Без свидетели

5

Докато се движехме към града по Уошингтън Стрийт, попитах Морган дали наистина смята, че момичето може да е извършило убийството.

– Откъде да знам? – отвърна той, втренчил поглед в огнения залез. – Тя е била там. Била е в къщата, когато всичко се е случило. – Той се обърна към мен и облегна ръка на гърба на седалката. – Едно нещо е сигурно. Не ни плащат, за да си съчиняваме теории. Нали схващаш? – Кимнах. – Знаеш ли, Дъг, може и да разберем, че дъщерята със сигурност не го е направила. Но дори и да стигнем до този извод, не е наша работа да го доказваме. Може да е в наш интерес нещата да изглеждат така, сякаш тя го е извършила.

– Знам. Известно ми е каква е съдебната процедура. Ако някой докаже, че Миранда не го е направила, това автоматично означава, че Рита е виновна. По всичко си личи, че някоя от тях го е убила.

– Нали не вярваш, че Травис се е самоубил с шест изстрела? – попита Морган, кикотейки се на малката си шега.

– Може би Рита го е застреляла при самозащита или в момент на умопомрачение.

Морган отново се загледа в залязващото слънце.

– Може би – каза той. – Може би. Но няма ли да е много по-просто, ако се окаже, че малката е стреляла?

Галахър паркира до рампата, която водеше към подземния вход на окръжния затвор.

– Ще продължа към кантората – каза той и се усмихна. – Бътлър свиква съвещание на партньорите, на което ще дискутираме промените в получаването на допълнителни хонорари. Хубаво е и вие да дойдете, след като приключите с Рита.

Морган му благодари, че ни е оставил, и двамата застанахме пред единствената стоманена врата в бетонната стена. Встрани от нея имаше малък прозорец от плексиглас. Над него бе поставена желязна мрежа, която покриваше високоговорителя. Морган размаха своята адвокатска карта пред прозореца. Отвътре се чу глас:

– Здравей, Дан.

– Здрасти, Албърт.

Звънецът иззвъня и стоманената врата се отвори широко. Влязохме вътре и аз подскочих, когато тя се затръшна зад нас.

– При вас са докарали жена на име Рита Едингтън. Трябва да говоря с нея.

Албърт седеше на въртящ се стол зад двойна стъклена преграда, заобиколен от сиви метални бюра и телефонно табло. Беше облечен в бежовата униформа на шерифите в окръг Марикопа.

– Тя е тук. Но първо директорът иска да разговаря с вас.

Чу се друг звънец и стоманената врата до нас се разтвори.

– Влез, Дан – каза директорът. – Може ли да поговорим за малко?

Последвахме директора на затвора, набит мъж с войнишка прическа на име Ед Брейди.

– Ти ли ще представляваш мисис Едингтън, Дан?

– Тук сме, за да говорим с нея.

– Ще я доведат след малко.

Отидохме в една по-голяма стая по къса бетонна рампа. В далечния ѝ край бе опъната дебела метална мрежа, зад която няколко униформени служители обработваха документи.

– Доведоха ли и дъщеря ѝ, Ед? Казва се Миранда.

– Беше тук. Затова исках да ви видя.

В средата на пода беше закована метална пейка. За нея беше закопчан татуиран мъж, а пред него стоеше помощник-шериф, насочил дулото на пушката си към главата му. В отдалечения край на помещението трима затворници седяха на друга пейка. Всички бяха облечени със сини дочени панталони и бели тениски с протрит надпис „Окръжен затвор „Марикопа“. Ед Брейди се изкачи по друга малка рампа, която ни отведе до няколко решетки. Те се отвориха с трясък, когато наближихме. След като вратите се затръшнаха зад нас, един от мъжете на пейката прошепна:

– Ей, това е Даниъл Морган.

Не мисля, че Морган го чу. Стигнахме до малък кабинет със сиво метално бюро.

– Беше отвратително, Дани. Моля ви, седнете. Мамка му, тя е само на дванайсет. Не знаех какво да правя. Обадих се в отдела за непълнолетни в полицията. Там нямаше никой. Звъннах в затвора за непълнолетни. В неделя там никой няма представа какво се случва. Затова реших да я сложа в една от новите ни килии в женското отделение. Още не сме ги използвали. Исках да съм сигурен, че е далеч от останалите. Трябваше да я държа настрана от другите затворници, докато реша какво да правя. Малко по-късно ми се обади една от надзирателките и каза, че момичето изчезнало. Знаех много добре, че няма как едно дванайсетгодишно дете да избяга от новото крило, особено когато съм оставил отпред човек да го пази. Както и да е, отидох там. Намерихме малката свита на кълбо под леглото, което ни бяха докарали предишния ден. Не мърдаше. Не говореше. Опитахме да я изкараме оттам – внимателно, Дан, бяхме наистина предпазливи. Но тя отказваше да излезе. Беше се вкопчила в решетката, която делеше килията ѝ от следващата. Тогава видяхме, че нещо не е наред. Малката беше вцепенена, Дан.

– Как така „вцепенена“?

– Вцепенена. Като умряла. Опитахме се да изпънем крака ѝ, но той не помръдна. Но не защото тя се съпротивляваше. Беше вкочанена, като мъртвец. Тялото ѝ обаче беше топло и успяхме да напипаме пулс.

– Какво направихте?

– Обадих се в окръжната болница. Изпратиха лекар от интензивното. Той я прегледа, измери пулса ѝ и се обади на един психиатър от щатската болница, доктор Макдейвид. Той дойде, погледна я и каза, че единственият начин да я извадим, без да я нараним, е да срежем пръчката с горелка. Според него нещата щяха да бъдат различни, ако имаше със себе си някакво лекарство, което да ѝ инжектира. Но нямаше.

– И после?

– Поръчах да ми донесат горелка и стопихме метала отгоре и отдолу. Накрая се наложи да я вдигнем заедно с частта от пръчката, около която беше вкопчила ръцете си. Изнесохме я от килията като малка статуя на спящо момиче. Вкочанена, като изваяна от глина.

– Какво направихте с нея?

– Макдейвид повика линейка, с която я закараха в щатската болница. Дори не я заведохме в регистрите. Майната им. Ако искат да хвърлят в затвора това малко момиче, нека го заведат в Меса.

Морган гледаше втренчено директора на затвора, без да продума.

– Слушай, Дан. Не сме ѝ причинили зло. Надявах се да дойдеш днес. Ако нещата се бяха развили по друг начин, знаеш, че щях да ти кажа. Погрижи се Ферис Едингтън да разбере, че не сме направили нищо на детето. Моля те. Последното, от което имам нужда, е някой да заведе процес срещу мен за малтретиране. И то на малко момиче. Достатъчно ми е, че се разправям с какви ли не отрепки всеки ден.

Ед Брейди се спря и зачака Морган да го успокои. Морган запали цигара и издиша малко кръгче дим към мен. После стисна леко носа си.

– Ще предадеш ли това на Ферис Едингтън, Дан? – попита нервно Ед Брейди.

– Моля? А, да. Ще говоря с него, Ед. Всичко ще бъде наред.

– Благодаря. Сега ще доведа жената.

Морган попита дали може да поговорим с Рита в някоя стая, вместо по телефона през стъклена преграда.

– Разбира се. Днес е неделя. Елате, ще ви заведа горе.