Вътрешен кръг

Глава 59

— Знаете кой ще ви посрещне тази сутрин, нали? — попита младият помощник на президента, двайсет и седем годишно хлапе със сресана на безупречен път кестенява коса.

Седналият на задната седалка в бронираната лимузина президент Уолъс не си направи труда да отговори.

Отвън се чу силно прещракване, сякаш отключваха затворническа килия. През зеленото бронирано стъкло на кадилака президентът гледаше как агент на Сикрет Сървис в костюм и с вратовръзка натиска малък предпазен бутон под дръжката, за да отвори отвън подсилената със стомана врата.

Както Уолъс знаеше, при всяко посещение на събитие най-напред неизменно виждаше някой супер ВИП с достатъчно хъс да поеме задълженията на посрещащ. Ала в този случай при открехването на вратата видя едра жена в морскосиня рокля и разбра кой го посреща.

— Закъсня — излая сестра му Мини.

— Винаги закъснявам. Това ми осигурява възможността да вляза тържествено — отвърна Уолъс, като бързо си припомни защо трябваше да откаже да присъства.

Мини пусна най-голямата полуусмивка, на която беше способна след инсулта, а после, както правеха и монахините в старото им училище, почука с бастуна си с глава на фламинго по лъснатите обувки на брат си.

— Хайде, хората ни чакат.

На президента не му отне много време да извърви с голямата си крачка пътя покрай тълпите от агенти до товарната рампа към задния вход на „Кепитъл Хилтън“. Само на няколко стъпки зад него Уолъс чуваше потропването на бастуна на Мини по напукания бетонен коридор — куцукайки, тя се мъчеше да не изостава. Отдавна не бяха вървели заедно. Забави ход, но познаваше сестра си прекалено добре. Дори и без накуцване тя вечно се опитваше да не изостава.

— Казаха ли ти да благодариш на Себастиан? — попита Мини брат си.

— Той знае за Себастиан — намеси се младият помощник, едва на половин крачка зад тях.

— А Рос? Трябва ти голяма сделка. С него съм разговаряла. Рос е босът.

— Той знае и за Рос — пак се обади помощникът, докато ги обгръщеше облак от ухание на пресни кроасани.

Преминаха през летящите врати и последваха агентите по обичайния си път. Президентите не пристигат през парадния вход. Те пристигат през хотелските кухни.

— Моля те само… накарай го да се чувства важен — помоли Мини.

— Мини, имаш думата ми по въпроса — напомни ѝ президентът, като кимаше любезно и помаха учтиво на целия кухненски персонал, спрял работа, за да се обърне и да го позяпа. — Знам как да карам хората да се чувстват важни.

— Насам, сър. — Нисък агент посочи наляво към последните летящи врати.

По тъмносинята драперия, аранжирана като фалшива завеса около вратата, Уолъс разбра, че е пристигнал. Но вместо да попадне в главната бална зала, той се озова в по-малък салон за прием. Поне две дузини хора, застанали в шпалир, започнаха да ръкопляскат при влизането му. В интерес на истината все още харесваше аплодисментите. Ала Уолъс не се хареса двамата частни фотографи пред редицата на посрещащите го.

— Подредени за снимка? — изсъска помощникът към Мини.

— Това са най-добрите ни учени. Нямаш представа колко много са направили за мозъчните травми — защити се тя.

— Ти каза една снимка… само с изпълнителния директор — отвърна помощникът.

— Не искам никакви снимки! — изръмжа президентът.

Палмиоти имаше право. Ставаше ли дума за Мини, той се държеше като слабак.

— Сър, извинявам се… — започна помощникът.

Президентът вирна глава и му хвърли последен ядосан поглед. Подобни кинжални втренчвания си разменят съпрузи, влизащи на тържество, но все пак държат да си напомнят, че по-късно нищо няма да бъде забравено.

С приближаването към тълпата и разменените поздрави с първия гост обаче Уолъс нямаше как да не забележи колко бързо Мини отстъпи встрани, оставяйки го сам в светлината на прожекторите. Беше го установил и преди: през целия си живот Мини никога не бе харесвала камерите, тя осъзнаваше своя мъжки външен вид, придобит заради синдрома на Търнър. Той знаеше, че тъкмо затова тя не харесваше предизборните кампании… и никога не се снима за годишника на училището. Но точно сега, когато колегите ѝ се бяха събрали около нея, съвсем нова полуусмивка озари лицето ѝ. Истинска усмивка.

— Мини, много ти благодаря, че правиш всичко това — обади се един от тях.

— Нямаш представа колко много означава… — присъедини се друг.

Светкавица на фотоапарат блесна пред Уолъс, но докато следващият човек се приближаваше към него, той не можеше да откъсне очи от лицето на сестра си. По него се четеше гордост… истинска гордост. И не само гордост, задето е близка на президента или е станала важна клечка за момент. Беше гордост от работата ѝ, от стореното за тази организация, помогнала ѝ толкова много през всичките тези години.

— Сър, нали помните Рос Левин — помощникът на президента му представи малко отнесен, но все пак красив мъж с правоъгълни очила.

— Разбира се, Рос — пое щафетата Уолъс и му предложи здраво ръкостискане с две ръце. — Ще ми дадете ли една секунда обаче, Рос? Искам истинският герой да дойде за тези снимки. Ей, Мини! — извика президентът на Съединените щати. — Чувствам малко сценичен страх тук без сестричката си близо до мен.

От колегите на Мини се чу колективно „аууу“. Ала нищо не значеше повече от извитата полуусмивка, грейнала по лицето на Мини, когато брат ѝ обви ръка около нейното рамо и я задържа за следващите снимки.

— На три всички да кажат „Мини“! — извика президентът и я прегърна още по-плътно, докато светкавиците продължаваха да проблясват.

Уолъс, разбира се, знаеше, че трябва да се маха оттук. Знаеше, че трябва да се оправят с Бийчър точно както се бяха оправили с Ейтбол[14] преди толкова години. Но след всичко, преживяно от сестра му — от тормоза в детството, през дните непосредствено след инсулта, до публичния линч от Перез Хилтън, имаха ли значение десет минути повече?

Не, нямаха.

Снощи се получи бъркотия. Но днес… Бийчър нямаше къде да иде.