Вътрешен кръг

Глава 63

Гробището му напомняше за майка му. Не за нейната смърт.

Когато тя почина, беше вече над осемдесет. Е, искаше, естествено, още една-две години, но не особено. Винаги разправяше, че никога не е имала желание да се превръща в старица, затова, когато дойде времето да си отиде, тя си тръгна спокойно, без особена съпротива.

Не, гробището напомняше на д-р Палмиоти за майка му, когато бе по-млада… той също беше по-млад… дядо му умря и докато двама други роднини се мъчеха да удържат майка му, тя крещеше със зачервено от гняв лице, сълзи и сополи се стичаха под носа ѝ, защото от погребалното бюро бяха пропуснали да избръснат баща ѝ, преди да го положат в ковчега.

Палмиоти никога преди не беше виждал майка си да изпада в такава неописуема ярост. Не я видя и никога повече. Яростта ѝ беше запазена единствено за онези, които ощетяваха семейството ѝ.

Този урок Палмиоти нямаше да забрави никога.

Излезе в студеното утро и пое по гладко павираната хълмиста пътека в сърцето на гробището Оук Хил. Тъкмо тук бързо разбра, че то е нещо много повече от гробище.

Във всички градове има стари капитали. Във Вашингтон, окръг Колумбия, има стари капитали. Но има също и стара власт. И гробището Оук Хил, закътано в един от най-изисканите квартали на Джорджтаун и криещо двайсет и двата си акра меки зелени хълмове и пунктирани от обелиски редици гробове дълбоко в Рок Крийк Парк, беше добре известно, най-вече на тези, които трябваше да го знаят като място за вечен отдих на тази власт.

Основано през 1849 г., когато У. У. Коркоран дарил земята, купена от племенник на Джордж Вашингтон, Оук Хил приютяваше всеки — от Уили, сина на Ейбрахам Линкълн, до военния министър Едуин Стантън, държавния секретар Дийн Ачесън и издателя на „Вашингтон пост“ Филип Греъм. В продължение на години управата на гробището отказваше да приема „нови членове“, но търсенето нарасна дотолкова, че наскоро изградиха дълбоки крипти под главната пешеходна пътека, та новите могъщи фамилии на Вашингтон да могат да почиват рамо до рамо със старите.

„Добре дошли в гробището Оук Хил“, се четеше на дървената табела пред портата от ковано желязо, проектирана от Джеймс Ренуик, създал също замъка Смитсониън и катедралата „Свети Патрик“ в Ню Йорк. Но онова, от което не можеше да се отърси Палмиоти, беше предупреждението в долната част на табелата: „Всеки, който влиза, го прави на свой риск“.

Колко излишно мелодраматично, рече си Палмиоти. Ала когато погледна през рамо за четвърти път, отново си помисли, че това не го прави по-малко изнервящо. Да използваш Архива, ПСИД или дори бръснарницата, беше едно. Но да избереш такова място… толкова публично и незащитено…

Тук вече грешаха. Каза на президента точно това. Но и сега, както и през онази дъждовна нощ с Ейтбол, когато бяха хлапета, Палмиоти разбираше, че понякога, в някои ситуации, просто нямаш избор. Трябва да вземеш нещата в свои ръце.

С бърз поглед към своя айфон Палмиоти последва указанията, които го преведоха край надгробен камък, изваян във формата на спящ младенец, увит в одеяло. Преодоля заледената каменна пътека по ниския хълм и в крайна сметка пред него се разкри…

— Оoo… — прошепна той, когато го видя.

Разпрострялото се пред него поле беше осеяно във всички посоки с покрити със сняг надгробни камъни, величествени семейни гробници, а в далечината кръгъл родов мемориал в готически стил, обграден с дебели мраморни колони. За разлика от обикновените гробища тук нямаше геометрична мрежа. Представляваше парк, където гробовете бяха разпръснати някак стилно навсякъде.

Павираната пътека свърши, но Палмиоти забеляза стъпките в снега и разбра, че трябва да ги следва, за да стигне до целта си: триметров обелиск до самотно ябълково дърво.

С приближаването си видя две имена в основата на обелиска: лейтенант Уолтър Гибсън Питър, на двайсет, и полковник Уилям Ортън Уилямс, на двайсет и три. Според пътеводителя на гробището двамата братовчеди бяха роднини на Марта Вашингтон. Но, както Палмиоти продължи да чете, причината те да бъдат погребани заедно в парцел 578 беше, че по време на Гражданската война и двамата били обесени като шпиони.

Палмиоти смачка брошурата, натъпка я в джоба на сакото си и се опита да мисли за нещо друго.

Зад него се чу скърцане. Сякаш някой газеше в снега.

Палмиоти се завъртя и едва не се подхлъзна на леда. Полето беше безлюдно.

Изкушаваше се да си тръгне… да се откаже и да се отдалечи. Но когато се обърна към гроба, забеляза каквото търсеше. Коленичи и забърса снега, натрупан в основата на обелиска. Разбута малкото мокри листа. И няколко бучки пръст. Тогава чу как светлобежовият камък с размерите на дланта му кънти на кухо.

Камъкът беше кръгъл и гладък. Беше пластмасов. И кух. Перфектен, да скриеш нещо вътре.

Точно какъвто биха използвали шпионите, помисли си той, докато препрочиташе надписите за лейтенант Уолтър Гибсън Питър и полковник Уилям Ортън Уилямс.

Докато поривите на вятъра препускаха през хълма, Палмиоти бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист, на който пишеше: Липсваш ми.

Просто. Лесно. Дори ако някой го намери, не би се замислил за него. Не и ако не знаеше да чете между редовете.

А и макар че Бийчър беше разбрал за мастилото, все още не бе разгадал как да прочете истинското послание на бележката.

С едно завъртане на пръстите Палмиоти отвори дъното на камъка, пъхна бележката вътре и зарови камъка обратно в снега.

Всичко му отне по-малко от минута. Дори ако някой гледаше, той имаше вид на човек просто скърбящ на нечий гроб.

Но когато закрачи обратно към каменната пътека, докато снегът се просмукваше в чорапите му, той вече знаеше… със самия факт, че е тук… и с факта, че някой друг е разбрал какво бяха направили преди много години… краят идваше.

Всичко щеше да свърши скоро. Трябваше да свърши.

За да стигнеш толкова далеч… за да се изкачиш толкова високо, трябва да си способен на много неща. И през онази нощ преди толкова години, за да защити тяхното бъдеще… да защити своите мечти и мечтите на Уолъс… Палмиоти беше разбрал на какво точно е способен.

Не му беше лесно тогава. Не му е лесно и сега. Но както бе научил от родния си баща, големият живот изисква голяма саможертва. Работата беше там, че докато растеше в Охайо, Палмиоти не си представяше, че ще има голям живот. Представяше си, че ще има добър живот. Не голям. Не и преди онзи първи ден в гимназията, когато срещна Орсън Уолъс. И тъкмо Уолъс се оказа доказателството за Палмиоти, че големият живот в крайна сметка е възможен.

И все пак, ако се погледнеше всичко, пожертвано от Палмиоти през годините: времето, бракът, западналата медицинска практика… Да огледаш живота си и да осъзнаеш, че всички тези жертви са на път да станат безполезни…

Не. Палмиоти беше способен на много повече, отколкото някой очакваше. И точно затова президентът го държеше толкова близо до себе си.

Но нищо нямаше значение, защото идваше краят.

И Бийчър не можеше да направи нищо, за да го спре.