Вътрешен кръг

Глава 105

— Тя лъже — не спира да твърди Далас.

— Те са го променили! — извиква Клементин. — Не знам какво са дали на Нико в армията… но от него се полудява!

— Виждаш ли, Бийчър? Чисто бълнуване — подхвърля Далас.

— Не е бълнуване — възразява Клементин. — Питай го, Бийчър. Той е от Водопроводчиците, нали?

— Не съм от Водопроводчиците — отрича Далас.

— Не му позволявай да те обърка — пак ме предупреждава Клементин. — Разбрах, когато го видях на гробището. Но когато за първи път научих за Ейтбол… Питай го за какво съм изнудвала Уолъс. Не беше за пари. Дори когато клъвнаха и отговориха на съобщението ми в онзи камък в гробищата, въобще не исках пари.

— Вярно ли е? — питам Далас.

Той не отговаря.

— Кажи му! — изръмжава Клементин, а ръката ѝ изведнъж се стабилизира, а пръстът ѝ се напряга на спусъка. — Той знае, че работиш с президента и бръснаря, и с всички подмазвачи, които крият истината от години!

Далас се обръща към мен, но не откъсва очи от пистолета на Клементин.

— Поиска ми едно досие — изрича най-накрая Далас. — Искаше армейското досие на Нико.

— Истинското му досие — пояснява Клементин. — Не фалшивото, с което са го уволнили. — Видяла моето объркване, тя обяснява: — Майка ми разказа историите. Разказа ми как Нико… какъв е бил, преди да постъпи в армията. Как, когато били по-млади, тя оставяла телефонната слушалка на възглавницата, а той ѝ пеел, за да заспи. Но когато най-накрая се върнал у дома, щом напуснал армията…

— Не е напуснал армията. Изритали са го, защото се опитал с телбод да извади очите на един от началниците си — прекъсва я Далас.

— Не… изритали са го заради онова, което са му дали… което го е превърнало в такъв… — изстрелва в отговор Клементин. — Даде ли си труда поне да прочетеш фалшивото досие? Бил прехвърлен от Армейската школа за снайперисти във Форт Бенинг, Джорджия, в друга школа в Тенеси. Но аз проверих. Адресът в Тенеси е на стар Армейски медицински център. Нико не е бил просто снайперист! Бил е пациент и то не единственият! — добавя тя, втренчена в мен. — Ти познаваш още един! Познаваш го лично!

— За какво говориш?

— Майка ми, преди да умре… тя ми каза, разбра ли? Да не мислиш, че са дошли в нашето градче и са взели само един човек? Взели са цяла група… един куп хора. Колкото и да ме мислите за луда, не само аз нося в себе си резултатите от техните експерименти, Бийчър. Ти също ги носиш! Наследил си ги заради това, което са причинили на баща ти!

Поклащам глава, знаейки, че е откачена.

— Баща ми умря. Умря по пътя към наборния пункт. Дори не получи шанс да се запише.

— А ти си го вярвал. Вярвал си, защото това са ти казали, разбра ли? Но и той е бил там. Той, Нико и другите… са били включени много преди някой да схване какво става, разбра ли? Баща ти е бил жив, Бийчър. А ако съм права, все още може да да е!

Устните ми пресъхват. Стомахът ми се сгърчва, стяга се на топка. Тя лъже. Знам, че лъже…

— Защо не провериш сам? — добавя Клементин. — Попитай ги за регистрите, разбра ли?

За трети път завършва изречението с думите „разбра ли“ и всеки път, когато ги използва… всеки път, когато гласът ѝ пресеква, сякаш някаква пукнатина, някакъв процеп преминава през нея и заплашва да разруши всичко, което тя пази толкова спретнато опаковано и подредено.

— Експериментите вървели добре, но после всичко се обър-кало! Така каза майка ми.

— Не я слушай! — намесва се Далас. — С месеци е планирала как да те манипулира и да ни изнудва. Тя е по-голям психопат от Нико!

— Бийчър, знаеш ли какъв вид рак ми откриха? — пита Клементин, докато си припомням последните думи на Нико в болницата: Нико се молеше на Бог да направи Клементин различна от него. Той искаше тя да е различна.

— За такъв вид рак никой не е чувал. Никога — натъртва тя. — Всички лекари… всички специалисти… Обясниха ми, че има над сто и петдесет вида рак по света, но когато гледат моя, дори не могат да го класифицират. Мутацията е толкова голяма, че един лекар я определи като правописна грешка в ДНК. Такова е тялото ми. Такова може да е и твоето! Правописна грешка!

— Бийчър, знам колко искаш да ѝ повярваш — прекъсва я Далас. — Но чуй ме, без значение е какво казва. Ние все още сме в състояние да ти помогнем да се измъкнеш от всичко това.

— Ти за глупак ли го вземаш? Твоите Водопроводчици са в дъното на всичко! — изкрещява Клементин.

— Ще престанеш ли? — не ѝ остава длъжен Далас. — Не съм от Водопроводчиците, аз съм от Кръга Кулпър! Аз съм от добрите!

— Не — прозвучава съвсем нов глас… дълбок мъжки глас. — Не си.

Чува се приглушено изпукване. И тихо „бум“.

Малко кърваво петно се появява върху гърдите на Далас. Той залита назад и поглежда надолу, но още не може да възприеме прясната огнестрелна рана и кървавото цвете, разцъфнало на гърдите му.

Още преди да се извърнем, за да се изправим лице в лице с нападателя му, знам кой е натиснал спусъка: само един човек има най-голяма полза ние да бъдем тук, на едно място… човекът, готов на всичко, за да получи тази папка, и е прекарал почти три десетилетия да доказва лоялността си, като защитава най-скъпия си приятел.

— Не се правете на толкова изненадани — показва се иззад ъгъла д-р Палмиоти с блеснали очи и насочва пистолета си към нас. — Трябваше да знаете, че ще стане така.