Вътрешен кръг

Глава 76

Бръснарят имаше ръкавици в джоба си, но не си ги сложи.

И не защото не му беше студено. Тук… особено тук, в покритото със сняг гробище, времето беше смразяващо. И определено му беше студено.

Но засега му се искаше да го усеща.

Всъщност, докато вървеше по лъкатушещата циментова пътека през гробището Оак Хил, той осъзна, че този е бил истинският му проблем. Твърде дълго досега, особено през последните няколко години, не беше изпитвал студ, страх или каквото и да е. Вместо това сякаш беше приспан. И най-лошото бе, че не беше приспан от никого. Беше се приспал сам.

По същата причината днес беше дошъл тук.

Знаеше, че не бива. Палмиоти щеше да се вбеси, ако разбереше, че е предприел този мъчителен преход чак дотук в снега. Но когато забеляза надгробната плоча, изваяна във формата на младенец в одеяло, бръснарят нямаше как да не се попита с какво друго се бе приспал.

Живееше във Вашингтон едва от няколко години. Но и това беше достатъчно, за да разбере откъде всъщност дърпат конците. В момента Палмиоти беше на служба в Белия дом. И лично място за паркиране в Белия дом. И най-добрият му приятел седеше в Овалния кабинет. А всичко, с което бръснарят разполагаше, бяха висок наем за бръснарския стол и чифт президентски копчета за ръкавели. Така че, ако наистина настъпваше моментът торнадо да изтръгне къщата, Лоран знаеше върху кого най-напред ще се стовари тази къща.

Затова, по дяволите, трябваше да дойде тук и да започне да усеща тези неща сам.

Но когато направи първата си стъпка в снега встрани от циментовата пътека, чу слабо ромолене на гласове зад себе си.

Като се привеждаше и се криеше зад дърветата по краищата на просторното открито гробище, Лоран можеше без никакви затруднения да остава далеч от погледите. Тук никой не търсеше нищо друго освен мъртвите, ето защо мястото беше перфектно за тайник.

В далечината двата гласа спореха и се караха, явно твърде заети, за да забележат какво всъщност става на гробището.

Все пак, за да установи кой вдига шума, Лоран надникна иззад ябълковото дърво едва когато те стигнаха до връхната точка на пътеката.

Това е той, помисли бръснарят, докато студът се впиваше между тънките кости на пръстите му.

— Спри! — извика момичето на младежа с пясъчноруса коса.

Той не я слушаше. Но беше там. Онзи, който можеше да им отнеме всичко, за което бяха работили.

Бийчър.