Вътрешен кръг

Глава 29

— Притеснена си — подхвърля Нико на Клементин, докато я води покрай мен и тръгва към вратата, която ще ги изведе навън. Виждайки ме, Клементин едва не пада, но за нейна чест не спира. Просто ми хвърля поглед, сякаш пита: „Какво правиш тук?“

Обръщам се пак към пазачката в стъклената будка и се преструвам, че се регистрирам.

Ако си спомням историята (а аз винаги я помня), когато Нико стреля по президента, той твърдеше, че го е направил заради някакъв предполагаем древен план на Бащите основатели и масоните да завземат света.

Точно така.

Той е достатъчно луд. Излишно е да го влудявам още повече, като се конфронтирам или заяждам с него.

— Няма защо да си нервна — продължава Нико, забелязал притесненията на Клементин.

Отваря предната врата и излиза на студа. Вратата се тръшва зад тях и прозвучава по-силно от гръм в тихото помещение.

— К-какво стана… Остави го да излезе през вратата!

— … Той ще се върне веднага щом посетителката му си тръгне — пророкува пазачката зад стъклото. — Нашата цел е да ги лекуваме, не да ги наказваме. Нико си е спечелил правото да излиза като всеки друг.

— Но той е…

— Не е допускал инциденти от години и е преместен от максимална сигурност в средна. А и това не е затвор, а болница. Болница, призвана да му помога, а не да го наказва. Трябва да се остави човек да се разхожда навън — обяснява тя. — Освен това имаме охрана и ограда, прекалено висока, за да се прескочи. Ние го наблюдаваме. Всеки ден върши домакинска работа в административната сграда, след това храни котките. Между другото, Бийчър, още ли пазите онзи екземпляр на Магна Харта в архивите? Готино нещо е.

— Да… разбира се. — Междувременно се опитвам да стигна възможно по-небрежно до вратата.

Пазачката казва още нещо, но аз вече съм навън, търся наляво и надясно, оглеждам главния път през средата на имота. В далечината охранител патрулира по периметъра на черната метална ограда около заснежената територия на болницата. Напред и надолу вдясно бетонната пешеходна пътека наподобява черта от вълшебен черен маркер, разсякла снега. По протежение на правата пътека има дървета и безброй пейки — явно е предназначена за разходка на пациентите.

Нико е най-малко четири стъпки пред нея, лявата му ръка е притисната към хълбока, а с дясната стиска кафява хартиена торба от супермаркет. Върви, както ходеше преди и Клементин: устремен напред по тясната пешеходна пътека. Зад него Клементин, каквато и увереност да е притежавала жената, безстрашно нахълтала в ПСИД на президента, онази Клементин отново е изчезнала. От запъването на нейните стъпки… от начина, по който се колебае, не съм сигурен дали наистина иска да се справи… Няма значение колко далеч е стигнал човек в живота или колко е подготвен за такъв момент. Виждаш баща си и незабавно отново се чувстваш дете.

Те тръгват по пътеката, а аз се задържам на входа на сградата; изчаквам да се уверя, че има най-малко половин футболно игрище между нас. Но когато правя първата стъпка навън и кракът ми се спъва в голяма буца замръзнал солен сняг, кълна се в живота си, Нико трепва.

Не се обръща. Не поглежда през рамо да провери. Но си спомням от новинарските кадри, че слухът и зрението му са по-остри от нашите. Ето защо военните са го пратили в снайперистка школа.

Спирам насред крачка.

Нико продължава да върви, крачи целенасочено, стиснал кафявата торба, поглеждайки съвсем леко настрана, колкото да се увери, че явно притеснената Клементин все още е зад него.

Отделям се от входа и поемам бавно и внимателно, използвайки близките дървета за прикритие. Далеч вляво от мен пазачът все още патрулира покрай оградата. Когато стигам до началото на пътеката, той също ги забелязва.

Не е трудно да се разбере накъде я води. Тънката черна пътека прорязва снега, извива вдясно и се спуска надолу към друга тухлена сграда от 60-те години. Тя е единствената разчистена пътека в целия просторен двор. Дори аз се досещам: пациентите имат право да се разхождат само по нея.

С отдалечаването си те се смаляват все повече. Не съм в състояние да различа дали си говорят. Най-сетне те стигат до предната част на сградата, а аз съм напълно готов да ги последвам. За моя изненада обаче, вместо да влязат вътре, Нико посочва на Клементин дървените пейки отпред.

Нико сяда до Клементин и поставя кафявата торба между тях. Дори оттук виждам как тя се дърпа назад, далеч от торбата. Каквото и да има там… умът ми не може да не си представи най-лошото.

Тогава котките започват да се събират.

Сива на ивици изтичва от сградата, последвана от охранен черен котарак.

После две еднакви малки оранжеви котенца, следвани от друга, най-вероятно майка им. Пристигат към половин дузина котки и всички се насочват към едно и също място: направо към пейката. Право към Нико.

Най-вляво от мен пазачът е все още при оградата, но не се е придвижил много. Явно това е навик за Нико. Той ръси по земята храна от кафявата торба. Храненето на котките. Жената зад стъклото спомена, че е едно от заниманията му. Ала по начина, по който Нико се навежда към животинките и ги чеше по коремчетата, вратлетата, между ушите, сякаш знае любимите места на всяка, съдя, че той не просто храни тези котки.

Той ги обича.

А по начина, по който те се търкат о Нико и се вият на безкрайни осморки около краката му, съдя, че и те му отвръщат с обич.

Седнал изправен в своята вдървена, отчуждена поза, Нико не поглежда нищо освен котките. Не мога да чета по устните, но мога да чета езика на тялото. Нервничещата до него Клементин изглежда още по-притеснена, отколкото беше, и доколкото съдя по движенията на ръката ѝ, се чеше по китката… после по врата, сякаш под кожата ѝ има нещо живо. Преди, в архивите, дори не можеше да погледне Нико на старото видео с опита за убийство. Тук става още по-зле. Без значение колко готова си е мислела, че е, тя не е готова за това. Докато…

Той изведнъж скача от мястото си и остава прав.

Котките се стряскат от внезапното движение, но после пак се притискат в краката му. Преди Клементин да успее да реагира, Нико поглежда часовника си и тръгва към далечната страна на сградата. Той е спокоен както винаги. Махва леко с ръка на Клементин, за да го последва.

Не, не отивай с него!

Тя спира и се оглежда наоколо. Определено е по-умна, отколкото смята той. Тя знае коя е и с кого си има работа. Но не е по силите ѝ да си помогне сама. Няколко котки вървят след него като след свирача от Хамелин. Няколко други, включително две черни, с бели нагръдници като смокинги, спират и започват да се чистят, после тръгват на друга страна. Клементин трябва да реши от кои котки ще бъде.

Не отнема много време. Мечтала е за този човек в продъл-жение на почти трийсет години. Прави няколко колебливи стъпки… почесва се по врата… и го последва.

Нико завива зад ъгъла и… И двамата изчезват.

Давам им малко време да се върнат. Трийсет секунди, за да видя дали ще се върнат. Все още ги няма.

Няма причина да се чупи стъклото на алармата. Вероятно е отишъл да вземе още котешка храна.

Търся пазача, който обикаляше оградата. Той също е изчезнал.

Оглеждам се, но няма никого другиго. Мога да изтичам обратно до основната сграда, но докато стигна дотам, бог знае къде ще бъде Нико. Още по-важно, ако нещо се случи с Клеми, ще бъде по моя вина.

Тот нарича историята „процес на подбор“, защото ни поднася ситуации, с които не би трябвало да бъдем в състояние да се справим.

Той е прав. Не мога да се справя с това. Нико е обучено чудовище. Убиец. Разрушител.

Не мога да го направя. Не мога.

Но трябва да опитам.

Спринтирам с пълна скорост надолу по каменната пътека. При всяка стъпка краката ми шляпат по плочките и разплискват локвите киша.

На минаване покрай предната част на сградата зървам как размазаният ми профил се отразява в стъклените врати. Котките със смокинги се мотаят наоколо отегчено и ме пренебрегват. Дори виждам стъпките на Нико и Клементин по местата, където снегът още не се е стопил. Едва ли са стигнали далеч.

При ъгъла на сградата завивам рязко наляво и… нищо.

Дълга алея с мръсен сняг, ръждясал контейнер за боклук, а точно зад него празна количка за голф, която…

Мяууу!

Котка. Това е една от котките. Обръщам глава.

Там. Отзад. Онази на ивици.

Вече съм на половината път, когато опашката ѝ изчезва към задната част на сградата. Докато прелитам покрай контейнера за боклук…

Буффф!

Силна ръка обхваща врата ми, блъсвам се, сякаш ме удря бейзболна бухалка, и ме издърпва толкова силно, че краката ми се отделят от земята.

Стиснал ме за гърлото, Нико ме дръпва назад и ме пуска да рухна върху замръзналия бетон. Тилът ми се удря първи и ме заслепява цял гейзер ярки звезди.

— Какво правиш? Ти луд ли си! — крещи Клементин на Нико.

Баща ѝ се усмихва и се насочва към мен.

Преди да успея да реагирам, той ми се нахвърля.