Вътрешен кръг

Глава 46

— Отишъл си е — констатирам аз.

— Провери бюрото му — подсеща ме Тот.

Вървя от „кошара“ на „кошара“, като минавам и покрай моята в залата ни на четвъртия етаж, но вече знам отговора.

Когато стигнахме дотук, огледах металното табло за писане и малките магнити с нашите снимки на тях. Имаше двама души в колоната ВЪТРЕ. Всички други бяха ВЪН. Включително и архивистът, заради когото дойдохме: Далас.

— Не отговаря на мобилния си. Навярно е на долния етаж — допуска Тот. — Или в хранилищата.

— Не е. — Тръгвам обратно към магнитите в предната част. — Знаеш какъв е… не се отписва до момента, в който си тръгва. Не дай Боже да разберем, че не работи постоянно и… Почакай. Къде е Клементин?

Тот поглежда през рамо. Вратата към коридора все още е отворена.

— Клеми? — викам, проточил врат навън.

Тя седи с кръстосани крака на плочките.

— Съжалявам, аз само… Беше дълъг ден…

— Така ли? Когато се срещам с моя отдавна изгубен баща, задържа ме охраната и откривам тайни записки, които биха ме отвели до убийство, обикновено съм доста по-бодра.

С насилена усмивка протяга ръце и се хваща за рамката на вратата, за да стане.

Но когато се изправя на крака, нейното лице… Вече не е само пребледняло. Позеленяло е.

— Наистина не си добре, нали?

— Престани, моля те! Добре съм — твърди тя и пак се усмихва пресилено.

Намества няколко избягали кичура черна коса зад ухото си и виждам, че ръката ѝ трепери леко. Разполагах с двайсет години да си фантазирам за силата на Клементин. Това е най-лошото при среща със стари приятели: когато реалността измества розовите спомени.

— Трябва да те отведем у дома. — Бързо обаче осъзнавам, че сред цялото ми вълнение от срещата ни нямам представа къде живее.

— Къде във Вирджиния живееш? Далече ли е?

— Мога да взема метрото.

— Не се съмнявам, че можеш. Но къде живееш?

— До Уинчестър. Недалеч от университета „Шенандоа“.

Поглеждам Тот, но той вече клати глава. Далеч е. Наистина далеч.

— Сигурна ли си, че метрото стига дотам?

— Метро, после местен автобус. Ще се успокоиш ли? Постоянно пътувам така.

Отново поглеждам Тот. Той пак поклаща глава.

— Не искай от мен да я закарам — отсича Тот.

— Не те моля да я закараш.

— И не ми искай колата — предупреждава той.

Не обелвам и дума. Лицето на Клементин е зелено; ръката ѝ все още трепери. Тот може да не я харесва. И може да не му се нрави колко свръхконтролираща беше. Но дори и той вижда. Клементин не е в състояние да се добере до вкъщи сама.

— Добре съм — уверява тя.

— Бийчър… — повторно ме предупреждава Тот.

— Всичко ще е наред. Ще видиш.

— Не. Няма да видя — мръщи се Тот. — Уморен съм, съсипан съм, а благодарение на твоя речник днес не успях да свърша нищо. Последното, от което се нуждая, е два часа обиколка на Вирджиния. Откарай я у дома и се върни да ме вземеш.

— Добре. Да. Точно така.

Само след шест минути и деветнайсет секунди Клементин и аз сме в светлосиния „Мустанг“, излизаме от гаража на Архива и се врязваме във вечерния трафик.

Знам колко се притеснява Тот. Той винаги се притеснява. Но когато мисля за това, което преживяхме днес…

Как би могло да стане по-лошо?