Вътрешен кръг

Глава 64

Тот и аз спираме пред будката на охраната, блокирани от жълтите метални стълбчета, стърчащи от бетона, и бъркаме за документите за самоличност.

— Хубава сутрин — провиква се пазачът със снежнобели зъби и ни маха да минем, без дори да се приближи до колата.

Металните прегради се разтърсват, снижават се с обичайното скърцане и се скриват в земята. И двамата отвръщаме на махането му, съвсем объркани.

Няма проверка на документите, няма преглед за бомба. Вчера бяхме врагове на държавата, днес сме най-добри приятели.

Пазачът дори ни намига на минаване покрай гишето му и навлизаме в гаража. Намигване.

— Нещо не е наред — промърморва Тот.

Разбира се, че нещо не е наред. Но докато си припомням думите на Далас от снощи, мислите ми ме връщат няколко години назад, когато Архивът отвори за достъп всички лични досиета на Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ.

Историците смятаха, че по време на Втората световна вой-на за агенцията са шпионирали около 6000 души. След разсекретяване на документите се оказа, че всъщност има 24 000 неизвестни дотогава шпиони, включително Джулия Чайлд[15], съдията от Върховния съд Артър Голдбърг и кечъра от Чикаго Уайт Сокс.

Бюрото беше съществувало общо три години. Според Далас Кръгът Кулпър действаше от около двеста.

Тот спира на своето място на паркинга, а аз поглеждам през рамо нагоре към рампата на гаража, където Бели зъби все още ни гледа. И се усмихва.

Далас никога не го каза… дори не го намекна… но само глупак не би си помислил, че Кръгът Кулпър навярно е проникнал много по-дълбоко, отколкото смятах първоначално.

— Виж кой още е на посещение — прошепва Тот и с усилие се измъква от „Мустанга“.

Отварям с лакът вратата на колата и се изправям до него отвън. Най-после забелязвам кого гледа: пред металната врата за навътре стоят двама мъже в черни бронежилетки и с пушки. По изражението на Тот личи, че няма представа защо са тук.

— Дали Уолъс ще се върне? — прошепва той.

— Със сигурност ще се върне.

Хвърля ми поглед:

— Откъде знаеш?

Поемам си дъх и отново правя това това, което правих цяла сутрин. Едно е да не споделям както досега, когато събирах информация, без да споменавам Далас и Кръга Кулпър. Но да скрия, че ще бъда с президента… да премълча, като знам, че Тот ще разбере…

— Аз ще го придружавам. — Затръшвам вратата на колата и тръгвам към двамата от Сикрет Сървис.

Тот куцука зад мен; твърде е умен, за да прави сцени. Но докато показваме бързо документите си за самоличност и кимаме на агентите, чувствам, че е вбесен.

Не обелва дума, преди да се озовем в асансьора.

— Откога знаеш? — изсъсква Тот, щом вратите се затварят и потегляме към нашите кабинети.

— От снощи. Пратиха ми имейл снощи.

Здравото му око ме пронизва. Знам какво си мисли.

— Опитвах се да ти кажа цяла сутрин — добавям, когато асансьорът се разтърсва и спира на нашия етаж. — Но ти извади този доктор Палмиоти… Кой знае, може би ще е добре да остана насаме с президента… Може би ще ми направи оферта или нещо такова.

— Да ти направи оферта? Кой ти подхвърли подобна глупава идея?

— Аз… просто си мислех… — същевременно все още размишлявам върху казаното от Далас снощи. Каквото и да се случва в този ПСИД, то е между президента и някой от персонала или поне някой с достъп до помещението.

Тот поклаща глава и излиза от асансьора на четвъртия етаж. Аз се намирам непосредствено зад него, но когато той разтваря вратата към нашата зала и го последвам вътре, мяркам някакво движение от дясната ми страна.

Като дяволче от кутия една глава се появява в другия край на решетката от прегради, а след това завива в главния коридор. По прическата а ла Мона Лиза веднага разпознавам Рина, но неподготвен ме сварва, че… тя е била в моята „кошара“.

— Какво правиш? — извиквам, преди дори да осъзная, че викам.

Рина се завърта, все още застанала на пътеката.

— Какво? Аз ли?

— Чу ме!… — Вече завивам зад ъгъла.

Още три глави на колеги изскачат като на пружини над преградите. Единият е Далас. Всеки иска да види какво е това суетене.

Рина стои замръзнала, все още шокирана.

Моята „кошара“ е точно до нейната. Когато се втурвам по главната пътека, тя стои пред своята преграда, а не пред моята.

— Какво правя ли? — пита Рина. — Какво има?

Отстъпвам назад объркан. Проверявам отново, за да се уверя добре. Знам какво съм видял.

— Бийчър, добре ли си? — продължава тя.

Поглеждам през рамо. Тот сигурно също е видял. Но когато се обръщам, той върви към бюрото си, без да се интересува от мен. Картинката ми е ясна. Все още е ядосан, задето не съм му казал за президента. Това е наказанието ми: оставя ме да се оправям сам.

Така да бъде. Знам какво видях.

И Далас ми хвърля поглед от „кошарата“ си. Той също е видял. Когато Рина се шмугна на пътеката… тя се е преместила… Сигурно се е преместила.

„Отпусни се“, казва ми Далас с бавното си кимване. Не на публично място. Мобилният ми телефон звъни. Вдигам бързо.

— Мама добре ли е? — питам сестра си Шарън.

— Добре е. Ще ходи да обядва в „Джъмбо“ — докладва сестра ми. Доловила задавянето в гласа ми, добавя: — Какво става там?

— Служебни проблеми. Ще ти се обадя по-късно. — И затварям, преди тя да продължи да любопитства.

— Бийчър, наистина ли си добре? — настоява Рина.

— Той е добре — уверява я Далас, присъединил се към нас в главния коридор. — Просто една от онези сутрини…

— Представям си. — Рина свива пръсти, повече от щастлива да избегне сблъсъка. — Имам предвид, че не всеки ден се случва да придружаваш президента, нали, Бийчър?

Поглеждам назад към Тот. Главата му е скрита от ръба на преградата, следователно той дори не ме гледа вече. Лошото е, че не съм сигурен дали това е добре или зле.

— Слушай, ако нещо ти потрябва, когато сте там — предлага Рина, — ще се радвам да помогна. Дори мога да стоя отвън, в случай че президентът поиска още документи.

— Благодаря, но съм добре, Рина. — Пристъпвам в моята „кошара“ и се плъзвам на стола. Очите ми веднага се спират върху клавиатурата на плота, която стои малко накриво.

Задържам дъх, когато я забелязвам. Клавиатурата ми никога не стои накриво. Държа две спретнати купчини листа на бюрото си. И двете изглеждат разхвърлени. Сякаш някой се е ровил в тях.

Преди да успея да реагирам, телефонът започва да вибрира в джоба ми. Очаквам да е сестра ми, но когато го отварям, на екрана се изписва СССЩ. Сикрет Сървис на Съединените щати.

— Бийчър на телефона.

— Хоумрън[16] е готов за придвижване — казва агент с упорит бостънски акцент. — Готов ли си за нас?

— Ще бъда там след минута — казвам.

— Трябва да си там веднага — възразява той.

Той затваря, а аз разбирам, че ще се наложи бъркотията на бюрото ми да почака. Бързо се стрелвам към стълбите. Имам да се оправям с по-големи проблеми.