Вътрешен кръг

Глава 5

В наши дни

Вашингтон, окръг Колумбия

— Не виждам какво толкова страшно е станало — казва Клементин в ПСИД.

— Не, не! Не я пипай! — изкрещява Орландо, когато посягам към малката папка.

— Защо? Цялата се намокри — възразявам и я изваждам капеща от локвата кафе.

— Можехме да я върнем на мястото ѝ — обяснява той.

— Подгизнала е. Погледни. Виждаш ли как е подгизнала?

Вдигам папката, за да види как капе от ъгъла ѝ.

— Да не мислиш, че е възможно просто да я набутаме обратно под стола, сякаш нищо не се е случило? Трябва да докладваме.

— Ландо, там ли си? В Хранилището всичко наред ли е? — изпращява глас от неговото уоки-токи.

И тримата се извръщаме към преобърнатия дървен стол и зейналата кухина на скривалището в седалката му.

— Да, абсолютно — докладва Орландо по своето уоки-токи.

— Добре, защото компанията идва — предупреждава гласът с пращене. — Службите казват, че тръгват след десет минути.

От Белия дом дотук има десет минути път. Но само три, ако пътуваш с кортеж.

— Трябва да се махаме оттук — казвам, докато се опитвам да попия кафето с моята лабораторна престилка.

Орландо продължава да оглежда стола. Отстрани, точно под седалката, има тесен процеп като на пощенска кутия, изрязан в парчето дърво, което свързва левия преден крак със задния.

— Имаш ли някаква представа какво е това?

Той поклаща глава, усмивката с лъскавите зъби отдавна се е стопила.

— Беше прав. Трябва да докладваме.

— Съгласен съм. Но нека да го обмислим.

— Бийч, ако някой използва тази стая като тайна пощенска кутия…

— Няма как да знаеш.

— Тайна кутия? — намесва се Клементин.

— Като тайник — уточнява Орландо. — Виждайки объркването ѝ, добавя: — Място, където оставяш нещо за друг човек; така не е нужно да рискуваш среща лице в лице. Все едно да залепиш нещо под пощенската кутия или в хралупа на дърво, или…

— … в стол — довършва Клементин, бързо схванала пълната картина.

С тесния прорез за поща отдолу е лесно да пъхнеш нещо в седалката на стола, а после да го извадиш през отварящото се двойно дъно.

— Значи, ако това ПСИД се използва само от президента Уолъс, а тук нещо е скрито за него…

— Или от него — уточнява Орландо.

— Не говори така. Не знаем как стоят нещата. Нищо не знаем — натъртвам аз.

— Вярваш ли си на думите? Наистина ли допускаш всичко това да е само някакво невинно недоразумение като в комедиен сериал? — пита Орландо. — Или просто се притесняваш, че ако подам официален доклад, името ти ще остане трайно свързано с каквито и да са тези президентски фъшкии, в които току-що нагазихме?

В ъгъла на папката една капка кафе се издува като бременна, но така ѝ не пада.

— Най-добре да я отворим и да видим какво има вътре — предлага Клементин, много по-спокойна от нас двамата.

— Не, не я отваряй — настоявам аз.

— За какво говориш? — пита Орландо.

— Гледал ли си филми на ужасите? Винаги идва момент, когато чуват звуци от гората и някой тъпак казва: „Да видим какво издава тези звуци!“ И тук, разбира се, вече знаеш, че той ще бъде номер едно при броенето на труповете. А… ние сме във филм на ужасите: точно в този момент тази малка папка е кутията на Пандора. Докато я държим затворена, докато не знаем какво има в кутията, все още можем да си тръгнем.

— Освен ако в кутията няма истинско чудовище — не мирясва Орландо.

— Орландо…

— Стига с това „Орландо“. Това ми е работата, Бийчър.

— А преди две секунди ми предлагаше да я върнем обратно.

— И все пак това ми е работата. Обикалям коридорите, проверявам документите за самоличност, затова се нарича „Сигурност“. Съжалявам, ако съм намерил нещо в читалнята на президента, но така стана. И ако той или някой друг извършва престъпление или пренася секретни документи във или извън тази сграда, наистина ли според теб трябва просто да отминем и да се преструваме, че не сме го видели?

Не вдигам поглед, но забелязвам вдясно червените букви на плаката-предупреждение върху задната страна на затворената стоманена врата. Той не ме притеснява толкова, колкото разочарованият израз на Клементин, която явно не харесва проявите на слабост. Начинът, по-който ме пронизват червеникавокафявите ѝ очи подсказва, че тя няма представа как ще постъпя.

Иска ми се да ме познаваше по-добре.

Мятам влажната папка върху бюрото.

— Само да не забравите, когато от ЦРУ ни спипат посред нощ и ни нахлузят черни торби на главите, че сме можели да избегнем този момент.

Папката се стоварва звучно върху бюрото.

Клементин не отронва нито дума. Но когато пристъпва половин крачка напред, навежда глава, сякаш открива нещо съвсем ново в лицето ми. Същото откривам в нейното. Познавам това момиче от седми клас. Сега за първи път я виждам впечатлена.

— Бийчър, ще ни отнеме две секунди, после ще си тръгнем — обещава Орландо. — Никога няма да съжаляваш, че си постъпил правилно.

Ала като разтваря папката, когато най-накрая вижда какво се крие вътре, вече мога да кажа, че греши.