Вътрешен кръг

Глава 90

— Бийчър… — предупреждава ме Далас по телефона.

— Вече пътувам — блъскам стъклена врата на фоайето и се стрелвам навън в студа. Тялото ми направо ври, такова е странното усещане от потта под зимното ми яке, смесваща се със суровия вятър отвън. Но докато минавам край каменните пейки пред тухлена сграда…

— Увери се, че Нико не те следва — подсказва ми Далас, сякаш чете мислите ми.

Проверявам. И пак проверявам. И отново проверявам.

Стъклената врата е затворена. Доколкото виждам, вътре няма движение.

— Махни се оттам! — добавя Далас, докато тичам по тясната черна пътека, която се вие през снега и води към паркинга.

Проверявам още един път, но когато се обръщам, усещам краката си като клечки за зъби, готови да се пречупят и неспособни да издържат тежестта ми. Този път не гледам за Нико. Търся нея.

Клементин.

Мислите ми се превъртат назад и преповтарят всеки миг, всяка среща, всеки наш разговор, откакто тя „магически“ се върна в живота ми. Мислех се за късметлия. Мислех се за благословен. Колко мъже успяват да се свържат отново с момичето на своите мечти? Отговорът е лесен. Николко.

Припомням си нашата нощ на моста… и снимката, която беше изрязала и залепила за нас… и как ме разбра така, както Айрис никога не можа. Опитвам се да се убедя колко глупав и банален е бил всеки скъпоценен момент, но най-трудната истина, по-горчива от болката в стомаха ми, казва колко отчаяно искам все още всяка проклета секунда да е била истинска.

Продължавам да тичам сякаш на клечки за зъби и бързам с все сили, за да се отдалеча възможно на по-голямо разстояние от сградата. Стомахът ми ще се пръсне. Как можа тя да ми причини това?

— Бийчър, нали…

— Аз, аз го видях — казвам на Далас.

— Нико ли?

— Не. Видях го. Той е тук. Видях Ейтбол!

— За какво говориш?

— Той е жив. Предполагахме, че е мъртъв, че Уолъс го е убил навремето, но той е…

От върха на хълма пътеката ме отвежда обратно към паркинга, разположен непосредствено срещу сградата на Нико. За секунда съм при старата „Тойота“ на Далас и измъквам ключовете от джоба си.

— Виждаш ли, Далас? Бяхме прави за Ейтбол… и за изнудването… Точно това правят. Ето как са разбрали какво се е случило преди толкова години — добавям, докато отварям със замах вратата на колата и се плъзвам на предната седалка. — Вероятно са намерили Ейтбол… или Ейтбол го е прошепнал… така или иначе, те са го използвали за изнудване…

— Най-добре е сега да затвориш телефона — предлага мек любезен глас от задната седалка.

— Какво! — подскачам толкова високо, че си удрям главата в тавана.

— Също така силно ти препоръчвам да не се обръщаш — предупреждава човекът. — Виждам какво правиш — уверява ме, когато срещаме очи в огледалото. Той е възрастен чернокож мъж с посребрена коса и посребрени мустаци. — Умолявам те, Бийчър, сега е моментът да използваш големия си ум. Ако обичаш… остави телефона и сложи ръцете си на волана.

Гласът му е мил, почти успокояващ. Но няма никакво съмнение, че носи заплаха, особено след като забелязвам лъскавото му сребърно оръжие точно над облегалката зад главата ми.

Най-напред го вземам за пистолет. Но не е. А е бръснач с право острие.