Вътрешен кръг

Глава 104

— Очакваш ли да повярвам и на една твоя дума? — присвивам очи пред пистолета на Клементин.

— Тя е лъжкиня — намесва се Далас. — Каквото и да ти разправя, лъже.

— Не позволявай на Далас да те обърка — предупреждава Клементин. — Знаеш истината… нали се срещна с Нико. Те го съсипаха, Бийчър. Съсипаха живота на баща ми.

— Да не би това да оправдава всичко, сторено от теб? Ти уби Орландо! И тези лъжи… злоупотреби с нашето приятелство! — извиквам, надявайки се да е достатъчно силно, за да ни чуе някой.

Малка група служители стоят по-надолу при кафенето на пещерата. Дори не се обръщат. Твърде далеч са.

Тя вдига пистолета и ни насочва зад ъгъла, като се промушваме под жълтата полицейска лента с надпис „Внимание!“. Тук светлините са по-слаби от лампите в основната кухина. От струпаните метални стелажи вдясно от нас и ролките кабел, подредени отляво, личи, че използват тази част на пещерата предимно за поддръжка и складиране. Тук никой няма да ни чуе.

Мислите ми се връщат към нашия стар училищен двор, когато тя стегна въжето за скачане около врата на Винсънт Палини. Преди два дни, когато Клементин видя баща си, реших, че винаги подготвеното момиче най-сетне е било изненадано. Не бях прав. Както винаги тя беше подготвена за всичко.

— Бийчър, преди да ме съдиш — прекъсва мислите ми тя, — кълна се… Опитах се да ти кажа истината.

— И кога по-точно? Преди или след като нае някого да играе мъртвата ти баба?

— Не съм наемала никого! С тази жена живея, тя е тъща на хазяина ми. Вместо да плащам наем, се грижа за нея!

— А защо казваш, че ти е баба?

— Не съм, Бийчър! Ти го каза! И тогава… изглеждаше толкова загрижен, а аз просто исках… Нямаш представа какъв е залогът…

— Това ли е отговорът ти? Дори не си бременна, нали? Преструваше се, за да спечелиш съчувствието ми и да ме подмамиш!

— Не съм я карала да го изтърси! Видя ме да повръщам и си помисли така! Жената ме мрази!

— Но ме остави да вярвам, че някаква старица е мъртвата ти баба! Разбираш ли колко откачено е това?

— Не говори така.

— Ти си болна също като Нико!

— Не говори така! — избухва тя.

— Ти уби моя приятел! — продължавам гневно. — Ти уби Орландо! Ти си убиец, също като лудия ти баща!

Тя клати глава, но не е агресивна. Притиснала е брадичка към гърдите си и не намира сили да погледне нагоре към мен.

— Аз не исках да стане така — умолява. — Не предполагах, че ще умре.

— Тогава защо носеше онзи препарат за химиотерапия с теб? Знам какво си направила и не ми разправяй, че е инцидент, Клементин! Дошла си в сградата с това лекарство в джоба. Или истинският план е бил да го използваш върху мен?

— Не беше предназначено за никого — гласът ѝ е по-тих от всякога.

— Тогава защо го носеше?!

Ноздрите ѝ се издуват.

— Клементин…

— Защо, мислиш, го носех? Защо някой ще разнася хапове за химиотерапия? Мое е, Бийчър. Лекарството е за мен!

Смръщвам вежди. Далас поклаща глава.

— За какво говориш? — питам.

— Орландо… Не биваше да бъде там — заеква Клементин. — Когато Орландо отвори онова ПСИД и ми подаде кафето си… Мислех, че химиотерапията само ще… Сметнах го за един от Водопроводчиците, който ме наблюдава за президента… Мислех, че са разбрали за мен. Очаквах само да припадне… но въобще не предполагах, че ще…

— Какво искаш да кажеш с това, че лекарството е за теб? — настоявам аз.

— Задай си истинския въпрос, Бийчър: след всичките тези години защо сега? Защо ще решавам сега да открия баща си?

Брадичката ѝ все още е сведена надолу, но най-сетне тя ме поглежда.

— Преди осем месеца ми поставиха диагнозата. — Ръцете и оръжието ѝ вече се тресат. — Умирам, Бийчър. Умирам от… когато Нико е бил в армията… Умирам от нещо, което са сторили на баща ми.