Без свидетели

56

За пореден път застанах пред високия плот в офиса на шерифа.

– Искам да разговарям с шерифа – казах на една пълна жена, чийто корем преливаше над колана, на който висеше пистолетът ѝ.

– Имате ли записан час?

– Не – отговорих, – но…

– Трябва да си запишете час.

– Аз съм Дъглас Маккензи.

– Може и да си Савската царица, синко, но не мога да те пусна, ако нямаш уговорка.

– Работя за…

– Пусни го! Той е наш човек.

Обърнах се и видях Дорийн, жената с тъмночервената коса, която наскоро бе станала баба. Тя ми помаха. Секунди по-късно седнах пред бюрото на Бък Съсман, а скоро се появи и един от помощниците му.

– Да – потвърди помощник-шерифът. – Един път. Веднъж някаква жена дойде да види мисис Едингтън. Тя беше единственият човек, който я посети, освен вие и мистър Морган. И мистър Едингтън.

– Ферис Едингтън е идвал да я види в затвора?

– Много пъти. Посещаваше я много по-често от Дан Морган. Почти всеки ден. Оставаше при нея с часове. Винаги идваше нощем.

Погледнах изумено шерифа.

– Как изглеждаше жената? – попитах надзирателя. – Жената, посетила мисис Едингтън?

– Тя беше…

– Секунда – прекъснах го. – Ферис Едингтън през стъклото ли разговаряше с нея или в стаята?

– Винаги ги оставях в стаята, където вие и Дан се срещахте с нея.

– Надзирателката присъстваше ли?

– Не – отвърна той отбранително. – Бях сигурен, че мисис Едингтън няма да се опита да направи нещо непозволено.

– Боже господи! – промълви Бък Съсман. – Не го казвай на никого. Разбра ли, Дребен? – Дребния кимна уплашено, а Съсман ми намигна. – Не бих направил подобна услуга на републиканец.

– Как изглеждаше жената, която дойде да я види? – попитах пак.

– Беше много красива – каза Дребния.

– Бихте ли я описали?

– По дяволите. Трябва да помисля. Не си спомням. – Дребния замлъкна и се почеса по главата. – Помня само, че изглеждаше страшно добре. Различно от мисис Едингтън, но почти толкова красива.

– С къдрава коса ли беше?

– Не се сещам.

– Носеше ли бутикови дрехи?

– Моля?

– Облеклото ѝ стори ли ви се скъпо?

Дребния ме изгледа недоумяващо.

– Ще я познаете ли, ако я видите пак?

– Не съм сигурен. Вероятно.

– Ако намеря нейна снимка, ще я познаете ли?

– Мога поне да опитам.

– Благодаря, Дребен. Ще се върна скоро.

Паркирах колата си на равно място, покрито с чакъл, и отидох до терасата на сграда с големи прозорци, където имаше фонтан. Зданието беше построено от камък, бетон и дърво и изглеждаше като изсечено в скалата, върху която се намираше. За няколко секунди се насладих на живописната гледка към пустинята, докато един млад мъж изнасяше лекция пред група хора до фонтана.

Ако обърнете внимание на линията на покрива, ще забележите, че тя следва очертанията на планинския хребет зад сградата. Това е част от замисъла на мистър Райт. Ще ви направи впечатление, че всички видими краища на гредите са изрязани под различен ъгъл. Така мистър Райт е постигнал пречупването на светлината. Наклонът, под който лежи скалата на хребета, създава същия ефект.

– Невероятно! – възкликна една млада жена.

Групата се придвижи към покрит тунел, който свързваше различни части на сградата. Присъединих се към тях и надникнах в просторната всекидневна, а гидът разказа за традициите на семейство Райт, свързани с вечерното облекло и коктейлите преди вечеря. Когато мъжът забеляза, че съм се промъкнал, за да слушам, той ме погледна с любопитство и се усмихна.

– Мога ли да ви помогна?

– Опитвам се да събера информация за жена на име Джоана Барнс.

– Откачената Джоана? – Той се засмя. – Лари!

Един червенокос мъж се приближи до нас.

– Лари, би ли поговорил с този господин за Откачената Джоана?

– „Откачена“? – учудих се.

– Защо се интересувате от нея?

Спестих на Лари цялата история и просто споменах, че съм адвокат и тя е потенциален свидетел. Лари ми каза, че е чел във вестниците за показанията ѝ по делото срещу Рита.

– Всъщност дойдох, за да потърся нейна снимка.

– Съмнявам се, че някой тук ще може да ви каже нещо повече – обясни Лари. – Беше доста затворена. Повече от всеки друг, когото съм срещал. И наистина не знам много за нея. Веднъж я поканих на вечеря. – Той сви рамене. – Но ударих на камък. – Лари се почеса по червеното си теме. – А, и още нещо – добави той. – През цялото си време тук тя спеше на палатка. Така и не си построи къща. И живееше сама.

– Вие архитект ли сте? – попитах.

– Да. Нека влезем. – Последвах го навътре в голямо помещение, пълно с чертожни маси. Там стоеше възрастна жена и разглеждаше някакви скици. – Знаеш ли нещо за Джоана Барнс? – попита я Лари.

– Винаги ми е била симпатична – отвърна жената, – но не успях да я опозная.

– Виждате ли, май никой не е бил близък с нея – каза Лари.

– Не умееше да чертае добре – добави жената.

Обиколих стаята с архитекта, наслаждавайки се на лекия бриз, който долиташе от отворените прозорци, и се учудих на желанието му да ми помогне. Той разпита други хора за Джоана, но без успех. След половин час научих единствено, че нашето съкровище от Сан Франциско, известната „Откачената Джоана“, не се интересувала от застаряващия архитект с червената коса и малкото коремче, както и че в някои кръгове тя се славела като не толкова способен чертожник. А, да, разбрах също, че е прекарвала нощите си сама в палатка под звездното небе на пустинята. Продължихме обиколката си и накрая спряхме пред едно табло. На него бяха закачени много снимки на хора пред различни строителни обекти. Архитектът каза:

– Да видим. – Той прокара пръст по фотографиите и допълни: – Това е Джоана.

Погледнах отблизо снимката и я разпознах. Тя стоеше до моя гид сред група хора, наредени на спираловидно стълбище от месинг, свързващо двата етажа на офис, който, съдейки по ниските рафтове с книги по стените, беше адвокатска кантора.

– Това сте вие – казах на Лари.

– Да – отвърна той. – Тук съм съкрушен. Снимката е от деня, в който тя ме отряза. Тъкмо бяхме приключили с този проект. Вземете я, ако искате.

– Веднъж чух – подметнах, – че Джоана Барнс е лесбийка.

– Мога ли да го приема като утеха за отказа ѝ? – изкикоти се той.

По-късно същия следобед се върнах в офиса на шерифа и поисках разрешение от Бък Съсман да покажа снимката на Дребния.

– Разбира се – каза Съсман, разглеждайки доволно Джоана. – Но нека първо ви попитам нещо. Ще се наложи ли да го призовете като свидетел в съда, за да я разпознае?

– Възможно е, да.

– В такъв случай едва ли искате само да му я покажете. Това може да навреди на разпознаването. Дайте ми я. Ще ви кажа какво да направим. – Шерифът взе снимката. – Беки!

Една руса жена в шерифска униформа подаде глава през вратата.

– Да, Бък?

– Ще ми направиш ли услуга, Беки?

– Разбира се.

– Увеличи образа на жената до тринайсет на осемнайсет, подготви други снимки за сравнение и повикай Дребния да дойде тук от затвора. Искам да я погледне. – После Бък Съсман се обърна към мен. – Жената се е записала под името Джули Беласио. – Той ми показа лист от книгата за посетители.

– Това нейният почерк ли е?

– Не, на Албърт.

Беки се върна с уголемения портрет на Джоана и го сложи на масата заедно с фотографии на други жени.

– Всички ли са бели, Беки? – попита Съсман.

– Не, Бък – изсъска язвително тя. – Сравнила съм я с куп ескимоски дребосъци. Боже! – Беки ме погледна. – А правя това само от петнайсет години!

– Добре, нека видим.

Бък Съсман се наведе над снимките, които според Беки изобразяваха „арийски жени на възраст около трийсет“.

– Браво, Ребека. Повикай Дребния.

След малко при нас се появи ниският надзирател.

– Добре, Дребен – каза шерифът. – Да видим дали ще разпознаеш жената, посетила Рита Едингтън. – Помощник-шерифът разгледа снимките, а после се върна на всяка по няколко пъти. – Е, Дребен? Откриваш ли я?

– По дяволите, Бък, не съм сигурен.

– Опитай, мамка му.

Дребния се втренчи отблизо в снимките.

– Ако е някоя от тях, то определено е тази тук. – Той се извърна към Бък Съсман и му показа плахо снимката на Джоана Барнс. – Изглеждаше също толкова добре, но не съм убеден, че е тя.