Вътрешен кръг

Пролог

Той знаеше, че стаята е била проектирана да съхранява тайни. Големи тайни.

Куфарчето от „Уотъргейт“ е отворено в стая като тази. Както и първите доклади от 9/11.

Той знаеше, че тази стая, понякога наричана „Кутията“ или „Резервоарът“, пази президентски тайни, национални тайни — смъртоносни тайни от онези видове, които вървят с ковчези.

Но докато стоеше в задния ъгъл на малката скромна стая в бежово, пристъпваше на място и притискаше върха на езика си в задната страна на предните си зъби, архивистът с надраскани очила за четене с черни рамки разбра, че най-жизненоважното нещо в помещението не е някоя класифицирана папка или свръхсекретен лист хартия, а елегантният мъж с розови бузи, седнал сам на единствената дълга маса в центъра.

Знаеше, че не бива да говори с розовобузестия човек. Знаеше, че не бива да го притеснява.

Трябваше само да стои там и да гледа. Като детегледачка. Беше абсурдно наистина.

Но такава беше работата. Вече близо час.

Да наглежда най-могъщия човек в света: президента на Съединените щати.

Макар и в защитената стая.

Ала въпреки всички тайни, пазени в тази стая, архивистът с надраскани очила за четене с черни рамки нямаше представа какво щяха да го помолят скоро да скрие.

Като дишаше безшумно през носа, той се втренчи в гърба на президента, после хвърли поглед към русия агент от Сикрет Сървис вдясно от себе си.

Посещенията тук започнаха, откакто президентът Орсън Уолъс бе избран за първи път. Клинтън обичаше да тича. Джордж У. Буш гледаше бейзболни мачове в Белия дом. Обама играеше баскетбол. Всеки президент намираше свой начин да си почива. Като по-начетен от повечето от тях президентът Орсън Уолъс изминаваше няколкото пресечки от Белия дом и идваше в Националния архив не за друго, а за да чете.

Правеше го вече от месеци. Понякога дори водеше осемгодишния си син. Разбира се, можеше да му доставят всеки документ направо в Овалния кабинет, но както всеки президент знаеше, друго си беше да излизаш понякога. И така започнаха посещенията за четене. Тръгна от писмата на Джордж Вашингтон до Бенедикт Арнолд, мина през засекретените бележки на Джей Еф Кей, за да стигне до днешните обекти на интерес: ръкописните записки за Гражданската война на Ейбрахам Линкълн. Тогава в случай на дело със смъртна присъда във военен съд, решението живот или смърт идвало направо на бюрото на Линкълн. Президентът решавал лично. Така че сред хаоса на настоящия живот на президента Уолъс за него явно беше успокояващо да гледа странните криволици и треперещи завъртулки в почерка на Линкълн.

А в това как Уолъс драскаше лични бележки в тефтерчето си имаше нещо много по-разтоварващо, отколкото в играта на баскетбол.

— Още четири минути, сър — съобщи русият агент от Сикрет Сървис от задния ъгъл, като се прокашля.

Президентът Уолъс кимна леко и започна да си събира нещата, без да се обръща.

— Рони ще дойде ли с нас, или не?

При тези думи архивистът с надрасканите очила за четене застана нащрек. Неговият началник Роналд Коб беше един от най-старите приятели на президента Уолъс от Юридическия факултет. Именно Коб обикновено се грижеше за посещенията му и подбираше кои скъпоценни документи да чете президентът. Но след скорошната диагноза рак на панкреаса Коб често отсъстваше.

— Господин Коб има час за химиотерапия, сър — обясни архивистът с глас, който се стори задавен дори на самия него.

Президентът Уолъс отново кимна, без да се обръща, и захлопна бележника си.

Тъкмо бързото движение на бележника привлече внимание-то на архивиста. Можеше да се закълне, че за миг, докато бледожълтите страници се затваряха, зърна едно от пожълтелите, покрити с петна писма на Линкълн, пъхнато вътре.

Присви очи, опитвайки се да види по-добре. Но от тази гледна точка, диагонално зад лявото рамо на президента, документът на Линкълн…

Не.

Това беше президентът на Съединените щати. Той никога не би…

Не, каза си архивистът.

Не, няма начин. Не.

— Преди да си тръгна, трябва да се отбия до кабинета на малкия вицепрезидент — заяви президентът Уолъс; тази шега винаги разсмиваше лесно дарителите.

Стана и стисна бележника под мишница.

Според съвременните изследвания обикновеният човек, изправен пред неудобно социално положение, изчаква седемнайсет секунди, преди да наруши мълчанието.

— Господин президент — възкликна архивистът, без дори да се поколебае. — Съжалявам, но…

Президентът Уолъс се обърна бавно, изгледа го с излъчващите си спокойствие сиви очи и пусна топлата си бащинска усмивка, спечелила му губернаторството на Охайо, както и Белия дом.

— Синко, просто трябва да изтичам до тоалетната, а после можем да…

— Ще отнеме само секунда — обеща архивистът.

Помещението беше не по-голямо от класна стая. Преди архивистът да се усети, вече стоеше пред Уолъс и препречваше пътя на президента към вратата. Русият агент пристъпи напред. Уолъс му махна да се дръпне.

— Какво те притеснява, синко? — попита президентът все още със спокойна усмивка.

— Аз просто… ами… — запелтечи архивистът и се олюля. — Просто е неволна грешка, сигурен съм, сър, но мисля, че може би случайно… Ами… В бележника ви… — пое си дълбоко дъх: — е едно от писмата на Линкълн.

Президентът се засмя и понечи да премине покрай архивиста. Той също се засмя.

И пристъпи точно пред президента. Отново.

Сивите очи на президента Уолъс бавно се свиха на две черни цепки. Беше твърде опитен, за да загуби самообладание пред непознат, но не означаваше, че му е лесно да поддържа постоянната усмивка на лицето си.

— Виктор, моля да ни извините за момент.

— Сър… — запротестира русият агент.

— Виктор… — повтори президентът. Беше достатъчно.

Металната врата на Хранилището се отвори с изщракване и силно стържене и Виктор се присъедини към останалите трима агенти в коридора отвън.

Втренчен в архивиста, президентът стискаше бележника.

— Синко, искам много да внимаваш какви ще бъдат следващите ти думи.

Архивистът отметна глава назад, за да обхване в целия му ръст президента, застанал толкова близо, че виждаше златния орел и президентския печат върху копчетата за ръкавели на Уолъс. В нашата колекция разполагаме с комплект копчета за ръкавели на Линдън Джонсън, припомни си архивистът без никаква причина. А когато вдигна поглед към най-могъщия човек на планетата и огледа лидера на свободния свят, му отне далеч по-малко от седемнайсет секунди да даде отговор.

— Съжалявам, господин президент, но тези документи на Линкълн не са ваши.

Президентът не помръдна за миг. Дори не мигна. Сякаш беше замръзнал във времето.

Чу се силно изтропване зад архивиста. Металната врата на стаята щракна и се отвори.

— Нали ви рекох, господин президент?! — възкликна познат глас с акцент от Средния запад, докато вратата издрънча в стената.

Архивистът се обърна точно навреме, за да види шефа си Рони Коб да пристъпва с накуцване вътре, по-бързо от обикновено.

— Казах ви, че ще издържи. Няма защо да се занимаваме с Бийчър.

Президентът се усмихна широко на стария си приятел и сложи ръка върху рамото на архивиста.

— Това е добре за теб — увери го той.

— Н-не разбирам — архивистът все още гледаше Коб. — Мислех, че сте на химио… После погледна президента, след това обратно Коб, който сияеше, сякаш току-що е станал баща.

— Какво става, по дяволите?

— Гледал ли си Уили Уонка? — попита Коб и докуцука на няколко крачки по-близо. — Голямата награда печели онзи, който казва истината.

Архивистът замълча, втренчен в двамата мъже.

— За какво говорите? Защо споменавате Бийчър?

— Спокойно, имаме нещо много по-добро от призрачна шоколадена фабрика — каза президентът Орсън Уолъс, докато затваряше вратата на Хранилището, и отново остави агентите на Сикрет Сървис отвън. — Добре дошъл в Кръга Кулпър.