Вътрешен кръг

Глава 23

— Момичето.

— Какво момиче? — пита охранителят с кръгло лице и гъсти вежди.

— Момичето — повтарям аз. — Тук трябваше да има едно момиче.

Той оглежда приемната. С протрития зелен мокет и сивите каменни стени прилича на крипта. Вдясно са детекторът за метал и рентгеновият апарат. Но освен няколко служители, които се регистрират със служебните си карти, виждам само още двама охранители.

— Не го виждам — констатира пазачът.

— Някой ми се обади — настоявам. — Била е тук! Черна коса. Хубави очи. Тя наистина е…

— Красавицата — обажда се охранителят при рентгена.

Пазачът с гъстите вежди се озърта.

— Не знаеш ли къде е? — питам.

— Май я пуснах. Чакаше точно там — той сочи една от пейките.

Не съм изненадан. Тази сутрин щателно прегледаха мен и Тот, но през повечето време нашата охрана е на равнището на старото видео на Орландо. Дори не си вадим картите при влизане. Представям си как, особено по време на сутрешната навалица, висока жена в обемисто вълнено зимно палто размахва картата си към пазача и направо преминава.

— Заклевам се, беше точно там — настоява той.

Поглеждам книгата за записване върху мраморния плот. Нейният подпис е съвсем същият като в гимназията. Завъртулка без усилие. Клементин Кей.

— Може би някой вече я е въвел — обажда се охранителят от рентгена.

— Никой не може да я въведе, тя чака мен.

Не. Освен ако… Не. Дори Хазей не е толкова бърз.

Изваждам мобилния си телефон, превъртам до номера на Клементин и натискам „Набери“. Телефонът звъни три пъти. Само гласова поща. Ала в далечината чувам звън на мобилен телефон.

— Клементин… — извиквам и следвам звука.

Връщам се покрай бюрото на охранителя и хуквам към зала „Справки“, откъдето повечето посетители започват своите проучвания. Това би имало смисъл. Оставих я да чака много дълго, вероятно е дошла тук да потърси нещо повече за баща си.

Натискам отново „Набери“. Както и преди чувам слабо звънене. Тук. Със сигурност е оттук.

Спирам и хвърлям поглед към ментовозелената зала за проучвания. Оглеждам всичките четири широки, затрупани с папки бюра. Оглеждам обичайните заподозрени: в левия ъгъл две възрастни жени попълват документи. Вдясно от мен възрастен военен ветеран иска някакви документи, млад студент се рови в генеалогични доклади, а…

Там.

Отзад. При компютрите.

Взряна в екрана, тя се е навела напред на стола си, стиснала в скута черното си палто. За разлика от вчера късата ѝ черна коса е разделена на две тънки плитчици като на малко момиченце, които ми напомнят колко стар се чувствам, откакто тя нахлу пак в живота ми и ме накара да почна да търся рап музика вместо Кени Роджърс.

— Клеми, какво правиш тук? — питам, когато стигам в дъното на стаята.

Тя не отговаря.

Доближавам се и… виждам какво гледа на монитора… нещо в Ютюб…

Има видеоклипове на семейството ми, които бих разпознал дори ако от целия екран се вижда само един квадратен сантиметър. Има кадри със сестрите ми, двете седнали една до друга на найлоновия диван в болницата и държат мен, бебето, в скута си след раждането ми. После съм аз на десет години, маскиран за Хелоуин като Роналд Рейгън, нахлупил нещо, за което майка ми се закле, че е перуката на Роналд Рейгън, но всъщност беше някаква стара коса на Фред Флинстоун. Има и видео на баща ми, едно от малкото ми с него, в местния плувен басейн, двегодишен съм и той ме вдига много високо над главата си, спуска ме и ме издига отново.

Ала всички те бледнеят пред сцената, в която Клементин е вторачена в момента: Нико Адриан, облечен в яркожълт гащеризон на автомобилен състезател, се кани да вдигне пистолета си и с безизразно лице, спокойно, да се опита да убие тогавашния президент Лиланд Манинг.

За повечето американци това е история. Подобно на първите кадри от Луната. Или стрелбата по Джей Еф Кей. Всеки кадър е прочут: върховете на пръстите на президента се размиват, той маха на тълпата… Черното му яке се издува като балон… дори начинът, по който здраво стиска ръката на първата дама, когато вървят по пистата, и…

— Сега сигурно си мислиш, че съм откачена — проговаря тя, все още загледана в екрана.

— Не те мисля за откачена.

— А би трябвало. Свързана съм с откачен… Седя и гледам тези стари кадри като смахната… и, да, само защото ти ме остави да чакам тук, пуснах името му в Гугъл, но все пак… това наистина е жалко. Оказва се, че съм наполовина еврейка. Виж, когато той излиза от тълпата: досущ прилича на мен.

На екрана президентът и първата дама пускат еднакви усмивки, лицата им са огрени щедро от слънцето, те пристъпват към кандидат-палача си.

— Добре де, доста е откачено да гледаш това — съгласявам се аз.

Поглежда ме закачливо.

— Направо преливаш от чар, а?

— Надявах се да те разсмея. Между другото, защо дойде тук? Нали се разбрахме, че е по-добре да се покриеш, докато не…

Тя става от стола, бръква в чантата си, изважда малък квадратен пакет, увит в нещо — май е сутрешният вестник, — и ми го подава.

— Какво е това? — питам.

— На какво ти прилича? Това е лошо опакован подарък. Отвори го.

— Аз не… — озъртам се през рамо, напълно объркан. — Дошла си, за да ми дадеш подарък?

— Какво не е наред с подаръка?

— Не знам… навярно защото вчера между смъртта на Орландо и откриването на баща ти преобърнах живота ти.

Тя си грабва обратно подаръка, изтръгвайки го от ръцете ми.

— Бийчър, назови нещо, което те разстройва.

— За какво говориш?

— През живота ти. Избери момент. Избери нещо, наранило те дълбоко… толкова силна болка, че почти си прехапал бузата си. Нали знаеш… някой наистина запратил те в емоционална центрофуга.

— Защо?

— Кажи ми, коя е Айрис?

Така Клементин ми напомня, че хората, които те познават най-дълго, са най-добри в намирането на слабите ти места.

— Защо се сещаш за Айрис?

— Вчера чух Орландо да споменава името ѝ и след секунда по лицето ти се изписа същата болка както сега… сякаш някой те е ритнал в топките. Чувството ми е познато… имаш ли представа от колко места на диджей са ме уволнявали? И какво се случи с Айрис? Мъртва ли е?

— Не е мъртва. Тя е стара приятелка. Разделихме се.

— Добре, значи те е зарязала заради друг.

— Това не е…

— Бийчър, не се опитвам да те разстроя… нито любопитствам — тя натъртва всяка дума. — Въпросът е, че както и да те е наранила Айрис, вече си го преодолял, нали?

— Абсолютно — твърдя аз. — Разбира се.

— Добре, обаче не си го преодолял.

Стоя, изненадан от внезапната буца, набъбваща в гърлото ми, и от познатото пронизване на съмнението в себе си, което Айрис насади толкова дълбоко в гърдите ми.

— Но ще го преодолееш, Бийчър. Тъкмо това направи за мен вчера. През целия си живот се питах кой ли може да бъде баща ми. А сега, благодарение на теб, знам. И, да, не е най-лесният отговор. Всъщност може би е… май влиза в Книгата на рекордите на Гинес за най-шибан отговор на всички времена. Но си е отговор. — Тя пак ми подава пакета. — И го оценявам.

Поглеждам подаръка и дръпвам лепенката от единия ъгъл. Разкъсвам хартията, забелязвам винтчета върху гърба на рамка за снимки — определено е рамка, — но едва когато я обръщам, виждам самата снимка.

Това е цветна фотография: аз съм в седми клас, мама тъкмо ми е купила тениската на „Гаранималс“, която носех в онзи ден. Ала веднага ми прави впечатление друго: до мен на снимката стои седмокласничка с широка, изненадващо озъбена усмивка. Младата Клементин.

Работата е там, че никога не сме се снимали само двамата.

— Оо-ткъде се взе? — заеквам аз.

— Направих я. От нашата стара снимка на класа в кабинета на госпожа Спайсър. Ти стоеше отляво, аз — отдясно. Наложи се да ни изрежа с макетен нож, защото след филмите на Тим Бъртън ме е страх от ножици, и главите ни станаха с осмоъгълна форма, така че съжалявам за това.

Поглеждам към рамката: и двамата стоим с отпуснати отстрани ръце в стандартната поза за снимка на класа. Главите ни определено са осмоъгълни.

— Не ти ли харесва? — пита тя.

— Не, аз… харесва ми… наистина. Просто… ако я беше сканирала… чувствам се зле, че се е наложило да съсипеш цялата снимка.

— Не съм съсипала нищо — възразява тя. — От онзи клас ме интересуват единствено тези двамата и изрязах само тях.

Поглеждам Клементин, поглеждам пак снимката — тя е изпокъсана, зле направена и доста грозновата.

Но на нея сме ние.

Усмивка разтяга бузите ми толкова силно, че направо ме заболява.

— Между другото, не си въобразявай, че с тази тениска „Гаранималс“ си много готин.

В същото време видеото продължава да се върти на монитора зад нея. Тя е с гръб към него, затова не го вижда, но точно тук Нико е на път да излезе от тълпата.

— Слушай, трябва да бягам — сменя темата тя, докато мъжът с черна разрошена коса, голям топчест нос и яркожълт гащеризон влиза в кадър и вдига пистолета. Господи, наистина изглежда като нея.

— Казаха ми да се върна след един час — добавя тя.

— Кой ти каза? За какво говориш?

— Охраната. В „Света Елизабет“.

— Чакай. В психиатрията „Света Елизабет“ ли?

— Нико е там. На едно и също място с Джон Хинкли, оня, който стреля по Рейгън. Само на десет минути път оттук.

— Би ли върнала назад за секунда? Ходила си да видиш Нико?!

— Не мога да вляза, ако първо той не ме одобри. В неговото отделение се процедира по този начин. Чакам да ме одобри.

— Но той е…

— Знам кой е. И какво трябваше да направя, Бийчър? Да си седя вкъщи и да си правя маникюр ли? Трийсет години чакам да срещна този човек. Как да се откажа?

Бум, бум, бум!

На монитора изстрелите са приглушени. Когато Нико се измъква от тълпата, главата му е леко наведена и той почти… той се усмихва.

Все още с гръб към монитора, Клементин не се обръща при изстрелите. Но се стряска, тялото ѝ се стяга при всеки от тях.

— Изстрели! Изстрели! — крещят агентите.

— Легни! Върни се!

— Бог е дал сила на пророците… — вика Нико, ала кънтящият му глас потъва сред крясъците.

Камерата подскача във всички посоки, плъзга се по феновете на трибуните. Зрителите се разбягват на всички страни. А когато образът отново си възвръща фокуса, Нико вече е издър-пан назад, потънал в мигновения хаос, преди да бъде повален на земята от рояк агенти на Сикрет Сървис. На заден план са паднали двама служители, жертви на заблудени куршуми. Единият лежи с лицето надолу и се държи за бузата. За щастие, президентът и съпругата му са избутани в лимузината им и се измъкват невредими. Едва по-късно Нико ще ги проследи и ще убие първата дама.

В долния десен ъгъл на страницата на Ютюб виждам броя на показванията.

Гледали са го 14 727 216 души. Доста са, струва ми се.

В действителност обаче тези 14 милиона нямат значение. Значение има единствено този зрител.

— Моля те, не ме гледай така, Бийчър. Мога да го направя — настоява тя, въпреки че не съм обелил и дума.

Не ме интересува за колко силна се представя. Видях как трепва при всяко пукване, макар да знаеше, че изстрелите ще прозвучат. И как все още не е погледнала към монитора, откакто образът на Нико се появи.

Тя знае какво я чака.

Но знае също, че няма как да го избегне.

— Искаш да кажеш, че ако това беше твоят баща, нямаше да отидеш да го видиш? — пита тя.

Мълча и си спомням за първата ми година в архивите. Баща ми умря на двайсет и шест, в глупава катастрофа на път да се запише доброволец за първата война в Персийския залив. Не беше убит, докато се бие за страната си. Не умря като герой. Дори не загина от приятелски огън. На такива хора дават медали. Но не и на новобранци, които дори още не са станали новобранци, защото, докато шофират към наборната служба, някакъв тъпанар се забива в тях на моста и убива всички на място. Те умират, сякаш са никой. Животът им е полуизживян. През първата си година тук прекарах всички обедни почивки в ровене в армейските архиви в опит да разбера в кой взвод щеше да бъде, какви приключения щеше да изживее, ако беше стигнал до отдела за наборници.

— Ако искаш, ще дойда с теб — предлагам накрая.

— Какво?

— В „Света Елизабет“. Мога да дойда с теб. Нали знаеш… ако искаш.

Чакам я да се усмихне. Да каже „благодаря“. Вместо това тя поклаща глава:

— Не можеш.

— Мога, разбира се.

— Не разбираш.

— Всъщност…

— Знам, че баща ти е мъртъв, Бенджи — пак ме нарича с името, което само мама използва. — Мислиш ли, че не си спомням… Когато бяхме малки, а ти нямаше баща… Имаш ли представа какво означаваше това за мен? Как можех да не се чувствам самотна?

Буцата в гърлото ми набъбва: думите ѝ ме сварват неподготвен.

— Но щом сега ми се отваря подобна възможност… — Тя свежда очи към старата снимка, ала все още отказва да погледне видеото зад себе си.

— Майка ми казваше, че в работата като диджей освен музиката има и друго хубаво нещо: когато отидеш в нов град, можеш да бъдеш чисто нов човек — спомня си тя. — Избрах Вирджиния, защото на всички снимки имаше коне. Конете успокояват, знаеш ли? А сега разбирам, че от всички възможни места, съм избрала това, където съм на десет минути от… от него — изрича тя, без да се обръща към монитора, където видеото с Нико свършва. — Не твърдя, че е някакъв знак, но… навярно на някои неща им е писано да станат. Както пак се свързах с теб. — Преди да успея да си отворя устата, тя добавя: — Пък и искам най-доброто за теб, Бийчър. А да те водя в момента на среща с налудничав социопат, дори и усмирен с лекарства, животът ти не се нуждае точно сега от такова нещо. Това трябва да го направя сама.

— Разбирам.

— Наистина ли? — пита тя.

— Не проумяваш ли? Аз също искам най-доброто за теб.

Тя ме поглежда и се усмихва:

— Тази саморъчна снимка сериозно те размекна, нали?

— Хей, Бийчър! На телефона! — вика асистент от приемната зад нас.

— Който и да е, кажи му…

— Тот е. Предупреди да не допускам никакви глупави извинения от твоя страна. Било важно. Чака на телефона.

Поклащам глава, готов да пренебрегна поканата.

— Настоява да не го игнорираш! — продължава асистентът. — Чака!

— Дай ми само секунда — моля Клементин и посягам към слушалката на бюрото, само на няколко крачки от нас.

— Какво правиш с нея? — пита Тот, преди дори да успея да кажа „здрасти“.

— Моля?

— Клементин. Нали слезе, за да я вземеш горе. Беше преди двайсет минути.

Поглеждам Клементин: най-сетне се е обърнала към монитора на компютъра, където Ютюб предлага множество възможности върху кое следващо видео да кликне. Дори и оттук виждам как изглежда тя — сякаш яркожълтият гащеризон изскача от всеки клип.

— Наистина ли е толкова важно, Тот?

— Ти ми кажи. Намерих количката на твоя човек Дъстин Гирич. — Има предвид последния посетител, поискал екземпляр от „Речник на Ентик“. — Сега искаш ли да чуеш каква е неговата връзка с президента, или не?