Вътрешен кръг

Глава 117

Белият дом

Резиденция, втори етаж

— Къде е той, горе ли? — попита Мини преминаващия помощник, който носеше най-новата купчина сувенири с автограф — от лични писма до червено-бяло-сини топки за голф, току-що подписани от президента.

— В солариума — посочи помощникът и Мини се отправи към задното стълбище, за да отиде там.

Мини обичаше солариума. Намираше се над Балкона на Труман на последния етаж на Белия дом и имаше прекрасен изглед към Националния мемориал и паметника на Вашингтон.

Ала Мини го обичаше не заради гледката. Не защото беше единственото помещение за отдих в цялото жилище. Обичаше го, защото ѝ напомняше за вкъщи. Буквално.

Към солариума водеше изненадващо стръмен тесен коридор, украсен със стари семейни снимки от времето, когато тя и президентът са били деца. Тук Мини трудно се придвижваше дори с бастуна си, изработен като розово фламинго. Бавно отминаваше старите фотоси: тя и десетгодишният Орсън се усмихват с изцапани от шоколад зъби… Орсън е вдигнал победоносно първата си купа от крос… и разбира се, снимката, направена веднага след раждането ѝ: майка им поставя за пръв път бебето Мини в ръцете на брат ѝ. Още тогава бузата ѝ е покрита с белези. Малкият Орсън обаче се усмихва, както подхожда на горд голям батко. Уолъс беше проследил лично тази снимка да бъде закачена.

— Да не си посмял да го направиш — извика Мини на брат си и удари с бастуна по пода.

Влезе в помещението, обзаведено с меки дивани, и видя какъв е проблемът.

Президентът стоеше гърбом към нея с ръце в джобовете, загледан през високия прозорец към ярко осветения паметник на Вашингтон.

— Не го прави — предупреди тя отново, защото го познаваше прекалено добре.

— Нанси Рейгън е била тук, когато са ѝ казали, че президентът е прострелян. Знаеш ли? — попита брат ѝ.

— Да, а от последния път, когато ти беше разстроен и мрачен, знам и друго. Тук Никсън е съобщил на семейството си намерението си да подаде оставка. Вече знаем. Щом започнеш да се заглеждаш в паметника или да говориш за други президенти, значи си в скапано настроение. Затова просто ми кажи, какво има този път? Какво те тормози?

Той се замисли дали да ѝ сподели за смъртта на Палмиоти. Скоро щяха да изнесат информацията по новините заедно с историята как престъпничката Клементин е изнудвала лекаря и го е примамила в Пещерите. Но Уолъс все още долавяше въодушлението на сестра си от благотворителното събитие сутринта.

— Всъщност тъкмо си мислех за теб — отговори той, все още с гръб, докато Мини куцукаше с бастуна си към него. — Днес беше наистина хубаво.

— Добре се получи, нали? — Мини разтегна устни в полуусмивка, доколкото инсултът ѝ позволяваше. — Благодаря ти отново и задето дойде, и задето произнесе реч. Тя направи събитието… — замълча за момент в опит да измисли точната дума. Брат ѝ беше чувал всичките. — Беше ми хубаво, че си там — каза накрая.

Президентът кимна; продължаваше да стои там, загледан в покрития със сняг Мемориал. Отзад Мини закачливо почука крака му с върха на бастуна-фламинго.

— Направи ми място — подкани го да се отмести настрана. Със сестринско побутване тя пристъпи плътно до него и те се оказаха рамо до рамо, като две деца, вперили очи в зашеметяващата гледка.

— Беше забавно да съм там. Искам да кажа, за мен също — призна президентът.

— Тогава го прави по-често. Следващия месец ще набираме средства във Вирджиния.

Уолъс не отговори.

— Орсън, шегувам се. Но наистина мисля това, което казах преди малко: да присъстваш там… Сигурно не успявам да го изразя достатъчно, но…

— Мини, не е нужно да казваш нищо.

— Нужно е. А ти трябва да го чуеш. Просто искам да знаеш… целият ми живот… оценявам всичко, което си ми дал… — Тя посочи към паметниците и Мемориала. — Ти си добър брат.

Президентът кимна.

— Права си. Такъв съм.

Смеейки се, Мини го почука с розовия бастун. Ала като проследи погледа на брат си, осъзна, че Уолъс не гледаше паметника на Вашингтон. Гледаше надолу към павираната алея край Южната морава, където двама агенти на Сикрет Сървис съпровождаха към Югоизточния охраняван вход рус служител с вид като всички други млади помощници долу.

— Кой е този? — полюбопитства Мини.

Президентът на САЩ я погледна и излъга отново:

— Не е важно.