Вътрешен кръг

Глава 69

Чакам го. И гледам.

Стоя там, поклащам се на място с ръце в джобовете на синята си лабораторна престилка и се правя, че не дебна за нищо.

Президентът е тук едва от две минути. Седи на дългата маса за проучвания и оглежда различните кутии и документи, подредени на спретнати купчини върху количката.

— Имате ли нужда от помощ, сър? — питам.

Той едва поклаща глава и посяга към папка на втория рафт на количката, документ от една страница, поставен в позрачен найлонов джоб. Видял съм в списъка с поръчките. Това е писмо от Ейбрахам Линкълн, собственоръчно написано още когато е бил обикновен гражданин, с искане правителството да строи по-добри пътища. На количката има и едно от Андрю Джаксън — той пък моли за пари много преди да бъде избран. Чувал съм, че Уолъс обича подобни документи, писани от нашите велики лидери много преди да станат велики лидери. Това е доказвателство за съществуването на живот преди и след Белия дом.

Но днес, докато Уолъс се взира в разкривените едри драсканици на Линкълн, няма как да не ми хрумне, че търси нещо много повече от житейски съвети от предшествениците си.

Ако се вярва на Далас и неговите съучастници от Кръга Кулпър, те със сигурност мислят, че Уолъс е тук, за да разговаря. С мен.

Поглеждам русия агент от Сикрет Сървис: все още стои в противоположния ъгъл. В отговор и той се взира в мен, без да се страхува от контакта на погледите. До масата президентът се навежда напред в стола си и опира лакти на плота, надвесен над документа. Гледам го и ловя всяко негово движение като ченге в мол, което дебне група шумни деца със скейтбордове.

ПСИД не е много голяма. При трима души вътре стайната температура се повишава достатъчно, за да го усетя.

Но не заради това потта, която овлажнява дланите ми, вече започва да избива по цялото ми тяло.

На масата Орсън Уолъс е спокоен както винаги… абсурдно спокоен, сякаш чете неделен вестник.

Стоя там едва от десет минути, а престилката вече ме кара да се чувствам като печен картоф в станиол. Позволявам си единствено да оближа мустака от солена пот, натрупал се над горната ми устна.

На десет стъпки от мен президентът не ми обръща никакво внимание.

На двайсетата минута гърбът започва да ме боли поради скованата ми поза, а мустакът от пот вече не ми се струва толкова солен.

Все още нищо от президента.

Вече минава половин час. Той изважда молив — обикновено само архивистите и изследователите използват моливи — от джоба на сакото си и се захваща с друг набор президентски писма.

Но иначе нищо повече. И нищо повече. Докато…

Отсреща по диагонал през стаята русият агент допира показалец до ухото си. Казват нещо в слушалката му.

Агентът се отправя безмълвно към вратата и завърта металния лост. Президентът е свикнал с хора, движещи се около него. Не се оглежда, макар да наостряме уши.

Русият агент си подава главата навън и слуша какво му шепне агентът от коридора. Определено става нещо. Първо агентът ме поглежда изпитателно, после поглежда шефа си и аз разбирам, че независимо дали имам допуск, или не, дали помещението е защитено, или не, няма начин те да ме оставят насаме с президента.

— Трябват ми две минути — казва ми агентът. И излиза.

Преди да успея да реагирам, се чува резкият звук от засмукване, когато вратата се затваря и херметичността е възстановена.

Поглеждам към розовобузестия президент: той все още е потънал в четене. Но както и преди виждам само призраците, витаещи зад него: Орландо и Клементин… разлятото кафе… после столът се стоварва на пода. Ако не беше тази стая… и онова, което открихме… и което Орландо беше достатъчно бърз да…

За малко да забравя. Което Орландо сграбчи.

Поглеждам нагоре към ъгъла на тавана. Видеокамерата е точно там, където си е била винаги. Наблюдава ни.

Мустакът от пот изпълва трапчинката над устната ми.

Ето защо президентът не е казал и дума. Ето защо не помръдва, надвесен над старите документи. И затова, както казва Далас, първата работа на Уолъс е била да създаде своите тъй наречени Водопроводчици.

Знае, че го наблюдават. Винаги го наблюдават. Ако ще изпраща послание, то трябва да бъде съвсем неуловимо.

Това е добре.

Аз съм архивист. Знам как да чакам.

Оставам в моя ъгъл и сякаш фокусирам микроскоп, за да проуча как той седи там и дава предимство на дясната си ръка, пренася повече тежест върху нея, както се е надвесил над масата.

Прави ми впечатление, че въобще не докосва документите, винаги уважава тяхната ценност.

Изучавам дори по какъв начин поставя двата си крака плътно на пода. Но освен това…

Все още нищо.

Чакам още малко. Пак нищо.

Не поглежда нагоре. Не търси контакт с очи. Още пет минути не задава никакви въпроси…

Нищо.

Вратата изщраква от дясната ми страна и русият агент от Сикрет Сървис влиза отново при нас. Не застава обаче в задния ъгъл.

— Сър, наистина е време да тръгваме. — Стои до вратата и я задържа отворена с ръка.

Президент кимва и почуква с гумичката на молива по брадичката си. Опитва се да удължи четенето в последните секунди, става бързо, но се извива така, че тялото му вече напуска стаята, а главата му все още чете.

— Хубав ден — пожелава ми русият агент.

Единствено когато президентът се отправя към вратата и минава покрай мен, сериозният поглед на сивите му очи установява контакт.

— Благодаря, че ни помогнахте — отронва лидерът на свободния свят, докато навеждам глава, за да попадна в полезрението му. — Просто е невероятно какво имате тук.

А после изчезва. Пуффф!

Никакво ръкостискане, никакво потупване по рамото. Никакъв физически контакт. Всичко, което получавам, когато се промъква покрай мен, е полъх на мирис на талк и вода за уста.

В настаналата тишина поглеждам през рамо и проучвам стаята. Столът… количката… всичко е на мястото си. Дори документът в найлонов джоб, който четеше, все още си е там, непокътнат, на масата. Втурвам се към нея, за да се уверя, че не липсва нищо.

Няма нищо.

Нищо.

Нищо.

И тогава го виждам.

Нещо.