Без свидетели

8

След вечерята се върнах във фирмената библиотека, а после се отправих към кабинета на Морган, за да оставя копията на всички досегашни дела, свързани с правото на бърз процес. Когато посегнах да отворя вратата, чух тихо хъркане и надникнах вътре. Морган лежеше на канапето, завит с одеяло, и спеше. Странно, помислих си. Той ми бе казал, че ще се прибира. Затворих вратата.

На следващата сутрин, когато излязох от асансьора, се спрях и огледах овехтялото фоайе, – окъпано в сутрешната светлина. Видях износените дъбови корнизи и кожената тапицерия, която отдавна бе започнала да се напуква. Забелязах и рафтовете с книги, сякаш сложени там, след като библиотеката се е препълнила. Минах покрай портрета на Джеронимо. Погледнах през прозореца с металната мрежа, който гледаше към гаража. Джоузефин, която бе прекарала повече време тук, отколкото мебелите, седеше на своето бюро под металната плоча с голям надпис „Бътлър и Менендес“. Възрастната рецепционистка стана и моя секретарка, след като се оказа, че ще работя за Дан Морган. Работата вече бе потръгнала и западналият офис ми се стори по-приветлив този ден.

– Добро утро, Дъглас. – Джоузефин беше свежа и енергична като шарената рокля, с която бе облечена. – Дани иска да те види в кабинета си.

Когато влязох при него, той седеше на бюрото и разговаряше с някакъв мъж, който се бе разположил срещу него. На шкафа зад гърба му видях комплект за бръснене.

– Влизай, Дъг, влизай. Искам да те запозная с един човек. Това е Пийт Медина. Той е частен детектив.

Мускулестият мъж с каубойски ботуши и елегантна каубойска шапка се изправи.

– Дъг Маккензи – представих се аз.

– Дъг е младият ми колега, за когото ти споменах, Пийт.

– Радвам се да се запознаем – обърна се Медина към мен, а на Морган каза: – Ще се заема със случая, Дани.

– Открий всичко, което можеш. Особено за малката, за Миранда. И разбери защо Травис е живял в бараката на онзи работник, а не в собствената си къща.

– Добре – отвърна Медина и се отправи към вратата.

– И още нещо – добави Морган.

– Да?

– Намери списък на потенциалните съдебни заседатели и проучи всичко за тях.

– Разбира се – каза Пийт Медина с лека съзаклятническа усмивка.

– Не прави нищо, което може да ни навреди, Пийт – предупреди го Морган. – Действай незабелязано. Виж какво ще научиш.

– Знам правилата, Дани. Ще бъда добро момче.

С това Пийт Медина излезе от кабинета.

– Копирах делата, които поиска – докладвах на Морган. – Заедно с куп статии за кататония и фуга, които открих в университета. – Сложих всичко на бюрото.

– Като че ли приятелят ти Менчака ще излезе прав – каза Морган, разлиствайки документите.

– Какво имаш предвид?

– Не си ли чел сутрешния вестник? – Той се усмихна и побутна към мен първата страница на „Аризона Рипъблик“.

Уводната статия не бе посветена на делото „Едингтън“, а на военните действия между Израел и Египет в Синай. Но на първа страница, под един материал за Арчибалд Кокс и намеренията му да свидетелства пред комисията „Ървин“ за „Клането в събота вечер“, видях онова, което Морган държеше да прочета.

Прочетох набързо статията. В нея се разказваше за убийството. Описваше се видяното от Хуан Менчака и задържането на съпругата на Травис Едингтън и дъщеря ѝ. „Късно през нощта анонимни източници ни уведомиха, че мисис Едингтън ще бъде представлявана от адвокатите Даниъл Морган и Дъглас Маккензи“. Погледнах към Морган.

– Наричат ме адвокат.

– Какво е чувството? – попита Морган.

– Откъде са научили имената ни?

– Не знам. Може би от надзирателката в затвора. Нека ти служи за урок. Каквото и да кажеш отсега нататък, то може да попадне във вестниците или телевизията. Така че бъди внимателен.

– Ще бъда – обещах.

– Писали са за теб и на първа страница на спортното приложение.

– Моля?

– Вече си знаменитост, Дъг.

– А, за голфа. Бях забравил. Какво пише?

– Че смотаният патолог е имал късмет.

Морган стана и заобиколи бюрото, за да ми покаже един откъс в долната част на статията за Едингтън. Там се казваше, че двама братя, Робърт и Джони Камачо, са видели как мисис Едингтън и дъщеря ѝ са се упражнявали да стрелят с револвер малко преди фаталния инцидент.

– На оръжието сигурно има отпечатъци и от двете – заяви Морган. – Не че има голямо значение. Сега знаем, че и двете са стреляли. – Кимнах. Морган прокара език по белите си зъби. – Тогава как ще докажат, че Рита е дръпнала спусъка? – поинтересува се той.

– Може би е имала мотив. Имат право да използват доказателства за наличие на мотив, нали?

– Вероятно Миранда е имала мотив.

– Рита е държала оръжието след това.

– Може да го е взела от Миранда.

– Рита го е носила в чантата си, преди да влязат в къщата.

– Ти просто отхвърляш вероятността малката да го е убила, нали, Дъг?

Той зададе въпроса си почти покровителствено, сякаш очакваше от мен да призная ужасната си наивност.

– Не мога да приема, че някоя от тях го е направила – отстъпих накрая.

Морган изгаси цигарата си и затропа с пръсти по масата. Лойд Бъртън, един от партньорите във фирмата, влезе в кабинета.

– Искал си да ме видиш, Дан.

– Да, Лойд. Нали ти отговаряше за имотите на Травис Едингтън?

– Да, за цялото семейство.

– Какво ще получи Рита след смъртта на Травис?

Добър въпрос, помислих си.

– Нищо.

– О, стига.

– Вярно е. Нито цент. Всички имоти са притежание на корпорациите или на самия Ферис. Той е единственият акционер. Можеш да попиташ и Франк. Всъщност той се занимаваше с това.

– Защо?

– Ферис нямаше доверие на Травис. Травис не притежаваше дори пикапа, който караше. Обяснихме на Ферис, че е хубаво да припише част от имуществото на сина си заради данъчните облекчения, но той отказа. Травис нямаше пукната пара.

Морган стисна зъби.

– Рита знаеше ли?

– Разбира се. Тя и Травис бяха в кабинета ми, когато Ферис и Франк им го съобщиха. Ако е искала да го убие заради пари, е трябвало да го направи чак след смъртта на Ферис.

– Благодаря ти, Лойд. – След като Лойд Бъртън излезе, Морган се изправи и закрачи из кабинета. После ме посочи самодоволно с пръст. – Е, мотив номер едно е отстранен. Разполагаш ли с друг, Дъг?

– Поради някаква причина той е напуснал голямата къща.

Морган се приближи до прозореца и погледна към улицата, без да обърне внимание на последното ми наблюдение.

– Колата ти е тук, нали? – попита той, изведнъж сменяйки темата.

– Да.

– Да потърсим обвинителя Хаузър.

Малко по-късно се озовахме в ротондата на щатската прокуратура, под герба на Аризона, и изкачихме стълбите до кабинет на главния прокурор.

– Здравей, Пени – каза Морган.

– Здрасти, Дан. Какво те води насам?

– Бих искал да говоря с човек на име Максимилиан Хаузър.

Красивата рецепционистка вдигна телефонната слушалка и съобщи за молбата му, след което се обърна към нас.

– Той пита дали имате уговорена среща.

– Не. Надявах се да го видя за минута.

Пени се върна към телефона. Секунда по-късно тя сложи ръка на слушалката и я изгледа враждебно.

– Твърди, че трябва да си запишете час.

Морган се наведе и извади цигарите си.

– Попитай го дали можем да хвърлим един поглед на протоколите от огледа на местопрестъплението по случая „Едингтън“.

Тя изпълни молбата и ни предаде, че Хаузър не позволява.

– Що за отношение, по дяволите? Нали всеки има право на достъп до документите?

– Вече не – обясни Пени. – Нещата се промениха. Хаузър каза, че трябва да подадете молба.

Морган запали цигара и погледна към коридора.

– Да тръгваме – заяви той.

– Не можете да отидете там, Дан – предупреди ни учтиво Пени. – Има охрана.

Морган дръпна продължително от цигарата.

– Да се махаме оттук.

След петнайсет минути влязохме в кабинета на шерифа на окръг Марикопа.

– Шерифът е демократ – отбеляза Морган.

– Има ли значение?

– И още как.

– Ей, Дан, да не би да познаваш всички хора във Финикс?

– Какво искаш да кажеш?

– Ами оказа се, че познаваш помощник-шерифа, Албърт от затвора, директора Брейди, надзирателката и Пени. А сега разбирам, че си приятел и със самия шериф.

Той присви учудено очи и се замисли.

– Знаеш ли – каза Морган, – Финикс вече е голям град и със сигурност не познавам някои от новодошлите. Но светът, в който работим аз и ти, е доста малък. А аз се движа в него отдавна. Запознах се с много хора. И научих, че е хубаво да се държа добре с тях. Сега да вървим при шерифа.

Влязохме в ярко осветения офис и застанахме пред високия плот. Зад него се виждаха редици с метални бюра. Мъже и жени в униформи пишеха на машина или говореха по телефона. Морган се провикна през стаята:

– Ей, Дорийн, Бък тук ли е?

Една жена с пищен бюст и буйна тъмночервена коса, прибрана високо на опашка, вдигна слушалката на телефона си.

– Кажи на шерифа, че Дан Морган иска да го види. – Жената се приближи към нас. – Здравей, Дани.

– Как си, Дорийн?

Дорийн имаше изпъкнали скули и изсечен нос.

– Много добре. Вече съм баба.

– Не може да бъде!

– Вярно е. От вчера.

– Честито! – поздрави я той. – Запознай се с Дъг Маккензи.

– Кажи ми, Дани – попита Дорийн, без изобщо да поглежда към мен, – има ли шанс някога да се съберем?

– Заповядай отзад, Дани! – извика един набит мъж с рошави вежди и Морган и аз оставихме Дорийн за да последваме по коридора шериф Бък Съсман.

– Обзалагам се, че Дорийн е страхотна в леглото – предположи Морган.

– Дори не си го помисляй, Дани.

Когато влязохме в кабинета, шерифът каза:

– Досещам се защо сте тук. Правите тайно проучване по случая „Едингтън“, нали?

– Протоколите при теб ли са?

– Да. Току-що ги прочетох. Но не мога да ти ги дам.

– Защо не?

– Защото получих специални инструкции от кабинета на главния прокурор.

– Моля?

– Тази сутрин ми се обади някакъв нов, на име Хаузър. Беше доста сериозен. Дори агресивен. Не мога да си позволя да влизам в конфликт с тези хора.

– Защо главният прокурор е поел случая от окръжния, Бък?

– Нямам представа – отвърна Съсман. – Вероятно заради публичността. За човек, който идва от Чикаго, това е добра възможност да се прочуе. Чух, че е опитен прокурор. Сега му се разкрива златна възможност. Случаят е страхотен и като че ли всичко говори срещу теб. Очаква се огромен медиен интерес. Той ще стане знаменитост, когато я осъди. Казват, че е добър, и съм сигурен, че ще ти е трудно да работиш с него.

– По дяволите, Бък, трябва да видя протоколите.

– И бездруго ще успееш да се добереш до тях, нали?

– Ще ми отнеме време. Той ме накара да подам молба. Необходими са ми сега. Трябва да разбера нещо и да взема важно решение.

Приближих се до стената, покрита със снимки. Някои показваха шерифа и неговия екип на коне, а други бяха от ловните му излети. На една той бе прегърнал Карл Хейдън по времето, когато бе сенатор. На друга беше в компанията на Бари Голдуотър и Линдън Джонсън в деня, когато бяха държали реч на погребението на Карл Хейдън. На една от снимките разпознах Дан Морган. Стоеше заедно с шерифа и няколко други мъже пред памукова нива. И Морган, и шерифът изглеждаха много млади. Морган беше с къса войнишка прическа и гъстата му тъмна коса стърчеше нагоре.

В мига, в който видях снимката, на която Морган приличаше на колежанин, я забелязах за пръв път. Татуировката. Цигарите му не бяха в чорапа. Той ги бе пъхнал в ръкава на тениската си, който бе навит догоре, така че пакетът опираше в рамото му. Под тях се виждаше татуировката – земно кълбо, прорязано от голяма котва. Символът на американската морска пехота. На снимката Морган държеше автомат „Томпсън“. Всички мъже, които позираха щастливи пред фотографа, носеха оръжия.

– Беше денят, в който хванахме братята Моралес. – Шерифът бе застанал зад мен. Погледнах назад към бюрото му, където Морган бързо разлистваше страниците на дебела папка с документи. – Задържахме ги с повече марихуана, отколкото целият щат е виждал някога. В онези дни само лудите хора и саксофонистите пушеха трева. Тогава Дан Морган работеше от правилната страна на улицата.

– С какво се занимаваше? – попитах.

– Беше заместник-прокурор на окръга. И единственият обвинител, който някога е проявявал смелостта да присъства на арест с нас. Казваше ни какво можем и какво не бива да правим, за да не дадем шанс на някой проклет сантиментален съдия да отхвърли доказателствата ни. Дани осигуряваше присъдите. Беше най-добрият прокурор в историята на щата.

Погледнах отново снимката. Очевидно мъжът с татуировката си бе спечелил благосклонността на много хора. В този момент той се възползваше от нея, докато неговият стар приятел ме запознаваше със снимките на стената в кабинета си.

На Морган не му трябваше много време, за да прочете протокола. Когато свърши, шерифът отново зае място зад бюрото си. Морган се усмихна.

– Не можете да сложите пръста на клиентката ми на спусъка.

– Тя е носила димящия револвер на излизане от къщата, Дани.

– Да, но на него има отпечатъци и от двете. Никоя съдебна лаборатория не може да осигури на Хаузър нужното му доказателство.

– Май си прав – каза Бък Съсман.

Морган се обърна към мен.

– Да тръгваме – каза той енергично и аз го последвах обратно към затвора.

Озовахме се отново на масата срещу Рита Едингтън в недовършената стая.

– Рита, ще ти задам един въпрос – каза Морган. – Искам да си помислиш добре, преди да отговориш. За целия въпрос. Всяка дума от него. Искам да съм сигурен, че разбираш какво те питам. Очаквам да ми дадеш прост отговор. „Да“ или „не“. Много е важно. Нищо повече от „да“ или „не“. Разбра ли?

– Да.

– Уби ли съпруга си при самозащита?

Тя се замисли. Въпреки че предишния ден бе побързала да ме увери, че не е убила Травис, Рита размишлява дълго върху въпроса. Изражението ѝ не се промени и тя не откъсна очи от Морган. Вдигна загрубялата си ръка и деликатно отмести кичур коса от безупречната кожа на лицето си.

– Не – отвърна тя накрая.

– Благодаря – каза Морган, изправи се и тръгна към вратата.

Малко по-късно седнахме в кафенето на съда. Потънал в собствените си мисли, Морган гледаше втренчено в чашата горещо кафе. Накрая заяви с равен глас:

– Дано малката да е убила баща си.

– Какво имаш предвид?

– В противен случай ще загубим делото.

– Може би Рита е действала в момент на умопомрачение – предположих.

Морган отпусна вратовръзката си и духна кафето, за да изстине.

– О, стига – каза. – Със сигурност не е било случайно.

Той изпи кафето, почеса се по главата и ме изгледа.

– Запознат ли си с бързите процеси?

– Да – отговорих.

– Шансовете ни за бърз процес ще бъдат много по-добри, ако я оставят в затвора, нали?

– Да – отговорих. – Когато подсъдимият не е пуснат под гаранция, съдът държи да вземе по-бързо решение. При всички подобни дела се твърди, че не могат да оставят някого да гние в затвора, без да е имало процес.

– Според теб уместно ли е да повикаме детето за свидетел на процеса на майка му?

– Ако Миранда го е застреляла и ние искаме тя да си признае, да.

Морган се засмя и запали цигара.

– Ако не подадем молба за пускането ѝ под гаранция, ще изглеждаме много съмнително. Ще ни бъде трудно да защитим тезата си за ускорен процес въз основа на това, че Рита е още в затвора, ако тя не възразява да остане там.

– Звучи логично.

– Ако прокурорът Хаузър е достатъчно умен, няма да има нищо против. Едва ли би искал да осъди Рита, преди детето да се е събудило и да е разказало какво се е случило наистина. Но се обзалагам, че Хаузър не се е замислял много. Поне не за подбудите ни да поискаме гаранция. А в случай че се е досетил, той сам ще държи да я пуснат. Така че не мисля, че ще изгубим нещо, ако пледираме за нейното освобождаване, дори да искаме тя да остане в затвора.

Така се подготвихме за първото явяване на Рита Едингтън пред съда, възнамерявайки да поискаме освобождаването ѝ под гаранция от окръжния затвор с отчаяната надежда, че молбата ни ще бъде отхвърлена.