Вътрешен кръг

Глава 112

— Вие приключихте… и двамата — обръщам се към Палмиоти.

— Тя още има пистолет! — твърди той и сочи към Клементин.

Поглеждам надолу, за да се уверя лично. Кафявата вода стига почти до коленете ми, но, изглежда, става все по-дълбока, докато се вие през пещерата и изчезва в мрака като реката Стикс. Това не е някаква малка локва, а направено от човека езеро.

В тъмнината е почти невъзможно да се види нещо друго, освен стъклените отблясъци по повърхността. Няма как да не забележа обаче Клементин: бърше уста и на колене се отдалечава от нас, продължавайки съмнително да държи другата си ръка под водата.

— Той ме удари, Бийчър — оплаква се тя и не спира да се отдръпва бавно назад. — Глътнах си зъба… той ми го изби…

Насочвам пистолета си към нея и дръпвам спусъка.

Гърмежът отеква из пещерата. Някъде от дъното изпърхва тревожно червена птица… цвърченето, което чувах и преди, се усилва… подплашена, тя прави няколко кръга във въздуха и изчезва отново.

— Оох! — изпищява Клементин; куршумът е прорязал бедрото ѝ, а късчета кожа и плът се разпръскват във водата.

Палмиоти вече е ранен. Каквото и друго да се случи, няма да позволя на никого от тях… и най-вече на нея… да си тръгне.

Най-напред тя се вбесява, но падайки отново назад по дупе, притиска коляно към брадичката си, веждите ѝ бързо се отпускат, а очите ѝ стават кръгли и плачливи.

— Кк-ак можа!… Простреля ме… — стене тя.

— Вярно ли е това, което каза за баща ми? — питам.

— Бийчър… те крият документите, разполагат дори с повече в това досие. Но щом го притежаваме, вече не е нашата дума срещу тяхната…

— ВЯРНО ЛИ Е? — избухвам.

Пещерата е тиха, с изключение на червената цвъркаща птица в далечината.

— Така ми каза майка. Кълна се в мъртвото ѝ тяло. Но ако не се измъкнем оттук…

— Не. Не го прави — предупреждавам я. — Не ме манипулирай. Не се опитвай да се измъкнеш. Вече съм гледал това представление и знам как свършва.

— Накарай я да вдигне ръце! — извиква Палмиоти.

Той отстъпва с препъване няколко крачки и се обляга върху стената на пещерата. Досега не съм забелязал това червено петно по рамото му и как държи врата си. Прострелян е още веднъж.

— Не позволявай на Палмиоти да те отклони — предупреждава ме Клементин.

Пренебрегвайки собствената си болка, тя се опитва да запази спокойствие. Виждам мократа папка да стърчи зад гърба ѝ, там, където я е пъхнала в панталоните си.

— Дори след всичко, което сторих, знаеш, че никога няма да те нараня. А преди това… Аз… аз те спасих.

— Трябва да я застреляш! — настоява Палмиоти. — Държи пистолета си под водата!

— Клементин, вдигни ръце — настоявам аз.

Тя измества тежестта си и вдига ръце, после пак ги потапя във водата, която стига точно над кръста ѝ.

— Крие пистолета в скута си! — продължава Палмиоти. — Още го има!

— Нищо нямам! — изкрещява тя.

Не вярвам нито на единия, нито на другия. И дори пистолетът да е още в скута ѝ, съмнявам се дали може да стреля под водата. Знам само, че трябва да видя с очите си.

— Клементин, ставай! Изправи се — нареждам аз.

— Не мога.

— Какво значи не мога?

— Ти ме простреля, Бийчър. В крака. Не мога да стоя — обяснява тя и сочи подгънатия си крак.

— Глупостите ѝ нямат край! — беснее Палмиоти. — Ако не я застреляш, тя ще…

— Доктор Палмиоти, млъкни! — извиквам.

— Тогава поне веднъж използвай мозъка си, вместо да мислиш с топките си! — Палмиоти се приближава към мен. — Ако искаш, дай ми пистолета и аз ще…

— Не се приближавай до това оръжие! — Насочвам дулото към гърдите му. — Наясно съм кой си, докторе. Подвел си Далас да си мисли, че се бори за доброто на Кръга Кулпър. И понеже ти си главният Водопроводчик сред Водопроводчиците, знам и към кого си лоялен.

Палмиоти не помръдва.

Както и Клементин срещу нас.

— Бийчър, чуй ме — подхваща Палмиоти. — Независимо какво мислиш за мисията ни, хайде да поспорим за това по-късно. Не я ли застреляш, не ни ли защитиш, тя ще убие и двама ни.

— Нали не му вярваш? — намесва се Клементин, а погледът ѝ се мята между мен и Палмиоти. — Разбира се, че ще иска да ме застреляш, Бийчър. Помисли защо вкара куршум в гърдите на Далас! Разчиства ни един по един… а като премахне и мен, ти ще бъдеш единственият оцелял свидетел. А тогава… тогава… — гласът ѝ затихва, сякаш болката я надвива. — Познай колко бързо ще се окажеш мъртъв след това?

— Значи ние сме лошите момчета? — пита Палмиоти с насилен смях. — И защо? Защото се опитваме да защитим лидера на свободния свят от една изнудвачка и нейния луд баща?

— Не, защото сте помогнали на шефа си да разбие нечия глава с бейзболна бухалка! Видях медицинския картон на Ейтбол. Разкъсни рани на лицето! Разбита очна орбита, счупени скули! И мозъчно увреждане от забит фрагмент от черепа! Нека позная: ти си държал Ейтбол, докато Уолъс го е налагал по главата. Добре ли се почувства, когато чу как се трошат скулите на момчето? Ами всичките тези години, през които си помагал на президента на Съединените щати да го държи на склад, като стара мебел, а после да използва всички методи на истинския Кръг Кулпър, за да го скрие? Как се чувстваш, а?

Към мен тя добавя:

— Обърни внимание, Бийчър. Целта на Палмиоти е да ме изкара лошата. Не забравяй обаче, че той не се нуждаеше нито от теб, нито от Далас, за да се добере до досието. След като ти го откри, нищо не му пречеше да накара Далас да те заведу у дома, а той сам да го вземе. Е, защо тогава Палмиоти е решил да ни събере всичките в подземна пещера насред нищото…

— Господи, Бийчър, дори и да допускаш, че казва истината, накарай я да се изправи! — моли Палмиоти.

— … защото дори и да измъкнат досието от болницата, последното нещо, от което се нуждаят Палмиоти и президентът, е ти да обикаляш наоколо като свидетел пред света. — Никога не съм виждал Клементин толкова сериозна. — Единствената причина да си тук, Бийчър, е големият финал. Дали ще ме застреляш сега, или не, ти ще умреш тук. Аз ще умра тук. И двамата… с това, което е в кръвта ни… не виждаш ли, ние вече сме история.

Зад нея птицата не цвърчи. Цари тишина.

— Не е вярно — все още държа пистолета, насочен към нея.

— Заблуждаваш се. А най-лошото е, че заблуждаваш именно себе си — въздъхва тя. — Помисли си какво видя. Видя го да стреля по Далас. Вече видя какво ще направи, за да защити онова, което имат в Белия дом. Нищо не ти пречи да дръпнеш спусъка и да ме убиеш, но ти гарантирам: до десет минути и ти ще бъдеш мъртъв. Интересува ли те защо? Защото ролята ти е такава, Бийчър. Определен си да играеш Лий Харви Осуалд… или Джон Хинкли… или дори Нико. Това е голямата ти роля в операта. Помисли си има ли в историята президентско покушение, минало без някой наивник.

— Бийчър, накарай я да се изправи, по дяволите! — обажда се Палмиоти с пресекващ глас.

Лицето му би трябвало да е червено от ярост. Вместо това е бяло като кост. Начинът, по който се държи за врата, а с другата си ръка се опира на стената, показва, че бързо губи кръв.

Поглеждам пак към Клементин: седи във водата, и двата ѝ крака са изпънати напред, сякаш ще се спуска по водна пързалка. Водата стига над кръста ѝ. Още не мога да разбера дали има пистолет.

— Знаеш, че съм права — започва да диша по-тежко.

Болката в крака ѝ определено се усилва. Но както седи там, тя започва да използва здравия си крак, за да се избутва бавно назад във водата.

— Това е твоят шанс, Бийчър. Ако си тръгнем заедно… с това досие… Излишно е да ги караме да плащат. Най-накрая ще се доберем до истината.

— Бийчър, каквото и да си мислиш в момента — намесва се Палмиоти, — папката е напъхана в панталоните ѝ, а тя държи оръжие. Дори за секунда да не ти минава през ума, че щом свалиш пистолета си, тя няма да вдигне своя и да убие и двама ни.

— Помогни ми да стана, Бийчър. Помогни ми да стана и се измъкнем оттук. — Клементин протяга лявата си ръка. Дясната е все още под водата, а тя спира да се изтегля назад.

— Т-тя уби Орландо! — напомня Палмиоти и се разкашля силно.

— Клементин, това, което ми каза преди… че си болна. На-истина ли умираш? — питам напрегнато аз.

Тя мълчи, но и не отклонява поглед.

— Не мога да лъжа за всичко.

— Тя може… Тя си призна, Бийчър…. Тя уби приятеля ти!

В дъното на пещерата хванатата в капан червена птица отново се спуска в тъмнината и също толкова бързо изчезва с високо цвърчене.

Поглеждам към Палмиоти — останал е без сили; след това пак към Клементин — все още протяга едната си ръка към мен, но крие другата под водата.

Отговорът е лесен.

Останала е само една реална заплаха.

Насочвам пистолета към Клементин и вдигам петлето.

— Клементин, вдигни ръце и бързо се изправи или, кълна се в Бога, ще те прострелям отново — предупреждавам я аз.

Преди две минути Клементин твърдеше, че сме история. Тя не знае нищо за историята. Историята е просто това, което остава зад нас.

— Благодарим ти! — извиква зад мен Палмиоти, още кашляйки. — Сега ние можем… — не довършва изречението.

Докато Клементин е на път да стане, зад мен се чува силен плясък.

Обръщам се надясно точно когато Палмиоти се стоварва във водата. Пада с лице надолу, с изпънати отстрани ръце, сякаш е вкочанен. Замирам за половин секунда и го чакам да се изправи. Но начинът, по който лежи, с лицето надолу…

Тялото му потръпва. После отново се разтърсва силно. В продължение на няколко секунди горната половина на тялото му подскача като риба на сухо. Нямам представа какво му е причинил изстрелът във врата. Но познавам припадъка, когато го видя.

— Палмиоти… — извиквам, независимо че не може да ме чуе. Искам да се спусна към него, ала си спомням… Клементин.

— Ще умре — отсъжда тя някак делово, докато се мъчи да се изправи на здравия си крак. Едната ѝ ръка все още е скрита под водата. — Дори да го мразиш, той се нуждае от твоята помощ.

— Побегнеш ли, ще те прострелям пак — предупреждавам я.

— Няма. Не и след това — тя сочи към Палмиоти, чиито конвулсии започват да затихват. — Не му остава много.

При обратната ситуация Палмиоти щеше да ме захвърли. С удоволствие. Клементин вероятно — също. Но да обърнеш гръб и да оставиш някого да умре…

Ето къде виждам избора. Мога да взема Клементин. Или да се втурна да помагам на Палмиоти.

Живот. Или смърт. Няма време и за двете.

Мисля си за всичко, сторено от Палмиоти. Как простреля Далас. И как, ако успея да го спася, президентът Уолъс ще натисне всяко копче, с което разполага, за да е сигурен, че Палмиоти ще се отърве без белег или драскотина.

Мисля си какво знае Клементин за баща ми. Но когато трябва да направя окончателен избор… всъщност изобщо няма избор.

Изтичвам при лежащия с лице надолу Палмиоти, затъквам пистолета отзад в панталоните, хващам доктора за раменете, повдигам го и го издърпвам назад, вън от водата. Той е мъртвешки тежък, ръцете му са увиснали напред, пръстите му се плъзгат по повърхността на водата. Струя течност и повръщано изтича от устата му.

Знам какво да правя. Прекарах две лета като спасител на местния басейн. Но когато коленича и обръщам Палмиоти по гръб, все пак поглеждам през рамо.

С гръб към мен Клементин се изправя на крака. Опитва да се закрепи, дясната ѝ ръка все още е във водата.

Главата на Палмиоти се отпуска в скута ми, лицето му вече не е бледо. То е пепелявосиво. Той ме гледа с полуотворени восъчни очи. Не е тук.

Разтварям устата му. Прочиствам дихателните пътища. Поглеждам през рамо… Очите ми се спират на Клементин. Най-сетне изважда ръката си от водата…

И се показва мокрият капещ пистолет, който е държала през цялото време. Браво на мен!

Палмиоти е бил прав.

Тя вдига пистолета. Всичко, което трябва да направи, е да се обърне и да стреля. Ще бъде лесен изстрел. Но тя не го прави.

С препъване и накуцване Клементин се отправя по-навътре в пещерата, като вдига вълнички, които се плискат след нея. Държи пистолета увиснал. Чакам я да ме погледне.

Тя не го прави.

Нито веднъж.

Извивам назад главата на Палмиоти. Стискам носа му. Не си е поемал въздух от цяла минута. Сивата му кожа започва да се оцветява в синьо.

— Помощ!… — викам, макар че няма никого.

Единствените помръдвания на Палмиоти са редките издихания, изтръгващи се от спадащите му гърди. Уххх. Това не е дъх. Той въобще не диша.

Той умира.

— Имаме нужда от помощ… — крещя.

Поглеждам през рамо. Клементин я няма.

В скута ми Палмиоти не помръдва. Не поема дъх. Не се надига. Очите му гледат през мен. Кожата му е по-синя от всякога. Опипвам за пулс, но не усещам нищо.

— Моля, някой… Имам нужда от помощ…!