Вътрешен кръг

Глава 86

— Хладно е днес, а? — пита младият охранител с голям златен училищен пръстен, когато намирам подслон от вятъра в затопленото фоайе на червената тухлена сграда.

— Аз съм от Уисконсин. За нас това е лято — с всички сили се опитвам да изглеждам спокоен, докато се приближавам до рецепцията и пак надрасквам името си в регистъра.

— Е, за кого си играл? — добавям и кимам към златната топка, гравирана на пръстена му.

— Гимназия на Флойд каунти. Във Вирджиния. Във втора дивизия, но все пак… щатски шампиони.

— Щатски шампиони — кимам, макар от гимназията да ме интересува наистина само едно.

— Значи ти си човекът на Нико? — пита пазачът.

— Моля?

— Обадиха ми се от другата страна и предупредиха, че идваш. Ти търсиш Нико, нали?

Преди да успея да отговоря, върлинеста чернокожа жена с яркочервени очила отваря заключената метална врата към останалата част от сградата. След като ме намериха пред стаята на Нико, няма да ми позволят да вляза в тази сграда без надзор.

— Вивиан ще те доведе обратно. — Пазачът махва към нещо, което изглежда като чисто нов детектор за метал. Но когато сестрата с червените очила прокарва картата си пред шикозния нов скенер, за да отвори вратата, разбирам ясно, че тук има далеч по-високотехнологична система за сигурност от старата огромна връзка ключове, на която разчитат санитарите в другата сграда.

— Значи сте репортер? — пита Червените очила, бута вратата и ме кани вътре.

— Не… не… просто… правя някои проучвания. — Тръгвам след нея.

— Както казах, репортер — дразни ме тя.

Тогава забелязвам надпис на стената:

Гериатрично психиатрично отделение

В коридора има празна носилка, празна инвалидна количка и най-съвременна медицинска масичка на колела. Всичко блести от чистота. Безкрайно чисто е. Дори и без професионалните дозатори за дезинфекциране на ръце по стените ще позная болница, когато я видя.

— Не знаех, че имате пълноценно медицинско отделение тук — споделям, когато минаваме покрай отворена стая и зървам възрастен мъж в болнично легло: закачен е за различни монитори и гледа с празен поглед в телевизора.

— Населението ни застарява. Имаме нужда от място, където да се грижим за тях. Споменете го в някоя от статиите си, вместо обичайните глупости, които пишат за нас.

На път е да каже още нещо, но когато достигаме нашата цел — бюрото на сестрите, своеобразен остров в средата на дългата зала, — тя спира, повдига вежди и се оглежда объркано.

— Всичко наред ли е? — питам.

— Да, аз просто… Нико току-що миеше пода тук.

Поглеждам към пода. Плочките наистина са все още лъскави и мокри.

— Дай ми половин секунда — казва сестрата, взема телефона от бюрото и бързо набира някакъв номер. Докато чака да иззвъни, проследявам мокрите ивици по пода към…

Там.

Само няколко метра по-напред по мокрия под личат две линии от колелата на кофа с парцал, които вървят успоредно като релси, а после правят остър завой надясно към една от стаите за пациенти.

— Трейси, виждаш ли Нико там? — пита сестрата по телефона.

Докато чака за отговор, следвам линиите с няколко крачки към отворената стая. Вътре осветлението е изключено, но слънцето свети през прозореца. Протягам врат и надничам зад ъгъла в стаята, но…

Нищо. Няма кофа с парцал… няма Нико… нищо, само друг пациент, закачен към друг комплект апарати.

— Страхотно, там ли е? — подвиква зад мен сестрата, докато все още говори по телефона. — Отлично. Страхотно. Разбира се, изпрати го долу, ако обичаш.

Тя затваря телефона, а аз хвърлям последен поглед към пациента в леглото. Той е около шейсетте и е подпрян на една страна, с лице към мен. Не е по негов избор. Зад гърба му са напъхани възглавници. Тялото му е вцепенено, ръцете му лежат в центъра на гърдите му, сякаш е труп. Правеха същото, когато майка ми беше оперирана от сърце: обръщаха я, за да се предотвратят раните от залежаване.

Най-странни са очите на мъжа — малки и червени като на прилеп. Пристъпвам в стаята; втренчил се е право в мен. Вдигам ръка, за да се извиня за нахлуването, но бързо осъзнавам… той едва мига.

Взирам се в очите му — там няма нищо. Той не вижда абсолютно нищо. Просто лежи, а цялото му тяло е вдървено като ръцете му…

Чакай.

Ръката му. На ръката му има нещо.

Лицето ми започва да гори, нахлула е кръв. Чувствам всяка кост в тялото си, тънка като хартия и чуплива като рибена кост, която е лесно да се скърши.

Не я видях отначало, когато влязох… бях твърде зает да гледам празните му очи, но тя си е там, избледняла и изтъняла на долната част на ръката му.

Татуировка.

Размазана, избеляла черна татуировка. На топка № 8.