Вътрешен кръг

Глава 91

Преди двайсет и шест години

Джърни, Охайо

— Натам… дай наляво! — посочи младежът с гъста къдрава коса, когото наричаха Палмиоти.

Седеше на мястото до шофьора и сочеше през предното стъкло на белия микробус на бръснаря.

— Болницата е надясно! — извика Лоран и отказа да извие волана.

— Не… карай към другата болница, към „Мемориал“. Завий наляво! — изкрещя Палмиоти.

— „Мемориал“ е на двайсет минути оттук! — възрази Лоран. — Не виждаш ли колко кърви?

Зад тях, в задната част на микробуса, Орсън Уолъс стоеше на колене, държеше главата на изпадналото в безсъзнание хлапе с татуирана топка № 8 и се опитваше да спре кървенето, като притискаше раната с кърпа от бръснарницата.

Преди час Уолъс нанесе първия удар. И втория. Щеше да нанесе и трети, но Ейтбол имаше късмет, че успя да изкара въздуха на Уолъс с удар в стомаха. Чак тогава Палмиоти скочи, сграбчи Ейтбол в здрава хватка и го държа, докато Уолъс му показваше какви реални щети е способен да нанесе човек, когато в пристъп на отмъстителен гняв стисне ключовете от колата между пръстите си и удари някого в лицето.

Години по-късно Уолъс щеше да си казва, че е използвал ключовете заради причиненото от Ейтбол на Мини.

Не беше вярно.

Уолъс просто се ядоса, защото Ейтбол отвърна на ударите му.

— Той вече не мърда — прошепна сестрата на Уолъс от дъното на микробуса. И тя бе коленичила, но както и в бръснарницата, не се доближаваше до тялото. — Преди мърдаше, а сега престана.

— Диша! Виждам, че диша! — извика Уолъс. — Стюи, води ни в „Мемориал“!

Палмиоти се обърна към бръснаря. Гласът му беше бавен и отмерен, натъртваше на всяка сричка.

— Баща ми. Работи. В „Мемориал“ — изръмжа той. — Карай. Наляво. Веднага.

Микробусът кривна наляво със свистене на гумите, петимата се люшнаха надясно и поеха по Спинакър Роуд, най-дългото и най-слабо осветено асфалтирано шосе, което водеше извън града.

Докато отминаваха парцел след парцел черна земеделска земя, бръснарят използва мълчанието, за да огледа по-добре Палмиоти на седалката до него. Нови дънки. Хубава блуза на отбора по лакрос на Мичиганския университет. Прическа на глезено колежанче.

— Мога ли да попитам нещо? — наруши най-сетне мълчание-то бръснарят. — Какво не беше наред с колата ти?

— Какво искаш да кажеш? — озадачи се Палмиоти.

— Носиш хубави дрехи… нови маратонки. Не ми казвай, че нямаш кола. Та какво не е наред с твоята и се наложи да вземем моята?

— Според теб какво трябваше да направя? Да тичам да я взема от вкъщи ли? Брат ми ни остави в центъра… после се случи цялата бъркотия с боя.

Беше бърз отговор. И добър — помисли Лоран.

Но когато погледна през рамо и видя локвата кръв, образувала се в неговия ван… на неговия мокет и можеше да бъде свързана само с него, нямаше как да не забележи какъв поглед хвърли Палмиоти на Уолъс в страничното огледало.

Или погледа, който му върна Уолъс.

Като бръснар, гледащ по цял ден клиентите в огледалото, Лоран владееше отлично разговора само с очи. Разпознаваше безпогрешно всяко „благодаря ти“, стига да го забележеше. И точно там, в този момент, той видя и йерархията на лоялност, която щеше да залегне в основата на връзката им през следващите двайсет и шест години.

— Там… Спри там! — Палмиоти посочи сивкавата сграда в дъното със светещ надпис „Спешно отделение“. — Отпред има места за паркиране.

Още преди микробусът да спре, Палмиоти изскочи навън под дъжда. Издърпа с усилие страничната врата на микробуса и с бързо движение той и Уолъс грабнаха Ейтбол, изкрещяха „Чакай тук!“ и го понесоха, все едно бяха двойка спасители към плъзгащите се врати на Спешното отделение.

Чу се тихо свистене и те се скриха вътре, оставяйки бръснаря да диша тежко на шофьорското място, все още натъпкан с адреналин. Със завръщането към реалността обаче губеше сили и самоналожената забрана да не мисли за последния половин час. Защо кара дотук… защо въобще ги пусна… Лоран им каза да се обадят на „Бърза помощ“, но в целия този хаос… как кървеше Ейтбол, всички тези крясъци… Уолъс изглеждаше толкова уверен. А когато Уолъс беше уверен, бе трудно да му се възрази. Трябваше те да го закарат. Иначе щеше да умре.

— Добре ли си? — чу мек женски глас от задната част на микробуса.

Лоран кимна.

— Ааз съжалявам… Наистина… — добави тя.

— Няма за какво да се извиняваш. — Лоран не откъсваше очи от лъкатушещите по предното стъкло капки. — Това няма нищо общо с теб.

— Грешиш.

— Не. Казаха ми какво е станало, когато сте се върнали… Ейтбол извадил бейзболна бухалка… не е трябвало да се стига толкова далеч, но чуй…

— Ти не беше там.

— Ако беше сторил нещо такова на сестра ми… ако ти бях брат…

— Ти не беше там — повтори Мини с пресекващ глас. — Не видя какво се случи. Орсън не го преби сам.

Думите увиснаха в микробуса, по който трополяха дъждовните капки. Лоран бавно се изви на седалката си и се обърна към пълничкото момиче с мокра коса и вече изсъхнали следи от разтекла се черна спирала по лицето ѝ. Седеше в поза на индианка и изглеждаше точно на възрастта си, докато чоплеше окървавения мокет.

Бръснарят не го беше забелязал преди. Дори не го беше зърнал. Но като си спомняше за това сега, дрехите и на Орсън, и на Палмиоти бяха доста чисти. А тук, в задната част на микробуса…

Предната част на коженото яке на Мини… шията… дори и тениската на „Инглиш Бийт“… бяха покрити с фини пръски кръв.

Точно каквито се получават, ако ударите нещо меко. С бейзболна бухалка.

Мини продължаваше да чопли мълчаливо напоената с кръв настилка.

Минаха още десет минути, преди сълзите най-накрая да рукнат и да започне да стене като ранено куче. Тогава брат ѝ излезе през плъзгащите се врати на Спешното отделение и пристъпи под дъжда, за да им съобщи новината: Ейтбол беше мъртъв.