Вътрешен кръг

Глава 87

Преди двайсет и шест години.

Джърни, Охайо

— Общо седемнайсет долара и петдесет и четири…

— Не… Задръж… Имам купони — прекъсна я едрият дебеловрат клиент, започна да вади снопчета смачкани купони и да ги подава на касиерката в супермаркета.

Тя поклати глава:

— Синко, трябваше да…

Най-после касиерката вдигна очи и погледите им се срещнаха. Тогава тя осъзна, че клиентът с окъсана черна тениска на някакъв състав и съответните пънкарски черни кецове „Конвърс“ не беше „той“. Беше „тя“.

— Аз… ами… Нека само… да пресметна тези… — взе да заеква касиерката и бързо отмести поглед.

След шестнайсет години живот със синдрома на Търнър Мини Уолъс знаеше как я възприемат хората. Беше свикнала със смутените погледи. Точно както беше свикнала с факта, че когато мине покрай касата и пристъпи в зоната за опаковане, всички служители, определени да помагат с покупките, някак си незабележимо се оказваха при другите каси.

Няма как да го избягна, хората винаги разочароват, помисли си Мини, докато сортираше кутиите евтина риба тон отделно от евтиния аспирин и опаковаше сама другите си покупки.

— Нов сбор… петнайсет долара и четири цента — обяви касиерката и пак хвърли крадешком поглед към широкия гръден кош на Мини и ниската, мъжка линия на косата ѝ. Мини го улови, макар че решеше черната си, подстригана на паница коса напред, с надеждата да скрие лицето си.

Мини прегърна за последно двете кафяви торби с покупки, притисна ги здраво към гърдите си, вдигна ги рязко и се отправи към автоматичните врати.

Навън сивото небе на Охайо все още беше изпъстрено с розови отблясъци, докато слънцето даваше път на мрака.

— Трябва ли ти помощ? — извика някакъв глас.

— А? — Мини изгуби равновесие и едва не изпусна торбите.

— Ето, чакай да… Ето. — Момчето с прекалено много гел в щръкналата кестенява коса пое двете торби, преди да тупнат.

— Човече, това тежи — пошегува се той с топла усмивка, докато вървеше до нея. — Ти си силна.

Мини го загледа, като най-после спря по-дълго поглед на лицето му. Познаваше го от училище. Беше с една година по-голям. Единайсети клас. Казваше се Грифин.

— Кво искаш? — попита тя вече подозрително.

— Нищо. Бях… Просто ми се стори, че имаш нужда…

— Ако искаш брат ми да ти купи бира, иди сам да го попиташ — посъветва го тя, защото отлично знаеше с какво се занимава Орсън, откакто си дойде за пролетната ваканция.

— Не… не е така… Само ме чуй — помоли я той и намести торбите, като разкри татуировката на ръката си. Черна топка № 8. — Надявах се… Не знам… може би… — Грифин спря на ъгъла, като с труд намираше думи. — Може би бихме могли да… да излезем някой път?

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се… да. Защото… Виждам те около училище, винаги с онази тениска на „Смитс“ — каза той, а големите бузи на Мини пламнаха в червено. — „Смитс“ са готини.

— Да, те са… те са доста готини — отговори тя, неспособна да направи нищо, освен да гледа право надолу, да изучава черните си „Конвърс“ и да се опитва с все сили да отвори ципа на коженото си яке, та той да види сегашната ѝ тениска на „Инглиш Бийт“, опъната силно по закръгления ѝ корем.

— Да, „Инглиш Бийт“ също са готини — добави Грифин и кимна одобрително, докато пак наместваше кафявите хартиени торби и хвърли нов поглед към нея.

Пресякоха улицата и Грифин посочи паркирания черен „Додж Аспен“, пребоядисан с евтина боя.

— Ако искаш, ще те закарам до вкъщи — предложи той.

— Не е нужно да го правиш.

— Знам. — И пак я погледна, този път по-продължително. — Но бих искал. Наистина бих искал.

Не това предложение свари Мини неподготвена. Нито усмивката му. А начинът, по който я погледна. Право в нея. Вече шестнайсет години само я зяпаха, но никой не я поглеждаше.

А Грифин го направи. Той я погледна. И се усмихна.

Продължаваше да се усмихва дори след като Мини срамежливо отмести поглед.

Тя се чувстваше като тапа, която изхвърча от бутилката, и не можеше да гледа настрани задълго. Изправи се пред Грифин без никакъв страх и впи очи в него.

— Добре — съгласи се и застана до колата от страната на пътника в очакване да ѝ отвори вратата.

Все още стиснал двете торби, той се наведе и посегна покрай нея, като се отърка в ръката ѝ. Беше толкова близо, че тя подушваше хляба „Уондър“ в торбата от магазина и газираната напитка с черна череша в дъха му.

Мини погледна право в него, чакаше го да каже нещо. Единственият звук беше приглушено: „Ха-ха-ха…“

Смях.

Идваше отляво. Тя проследи звука през рамо, точно до ъгъла, където две момчета, едното чернокожо с високо подстригана коса, другото бяло, с яке на „Оукланд Райдърс“, се хилеха.

— Не, Гуидо, сделката беше да я целунеш! — извика бялото.

— Губиш, брато! Играта свърши! — добави чернокожото.

— Не се разбрахме така! — засмя се Грифин.

Мини стоеше там и все още се опитваше да проумее.

— Я стига. Трябва да ми благодариш — обърна се Грифин към Мини. — Дадох ти цели две минути да почувстваш какво е да си нормален.

Мини изпита желание да изкрещи. Искаше да го удари. Тялото ѝ обаче се скова, а краката ѝ се разтрепериха. Но не, нямаше начин да се разплаче пред него. Нямаше начин. Опита да се овладее, но можеше само да гледа колко силно се смеят и тримата. От носа ѝ бавно потекоха два потока сополи.

— Чао, изрод. — Грифин пусна двете торби с продукти. Яйцата в едната се изпочупиха. От другата по тротоара се затър-каля кутия риба тон. — Наясно ли си колко много приличаш на момче? Кво имаш там долу, момчешки или момичешки части? — Грифин заби пръсти в чатала ѝ.

Треперенето на краката ѝ само се усили.

— Май са момчешки, а?

Мини поклати глава, като се бореше се сълзите.

— Аз съм момиче — прошепна тя.

— И твърдиш, че всички тези момичешки части работят? Няма начин — изстреля Грифин право в лицето ѝ. — Няма начин тези части да работят.

Мини гледаше как консервата риба тон се търкаля по улицата и се завърта на ръба си като подхвърлена монета, преди да спре.

— Прав съм, нали? — добави Грифин, докато консервата риба тон продължаваше да се върти пред колата.

Мини затвори очи, краката ѝ се разтрепериха още по-силно.

— Нямаш нищо действащо там долу, нали? — извика той. — Да те светна ли защо, животно? Бог е имал причина да го направи, не иска повече мелези като теб!

Краката на Мини най-после спряха да треперят. Тя усети как резултатът се стича по тях.

— Ти да не би да се подмокри?! — Грифин отстъпи крачка назад и направи гримаса.

Тази миризма…

— Така ли е? Ууу, гадно!

— Да не напълни гащите? — попита бялото хлапе.

— Изпусна се в гащите! — засмя се Грифин.

Мини направи крачка назад, но се спъна в продуктите и се стовари по дупе на земята с ужасно тупване, а Грифин и приятелите му се запревиваха от смях.

Консервната кутия остана да лежи на улицата.

Застанала на четири крака, Мини вдигна поглед към Грифин и татуировката му на топка № 8, но светът се размазваше пред нея в пороя от сълзи.

— Виж си лицето, направено за аборт, и вонята ти също! — изсмя се едното момче.

— Къде отиваш, човек-слон?! Забрави си храната! — извика Грифин, докато тя с мъка се изправи и хукна нанякъде. — Какво ще направиш? Ще кажеш на мама ли?

Тя не отговори. Затича с всички сили; опитваше се да не мисли какво се стича по краката ѝ, ала Мини Уолъс вече знаеше отговора. Знаеше точно какво още да направи.

Щеше да намери брат си.