Вътрешен кръг

Глава 52

— Защо съм с белезници?

— Бийчър, чу ли изобщо какво ти казах току-що? — пита Далас.

— Защо съм с белезници?!

— За да не правиш точно това, което правиш в момента, а именно да изпадаш в истерия, вместо да се концентрираш върху голямата картина — отвръща Далас. — Сега. За втори път. Чу ли какво казах?

— Има два Кръга Кулпър. Разбрах. Но ако не свалиш тези белезници…

— Тогава какво? Ще пищиш? Давай. Пищи. Да видим какво ще стане. — И той сочи почти необитаемата стая.

Хвърлям още един поглед наоколо, все така прикован на мястото си. Не съм сигурен дали да вярвам, че наистина е възможно да съществува такова нещо като двестагодишна тайна шпионска организация. А дори и да повярвам, не съм сигурен дали въобще биха взели Далас. Но има само един начин да получа отговори.

— Къде сме всъщност? Какво е това място?

— Опитвам се да ти кажа, Бийчър. Не ме харесваш, знам. Никога не си ме харесвал. И това знам. Но се налага да разбереш две неща: първо, искам да те измъкна оттук… колкото по-дълго те държим далеч от погледите, толкова по-подозрително изглежда. И второ, аз съм на твоя страна. Ясно? Всички сме на твоя страна.

На път съм да избухна, но раменете ми са изтръпнали и решавам, че това е по-важно.

— Махни белезниците.

— Ще ме слушаш ли тогава?

— Не си чувствам пръстите, Далас. Махни белезниците.

Минава зад мен, вади нещо от джоба си и чувам две силни изпуквания. Кръвта нахлува обратно към китките ми, а той хвърля чифт пластмасови белезници в кошчето.

— Ето… вземи. — Посяга към библиотеката и ми подава квадратна коктейлна салфетка.

Дори не съм забелязал досега… цял рафт в библиотеката е пълен със скъпи марки ром, водка, уиски и т. н. За каквото и да се използва тази стая, то явно изисква добро питие.

Вади няколко кубчета от сребърна кофичка с лед и ги слага в моята салфетка.

— За брадичката ти — обяснява и изглежда изненадан, че не му благодаря.

— При Клементин… как се оказа там? — питам, притискайки леда до брадичката си. — Откога ни следиш?

— Не те следя. Опитвах се да говоря с теб, да те заваря сам. Искам да кажа, вчера в кабинета на Орландо… тази сутрин, когато Тот ме изгони. Наистина ли не забеляза колко често се появявах?

— Затова ме упои и ми сложи белезници? Това ли ти е решението? Изпратє ми имейл следващия път! Или почакай… просто се обади! Създава много по-малко главоболия!

Далас клати глава и сяда на кожения диван.

— Наистина не разбираш как стават нещата, нали? Лице в лице… това е единственият начин тайната да се запази. Проблемът е, че приближа ли се до теб, ти се измъкваш с твоята малка група. И не се обиждай, но… първата целувка от гимназията? На нея ли поверяваш живота си?

— Не съм ѝ поверявал живота си.

— Направил си го, Бийчър. Мислиш, че не си, но си го направил. Онова, което намери в оня ПСИД, цяло чудо е как се случи… истински дар от Бога е, че попадна на него.

Гледам го внимателно, докато произнася тези думи. Единствен той, освен Тот и Клеми, поне предполага как започна всичко, а това ми носи странно успокоение и ме кара да мисля, че говори истината.

— Но ти обещавам — продължава Далас, — не станеш ли по-внимателен… когато те получат потвърждение, че е у теб, ще те закопаят в земята по-бързо дори от Орландо. Това не е просто хипербола, Бийчър. Това е математика.

От леда на брадичката ми се стича студена струйка надолу по адамовата ябълка и под яката на ризата. Едва я усещам.

— Продължаваш да говориш за „те“. Онези, които видя да ме следят ли?

— Не видях кои са. Те ме забелязаха първи.

— Имаш предвид колата, която едва не зави в пресечката?

— Не беше просто кола. Беше такси. Такси от Вашингтон. Стигнало толкова далеч във Вирджиния. Дяволски дълъг маршрут, не мислиш ли, освен ако нямаш друг избор, защото си заел на някого колата си.

О, господи! „Мустангът“.

— Дали колата на Тот е…

— Колата му е добре. Докарахме я тук и му пратихме съобщение от твоя телефон, че ще го вземеш утре. Той не отговори. Виждаш ли накъде бия?

Знам точно накъде бие.

— Смяташ, че в онова такси е бил Тот.

— Нямам представа кой е бил, но знам със сигурност, че няма начин президентът да свърши това без помощта на някой вътре в сградата.

Салфетката с лед пуска втора струйка надолу по вътрешната страна на китката ми, към лакътя. Орландо го каза. Клеми го каза. Дори аз го казах. Но да чуя тези думи… президентът, не президентът на някоя безполезна компания, а президентът на Съединените щати. Не е само потвърждение, че съобщението в речника е било предназначено за Орсън Уолъс. Това е потвърждение, че когато става въпрос за живота ми… Неспособен съм дори да си го помисля.

— Кажи ми какво е в действителност Кръгът Кулпър — настоявам.

— Истинският Кръг Кулпър?

— Онзи, който е направил това. В който влиза президентът.

— Президентът участва и в двата.

— Далас, заявявам официално, че съм на път да прескоча тази масичка за кафе и да забия крак в зъбите ти.

— Не се опитвам да крия нищо, Бийчър. Не е така, кълна се. Но говорим за двеста години история. Ако искаш да разбереш какво са Кръговете Кулпър и днес, най-напред трябва да узнаеш откъде произлизат.