Вътрешен кръг

Глава 36

„Съжалявам за загубата ви. Съжалявам, че стана така. Аз съм просто… Толкова съжалявам“, репетирам думите си наум. Но когато уморената афроамериканка със старомодни пластмасови очила и избеляло червено палто излиза от Службата за сигурност и тръгва към мен по коридора, не съм способен да промълвя и една сричка.

Не забелязва, че съм там. Твърде е съсредоточена върху човека зад нея, нейния син — вероятно е на моята възраст и притиска кашон към гърдите си. Има дълбока трапчинка на брадичката.

Също като баща си.

Познавам ги от снимките върху бюрото му: съпругата на Орландо и най-големият му син. Дошли са с кашона, за да разчистят бюрото му.

Докато пристъпват покрай мен към асансьора, изглеждат, сякаш вървят под вода и мъкнат чувал с тухли. Но не кутията им тежи.

За миг тримата просто стоим в тишината на коридора. Синът отправя към мен усмивка в смисъл „чакаме един и същ асансьор“.

Трябва да кажа нещо.

Имам нужда да кажа нещо.

Умът ми прескача на най-добрия съвет, който някой ми даде, когато се разбра, че баща ми е мъртъв: бащите никога не ни напускат. Никога.

Бих могъл да кажа нещо за това колко мил беше Орландо с всички. Мога да им дам този последен спомен.

Но докато асансьорът изскърцва, вратите се плъзгат настрани, а съпругата и синът на Орландо прекрачват вътре…

Аз просто стоя там, в коридора. Парализиран.

И двамата гледат в пода без настроение за контакт с очи. Вратите се затварят като челюст и ги поглъщат целите.

А аз все още стоя там и за пореден път си напомням, че единственото чувство, по-болезнено от загубата, е чувството за вина.

Посягам към бутона на асансьора, но когато пръстът ми натиска стрелката за нагоре, внезапно се надигат гласове, идващи от отворената врата на Службата за сигурност. Последвам звука и се връщам назад, за да хвърля бърз поглед в опразнената зала с прегради, където малки групи от колеги си шушукат и клюкарстват.

Това е разбираемо. След като жената и синът на Орландо са си тръгнали, вече няма нужда от самоналоженото мълчание, спазвано, докато близките му са опразвали бюрото му.

— Видя ли ги? — пита ме рецепционистката. — Сърцераздирателно, нали?

Тя казва още нещо, но аз се заглеждам към преградата на Орландо в лявата част на залата. Всички снимки… картичките от отпуските… късчетата живот… дори чашата за моливи с емблемата на „Уисконсин баджърс“… всичко е изчезнало. Търся компютъра му, той също липсва (вероятно означава, че няма шанс и видеокасетата да е някъде тук). Все пак трябва да проверя. Щом аз и Клементин сме на нея, значи от тази касета зависи съдбата ни. Но с изключение на няколко изоставени химикалки и едно розово фотокопие, забодено на стената (инструкции как да се използва гласовата поща), единственото останало доказателство, че някой е работил тук, е големият телефон с дълъг кабел и две мигащи светлини. Сега той издига като остров по средата на иначе празното бюро.

Настолният телефон на Орландо.

Според Хазей Орландо се е обадил последно на мен. Но това не значи, че аз съм последният, който го е потърсил.

Хуквам към бюрото му и също толкова бързо се спирам. Сега не е подходящият момент, особено след като половината от персонала все още стоят наоколо и гледат. Но като си помислям за жената и сина на Орландо… за всичко, което трябваше да им кажа преди малко… точно сега е времето. Забравете Кръга Кулпър, речника и всички брътвежи на Нико… ако има начин да разбера какво се е случило с Орландо в действителност… Дължа на семейството му поне това.

Плъзвам се в стола му и хвърлям последен поглед наоколо, за да видя кой гледа. За моя изненада гледа единствено човекът, влязъл току-що в офиса. Обръщам се към нея точно когато наднича вътре. Рина.

Срещаме погледи с Мона Лиза, ала докато столът се завърти изцяло, тя вече е изчезнала.

Все пак я видях. Знам, че беше тук.

Точно сега обаче имам нужда да остана съсредоточен върху настоящия проблем.

Пръстите ми се гмуркат към клавиатурата на телефона и натискат бутона за идентификация на обажданията. Първият запис е от „Охрана“, вътр. 75208. Това са момчетата от пропуска, вероятно са се питали кога Орландо ще дойде да поеме смяната си. Следващият е от някого в „Придобивания“. После обаждане от Уестман, Аристотел, вътр. 5287.

Тот? Защо Тот му се е обаждал?

Превъртам надолу, за да съм сигурен, че съм видял добре, и изскача съвсем ново име. След това се появява отново. Нещата само се влошават.

Забравете примката около стомаха ми. Целите ми гърди се стягат, все едно са притиснати от обръч.

Пръстите ми атакуват бутоните по-бързо от кълвачи. От последната дузина повиквания до Орландо… седем са… осем са… девет са… Господи, десет… са от Рина.

Превъртам обратно към рецепцията.

— Махни се от мен! — изкрещява женски глас.

Познавам този глас. Помня го още от прогимназията. Със сигурност не е на Рина. Когато виждам какво става, Рина, разбира се, не е там. Но вместо нея…

— Казах да… се махаш! — изкрещява Клементин и се бори да се освободи.

Хазей е плътно зад нея и я стиска за бицепса. За малко да забравя. Аз съм на негова територия.

Заместник-шефът на охраната не я пуска.