Вътрешен кръг

Глава 118

Наясно съм с желанието им да ме изхвърлят.

Иска им се да ме сграбчат за яката и да ме запратят в кофата за смет, както правят в старите комедии.

Двамата агенти от Сикрет Сървис ме придружават по павираната алея покрай Южната морава — аз вървя на две крачки отпред и все пак чувствам колко близо са зад мен.

— Тук такситата не спират — осведомява ме агентът с топчестия нос, докато чакаме да се отвори черната метална врата за пешеходци. — Иди една пресечка по-нататък. Там ще бъде по-добре.

— Благодаря — казвам, без да се обръщам към тях.

Униформената агентка в будката на охраната отдясно не откъсва очи от мен. Тя натиска бутона и магнитната ключалка изщраква.

— Желая ти безопасна нощ — добавя агентът с топчест нос, тупва ме по гърба и почти ме избутва през металната врата, когато тя се отваря. Доста е груб, дори за Сикрет Сървис.

— Надявам се посещението в Белия дом да ти е харесало.

Озовавам се отвън, вратата се затръшва, а аз оставам да се боря със студа, напъхал ръце в джобовете. За моя изненада десният ми джоб не е празен. Напипвам картонче, подобно на визитна картичка.

Изваждам го. Не е визитна картичка. Празно е. С изключение на ръкописната бележка, която гласи:

На 15-а и Еф. Таксито ще чака.

Хвърлям поглед през рамо към агента с топчестия нос. Вече е с гръб към мен и върви след партньора си обратно към резиденцията. Не се обръща.

Знам обаче, че той е написал бележката.

Препрочитам я. На ъгъла на 15-а и Еф улица. Точно зад ъгъла. Объркан, но също и толкова любопитен, тръгвам нататък. Постепенно ускорявам крачка, а с наближаването на 15-а улица вече тичам с все сили. Завивам зад ъгъла и ме блъсва въздушното течение покрай дългата страна на сградата на Министерство на финансите. В този час улицата е пуста. Ако не броим колата, паркирана на забранено място. Чака ме.

Не прилича на такси.

Забелязвам четирите ярки фара вместо обичайните два и разбирам кой е още преди да различа предната решетка на автомобила, върху която галопира хромиран кон.

Определено не е такси. „Мустанг“ е.

Правя няколко крачки към бледосинята кола. Прозорецът откъм пътническото място вече е спуснат и ми открива ясна гледка към Тот. Има вид на замръзнал, толкова спокойно седи вътре. Навежда се напред, за да ме види по-добре. Даже сляпото му око е изпълнено с бащинска загриженост.

Само при вида му ми е трудно да остана прав. Поклащам глава с мълчалива молба да не изрича: „Аз нали ти казвах“.

Той, разбира се, ме чува. От самото начало единствен той го прави.

— Всичко ще бъде наред — уверява ме най-накрая.

— Сигурен ли си? — питам.

Не отговаря. Просто се навежда през седалката за пътника и отваря вратата.

— Хайде, нека те закарам у дома.