Вътрешен кръг

Глава 56

— Сложи леда на брадичката си — посъветва го Далас.

— Нямам нужда от лед — отвръщам, макар да знам, че имам.

Брадичката ми гори. Но то е нищо в сравнение с онова, което се задава. От жилищната сграда, която всъщност не е жилищна сграда, разтварям леко завесата и поглеждам навън към бездомника, който не е бездомник, отказвайки да се изправя лице в лице с моя колега от службата, който, както сега разбирам, е много повече от просто колега от службата.

— Бийчър, добре е, че Уолъс е поискал точно теб.

— Да, в това има смисъл. Всъщност абсолютно очевидно е защо искате да ме заключат с най-могъщия човек в света в непроницаема бронирана кутия без никакви свидетели или нещо, което да ме защити. Просто перфектна идея.

— Според нас той ще ти предложи сделка — проговаря той най-накрая.

— Кой? Президентът?

— Защо иначе ще пита за теб, Бийчър? Ти държиш нещо, предназначено за него. Затова, въпреки смъртта на Орландо, въпреки че ФБР и Сикрет Сървис душат около стаята, Уолъс се връща на местопрестъплението и пожелава лично ти да бъдеш там. Сам. В неговото ПСИД. При повечко късмет, когато вратата се захлопне и магнитните брави изщракат, той ще започне да говори.

— Да, или ще ме остави там точно като Орландо.

Далас поклаща глава.

— Бъди реалист. Президентите не си цапат ръцете така. Те просто дават заповедите. А понякога дори няма нужда да го правят.

Произнася думите по особен начин.

— Ти не мислиш, че Уолъс има пръст в това? — питам.

— Не, мисля, че до голяма степен има пръст, но ти продъл-жаваш да забравяш друго: в стола си намерил не е просто книга. То е комуникация, а за комуникацията са нужни двама души.

— От президента за един от неговите Водопроводчици.

— Не просто един от неговите Водопроводчици — поправя ме Далас. — А един от неговите Водопроводчици, който работи в нашата сграда. Това е ключът, Бийчър. Който и да е направил това с Орландо… той е можел да скрие книгата в този стол… има достъп до ПСИД… значи трябва да е някой от персонала или, най-малкото, някой с достъп до тази стая.

— За да бъда честен, мислех си за теб.

— Аз? — изненадва се Далас. — Защо да съм аз?

— Не знам. Когато те видях в коридора… когато беше с Рина. После, когато Гирич се върна в сградата, ти беше последният човек в зала „Справки“.

— Първо, не бях с Рина. Слязохме от асансьора по едно и също време. Второ, спрях в „Справки“ за две минути, и то само защото се опитвах да те намеря.

Виждам как ме гледа Далас.

— Май си мислиш за някого другиго.

— Така е — признава той. — Но искам да бъдеш честен със себе си, Бийчър. Всъщност колко добре познаваш Тот?