Вътрешен кръг

Глава 116

Болница „Света Елизабет“, пети етаж

Нико не харесваше игри с карти.

Но това не ги спираше.

На всеки няколко месеца лекарите поръчваха да му доставят ново тесте за игра в стаята. Обикновено бяха карти от несъществуващите вече авиокомпании ТВА и „Пийдмънт Еър“, които явно бяха раздавали много безплатни комплекти някога. Но Нико не подозираше каква е терапевтичната цел на лекарите. А и не го беше грижа особено.

Според Нико игрите на карти, особено пасиансите, никога не носеха удоволствие. Не и след като оставяха толкова много на случайността. Не, в света на Нико Вселената беше много по-организирана. Гравитацията… температурата… дори повторенията на историята… Те представляваха част от Божиите правила. Вселената определено имаше правила. Трябваше да има правила. И предназначение.

Така че на всеки няколко месеца, когато Нико получаваше своите карти за игра, той изчакваше един-два дни и ги връщаше на санитарите, оставяше ги в дневната стая или, ако пак му попаднеха, ги пъхаше между възглавниците на дивана, които миришеха на урина и супа.

Но тази вечер някъде към десет Нико седеше във вече притихналата дневна на една от плексигласовите маси близо до кабинката на сестрите и кротко редеше пасианс.

— Благодаря ти, че си толкова търпелив, скъпи — похвали го пълната медицинска сестра с големите обеци. — Нали знаеш какъв става господин Джаспър, ако остане с памперса си твърде дълго.

— Ооо, и играеш на карти толкова хубаво — проточи медицинската сестра, като си отбеляза наум, явно въодушевена, какво ще каже непременно на лекарите утре.

Не беше много. Но Нико знаеше, че има значение. Болницата не се различаваше от Вселената. Всичко си имаше правила. И правило номер едно тук беше: не се ли харесваш на медицинските сестри, няма да си получиш привилегиите.

Затова той не се оплака, когато те позволиха на друг да нахрани котките тази вечер. Или когато Рупърт му донесе ябъл-ков сок вместо портокалов.

По-рано днес Нико бе имал късмет. Когато се доближи до колата… онази с бръснаря и богохулните му китки. Притесни се да не хвърлят вината върху него.

Не стана така. И той знаеше защо.

Когото и да беше подплашил Бийчър, който и да причиняваше цялатата тази болка, те в никакъв случай не биха искали името на Нико да се свърже с всичко това. Иначе щеше да е започнало истинско разследване.

Онези, които го бяха направили… Те не го искаха.

В крайна сметка Нико не се изненада. Но се изненада, че когато се стигна до разследване, те имаха силата да го спрат.

Сега вече Нико знаеше какво ще последва.

— Виждам, че си сложил кутийките от „Спрайт“ на Рандъл в кошчето и си почистил и бисквитите му — добави сестрата. — Подмазваш се, Нико, но го оценявам. Сега ми напомни какво чакаш още? Пощата ли?

— Не пощата — поклати глава Нико. — Телефона. Има ли някакви нови съобщения по телефона?

Сестрата с обеците халки взе синята папки от рафта над бюрото си и бързо прелисти на последните страници.

Нико можеше да надникне в регистъра в нейно отсъствие, но си имаше правила.

Винаги имаше правила. И последствия.

— Я да видим… според това… — Тя прокара пълничкия си пръст надолу по страницата. — Не. Съжалявам, скъпи. Няма обаждания. — Захлопна папката и добави: — Може би утре.

Нико кимна. Това беше добра мисъл. Може би щеше да стане утре. Или вдругиден. Или след още един ден.

Но щеше да се случи. Скоро. Нико знаеше правилата.

Знаеше предназначението си.

Бийчър щеше да се върне. Непременно.

Дори да отнеме месец. Или още повече. Но в крайна сметка Бийчър щеше да поиска помощ. Щеше да потърси и помощ, и отговори. А най-вече щеше да се поинтересува как да открие Клементин — ако Нико беше прав какво има у нея, това бе единственото, което искаше и той самият.

Нико мина през летящите врати, все още замислен как дъщеря му го подведе, и се отправи към стаята си.

Скоро той и Бийчър, Джордж Вашингтон и Бенедикт Арнолд, отново щяха да работят заедно.

Точно както Вселената го беше планирала.