Вътрешен кръг

Глава 30

Без да губи време, Нико се стоварва върху мен, възсяда гърдите ми, а ръката му затиска шията ми като бейзболна бухалка. Дъхът му мирише на цигари и стари монети. Опитвам се да дишам, но той… ааах… ааах… той смазва трахеята ми… Крещя за охраната, ала никой не знае, че сме тук.

— Чух те. — Напълно е спокоен, а шоколадовите му очи оглеждат наоколо и на моменти се спират на лицето ми. — При входа. Чувам по-добре от теб.

— Махни се от него! — вика Клементин, изниквайки иззад контейнера за смет, където я беше бутнал. Втурва се към Нико, готова да го изблъска.

— Не, недей. — Той се извърта и я хваща за китката с една ръка, докато стиска гърлото ми с другата.

Никога не съм виждал някого да се движи толкова бързо.

Клементин се мята, бори се да се измъкне. Не, не се бори. Тя просто иска той да я пусне. Препъва се назад, лицето ѝ става пепелявосиво, сякаш всеки миг ще повърне. Спомням си как в Архива ѝ подейства пукотът от изстрелите на записа. Едва успя да се справи тогава. И със сигурност не може да се справи сега с това.

Най-накрая Клементин се освобождава, пада назад и остава седнала на земята. Успява да отмести Нико само колкото да отпусне гърлото ми, докато дробовете ми се борят за въздух.

— Аааах, ааах!

Той се взира в лицето ми… изучава очите ми, докато гледам към Клементин…

Не, не бива да я поглеждам.

Твърде късно е.

Обръща глава наляво и се втренчва в Клементин, после се обръща към мен, след това пак към нея.

— Ти го познаваш — казва ѝ той; тя все още е на земята и се опитва да пълзи назад, за да се измъкне. — Ти го доведе тук.

— Нне съм — отрича тя. — Кълна се в…

— Божието име. Не го споменавай напразно — предупреждава я Нико почти шепнешком.

Аз я чакам да каже нещо, но по паниката в очите ѝ… Не може. Тя е приключила. Не е в състояние да установи отново връзка с този човек. Иска само да се махне оттук.

Нико се извръща като куче, зърнало катерица. Гърдите му се издуват и спадат бързо. Чува нещо.

— Нико… — прозвучава остър глас в далечината.

Не виждаме кой е, но начинът, по който Нико се преобразява… Който и да идва… Най-вероятно е пазачът.

Клементин се изтегля пълзешком още по-назад. С един скок Нико се изправя на крака, а аз за първи път успявам да си поема дълбоко дъх.

— Нико, излизай оттам! — вика мъжът със силен южняшки акцент.

Надигам се тъкмо когато чернокожият пазач с тесни рамене се показва иззад ъгъла.

— Какво, по дяволите, правиш? — пита охранителят.

Нико извръща очи към него, без да се страхува.

— Храним котките.

Пазачът го пронизва с поглед: „Толкова глупав ли ти изглеждам?“ После хвърля въпросителен поглед и към нас: „Защо сте му позволили да ви доведе тук, отзад?“

— Само на публични места. Знаеш го… — изръмжава той.

— Ние само за малко. — Нико стиска рамото на Клементин, докато тя се изправя.

— Нико, долу ръцете от нея. Добре ли си, госпожице? — пита пазачът.

— Идваме отпред. Да нахраним котките — отговаря Нико. — Раираният още не е ял.

— Нико, точно сега не съм в настроение за твоите прищевки. Затваряй си устата — разпорежда охранителят. — Госпожице, добре ли си, или не?

Клементин се вцепенява. Знам, че иска да побегне… да пищи… да се махне оттук, но последното нещо, от което се нуждае, е Нико да се разстрои.

— Идваме отпред. Да нахраним котките — повтаря с едва шепнещ глас.

Пазачът оглежда изучаващо и тримата, особено Нико.

— На публични места. Всички. Сега!

Нико не помръдва. Но когато Клементин тръгва, пристъпва зад нея. Точно до мен.

— Дошъл си, за да я защитаваш — шепне ми той. — За да се увериш, че с нея всичко е наред.

Не му отговарям.

— Харесваш я — добавя Нико спокоен както винаги, докато следваме пазача по алеята към предната част на сградата. — Виждам как я наблюдаваш. Затова ли носиш пистолет? За да ѝ осигуриш безопасност?

Клементин поглежда назад към мен. Точно като Нико.

— Пистолет? — учудвам се аз. — Нямам оръжие.

— Виждам го — Нико не повишава глас, все едно е робот. — Виждам го, пъхнат под якето ти. На гърба.

Потупвам се по кръста и веднага разбирам за какво говори. Книгата. Речникът. Той издува якето ми отзад.

— Не… Добре де. Виж, това е просто… Това е книга — изваждам тънкия, изтърбушен речник и му го показвам. — Само книга.

Но както я държа между нас, Нико замръзва.

— Ако искаш да си храниш котките, храни ги тук — извиква пазачът и ни сочи дървени пейки пред фасадата на сградата. Без вече да се доверява на Нико, охранителят отива при сградата и застава пред вратата, на петдесетина крачки от нас. Този път не ни оставя да се отдалечим.

Клементин бърза обратно към главния път. Няма търпение да се махаме оттук.

Все още взрени в речника, очите на Нико се свиват в две гневни цепки.

— Защо е у теб? — пита той.

— Кое? Книгата?

— Защо е у теб? — ръмжи Нико. — Кажи ми, защо си я донесъл тук?

— Успокой се. — И поглеждам към пазача.

Нико проследява погледа ми и се обръща към охранителя, след това сяда на пейката и преглъща всяка частица от нарастващия си гняв. Бил е тук достатъчно дълго, за да знае какви са последствията от загубата на самообладание.

— Това някаква проверка ли е? — продължава да разпитва той. — Така ли е? Проверявате ме?

— Не знам за какво говориш. — Махам му бързо за довиждане, готов да последвам Клементин. — Работя в архивите и намерих тази книга, така че…

— Намерил си книгата?! — възкликва Нико.

Застивам объркан.

Клементин продължава да върви.

Очите на Нико се отварят широко, бузите му почервеняват от вълнение.

— Намерил си я, разбира се. Разбира се — повтаря той. — Защо иначе ще идваш тук?

— Я чакай. Знаеш ли нещо за тази книга?

— Не виждаш ли? Ето защо ме е намерила — сочи Нико дъщеря си.

Клементин спира напълно объркана и за първи път поглежда право към Нико.

— И затова си я последвал — продължава той и сочи към мен. — Бог знае как съм бил подведен. Но Бог осигурява…

— Нико, в това няма никакъв смисъл… — подхващам аз.

— Книгата. Ти донесе тази книга — настоява Нико. — Господ обаче знае, че вярвам само в него. Вече не се заблуждавам от древни истории за служба на дявола или тайни култове… или… или…Това не е… Това няма нищо общо с мен. Не е изпитание за мен — гласът на Нико се извисява и той забожда пръст в гърдите ми: — Това е изпитание за теб!

Поглеждам през рамо. На пазача сигурно му изглежда, че просто си говорим.

— Какво изпитание? — пита Клементин и колебливо тръгва към нас.

— Речникът. „Речник на Ентик“. — Сега Нико се е втренчил само в мен. — Ти работиш в Архива. Затова миришеш на мокри книги. Не знаеш ли историята си? Джордж Вашингтон е използвал тази книга.

— Чакай. Какво знаеш за нея? — питам го.

— Вашингтон я е използвал. За проверка на лоялността.

— Лоялност към какво?

Нико изпъва дългите си крака като паяк, надига се от пейката, изправя се и изпъва рамене.

— Към какво ли? — пита той, поглежда пазача и се усмихва. — Към Кръга Кулпър.