Без свидетели

13

Морган ми каза, че Хаузър ще призове само един свидетел – помощник-шерифа, който водеше разследването. Според новите правила на наказателното съдопроизводство в щата Аризона съдът имаше право да изслуша показания, основани на чутото от друго лице, още на предварителното изслушване. Свидетел имаше право да опише онова, което други свидетели щяха да изложат в своите показания по време на самия процес. Разследващото длъжностно лице можеше просто да повтори казаното от хората, които бе разпитало и чиито показания бе прочело.

– И аз бих постъпил така – заяви Морган. – По този начин Хаузър ще предотврати всяка възможност да подложим на кръстосан разпит истинските му свидетели и да запишем показанията им в протокола. Опасявам се, че нещата ще са много прости за него. За петнайсет минути ще ни изпрати в съда. При старите правила, според които обвинението беше длъжно да призове всичките си важни свидетели още в началото, имахме много по-големи шансове да обърнем нещата в наша полза. Така можехме да се запознаем с тактиката на прокуратурата. Беше като даване на показания по гражданско дело. Но не и сега. Вече имат право да призоват само едно ченге, което да обясни на съдията защо вярва, че клиентът ти е виновен, и това е достатъчно, за да те изпратят в съда. Така че недей да очакваш много днес, Дъг. Изслушването ще се проведе в някоя мижава заличка, където няма да има никой друг освен нас, и всичко ще свърши бързо.

Противно на неговите очаквания съдебната зала в Меса беше доста голяма и прилично обзаведена с дървена ламперия и килими. Стените бяха боядисани в меки тонове. Вътре гъмжеше от журналисти. Като влязохме, Морган видя Максимилиан Хаузър, сложи ръката си пред мен и ме притисна до стената. Като че ли Хаузър разговаряше с всички репортери едновременно, описвайки красноречиво доказателствата, които щяха да чуят този ден. Той обрисува разгорещено целия случай и намеренията си да докаже вината на подсъдимата. Морган ме сръга с лакът и кимна към присъстващите. Видях Хуан Менчака, който ми се усмихна и помаха. До него седяха Робърт и Джони Камачо. Втренчил поглед в Хаузър, Морган ме попита:

– Мислиш ли, че този нещастник ще представи целия си арсенал още днес?

– Не знам. Не разбирам от тези неща.

Някои от журналистите забелязаха, че Морган е влязъл в залата, и вкупом се приближиха към него. Един от тях го попита нещо. Не успях да чуя въпроса, но долових отговора на Морган.

– Е, Сали – каза той на висок глас, така че всички в залата да го чуят. – Дойдохме да се уверим дали мистър Хаузър наистина има доказателства, или просто сляпо е повярвал на думите на няколко прекалено амбициозни млади полицаи. Това е най-малкото, което очакваме да направи.

Морган погледна към Хаузър, а присъстващите в залата се почувстваха неловко от враждебното мълчание, настъпило между двамата. После всички чухме дрънченето на вериги. В залата влезе Рита Едингтън, облечена със затворническа униформа. На ръцете и краката ѝ имаше белезници.

Съдията, подобно на стария Клайд, с когото се бяхме срещнали по-рано същата седмица, не беше практикувал като адвокат. Нямаше търпение процедурата да започне. Още в началото искаше да изясни своята роля.

– Доколкото съм запознат, господа, единственият въпрос днес е дали доказателствата, представени от обвинението, ни дават основателна причина да вярваме, че мисис Едингтън е извършила убийство. От прокуратурата не се изисква да докаже дали тя е виновна. Ако преценя, че са налице достатъчно доказателства, съм длъжен да я изпратя на съд в по-висша инстанция по обвиненията на прокуратурата. Като при всяко предварително изслушване.

Той погледна нервно към Хаузър и Морган.

– Такъв е законът – заяви Макс Хаузър, без да става.

– Правилно, господин съдия – добави Морган и се изправи.

Намирахме се в сградата, където в детските ми години се помещаваше градската библиотека на Меса. Общината бе решила да я превърне в просторна съдебна палата с прилежащи офиси. На мястото, където преди четях за Кларънс Дароу, сега седях на масата на адвокатите до жена, обвинена в предумишлено убийство.

– Можете да призовете първия си свидетел, мистър Хаузър.

– Възможно ли е шерифът да свали белезниците на мисис Едингтън? – помоли Морган.

– Свалете ги – заповяда съдията.

– Обвинението призовава мистър Хуан Менчака – обяви Макс Хаузър.

Хуан беше облечен с протрит син костюм, бежова дочена риза и вратовръзка в черно-бяло каре. Той се затътри към свидетелското място, вдигна дясната си ръка и изрече:

– Да, заклевам се да говоря истината.

Хуан разказа на съдия Блек същото, което бе споделил с Дан Морган предишната неделя. Рита и Миранда дошли на коне. Влезли в къщата. Чули се изстрели. Излезли навън и Рита хвърлила оръжието. Хуан посочи увеличената снимка на къщата, където всичко се бе случило, както и на конете и полето, където бе стоял. Той разясни схемите на пътя и алеята към къщата и идентифицира револвера, който Рита бе захвърлила в пръстта отвън.

След като свърши с разпита на Хуан, Хаузър се обърна към Морган със самодоволна усмивка.

– Свидетелят е на ваше разположение, господин адвокат.

Не бяхме научили нищо повече от това, което знаехме на влизане в съдебната зала.

Морган се изправи, за да започне кръстосания разпит. Тъкмо когато щеше да заговори, Хуан присви очи. Той погледна Морган по същия начин както миналата неделя, когато го бе попитал: „Нямате намерение да обвините малката, нали?“ Морган се обърна и задържа погледа си върху мен. После изгледа Хуан и се обърна разсеяно към съдията, сякаш мислите му бяха някъде далеч.

– Нямам въпроси, ваша светлост.

– Призовавам Джон Камачо, господин съдия – заяви Хаузър.

Джони се приближи с небрежна походка към свидетелското място и положи клетва.

– Мистър Камачо, бяхте ли в ранчо „Едингтън“ в неделя рано сутринта? – попита Хаузър.

– Да, сър.

– Какво правехте?

– Аз и брат ми Робърт товарехме сено.

– Товарехте сено?

– Трупахме балите в „Джими две и половина“.

– „Джими две и половина“?

– Камион „Дженеръл Мотърс“, мистър Хаузър – прекъсна го съдията. – Два и половина тона.

– Благодаря, ваша светлост. Мистър Камачо, случи ли се нещо необичайно въпросната сутрин?

– Да.

– И какво беше то?

– Мисис Едингтън, съпругата на Травис Едингтън, и дъщеря ѝ се зададоха по пътя.

– На коне?

Джони кимна.

– Трябва да отговорите на висок глас, сър – подкани го съдията.

– Да, да. Яздеха коне.

– Какво се случи след това?

– Те слязоха от конете, взеха няколко бирени бутилки и ги наредиха върху един дънер. После започнаха да стрелят по тях с револвер.

– Мисис Едингтън принуди дъщеря си да стреля, нали?

– Възразявам! Въпросът е насочващ и неоснователен.

– Не, не е карала малката да стреля – изтърси Джони, преди съдията да реши дали да приеме възражението на Морган.

– Възражението се отхвърля.

Рита се наведе към Морган.

– За какво говорят? – прошепна тя. – Какво става?

– Хаузър си мисли, че си накарала Миранда да стреля, за да остави отпечатъци върху оръжието – обясни Морган. – Иска да създаде впечатлението, че си я натопила.

– Глупости. Не е вярно.

Морган сложи пръст на устните си, за да ѝ направи знак да замълчи.

– Знам – прошепна той. – Просто се надявах да не го спомене днес.

Максимилиан Хаузър взе един документ от масата.

– Но, мистър Камачо – настоя той, – не сте ли казали, че Рита Едингтън е накарала Миранда да стреля по бутилките?

– Знам какво имате предвид – отвърна Джони. – Прочели сте го в полицейския протокол. Но тогава не исках да кажа това.

– Известно ви е, че има полицейски протокол по случая, така ли, мистър Камачо? – попита Хаузър с подчертана изненада.

Усещайки, че е издал някаква тайна, Джони се изчерви и погледна гузно към нашата маса.

– Да, сър – призна той.

– А откъде знаете за него?

– Мистър Морган ми каза.

– Мистър Морган е разглеждал протокола по случая? – Хаузър погледна към нашата маса.

– Да, сър. Така твърди.

Дан Морган изгледа Макс Хаузър със злобна усмивка.

– Мистър Камачо, казали ли сте на помощник-шериф Дуейн Хамблин, че Рита Едингтън е принудила дъщеря си да стреля по бирените бутилки?

– Възразявам! – изкрещя Морган и скочи. – Въпросът няма нищо общо с предмета на делото, ваша светлост, и освен това мистър Хаузър се съмнява в показанията на собствения си свидетел.

– Обикновено изслушвам всичко на подобни заседания. Продължете, мистър Хаузър.

– Казали ли сте, че мисис Едингтън е принудила дъщеря си да стреля с оръжието, мистър Камачо?

Морган ми прошепна:

– Що за дивотии дрънка тоя съдия, по дяволите?

– Да, сър – отвърна Джони и добави: – Но не е както го е описал полицаят.

Хаузър се спря, видимо изнервен.

– Защо не ни разясните? – попита той накрая.

– Отначало Миранда стреля по няколко коса, кацнали на една жица. Улучи единия и го уби. Мисис Едингтън я накара да спре и да стреля по бутилките. Забрани ѝ да стреля по птиците. От вашите думи излиза, че Миранда не е искала да стреля и че мисис Едингтън я е накарала. Ама не е вярно. Миранда сама искаше. Ченгето, което споменахте, не е записало всичко, което му казах.

Морган прочисти звучно гърлото си и се засмя.

– Надявах се да го запазиш за пред съдебните заседатели, Макс.

– Почакайте – обърна се съдията към Джони. – Казвате, че момичето е улучило с револвер кос, кацнал на жица?

– Да, сър – потвърди Джони.

– На какво разстояние беше птицата?

– От момичето ли, сър?

– Да, от момичето.

– Не съм сигурен. Беше доста далеч.

– Но сте сигурен, че детето я е улучило?

– Да, сър. Разхвърча се перушина и птицата падна мъртва на земята.

– С удоволствие бих поканил това момиче на лов – пошегува се съдията. – Извинете, мистър Хаузър. Не исках да ви прекъсвам.

– Нямам повече въпроси – каза обезкуражено прокурорът.

Хаузър продължи цяла сутрин да разпитва свидетели, като последователно призова продавача от оръжейния магазин „Питърсън Брадърс“, от когото предишната седмица Рита бе купила револвер „Смит и Уесън“ .38 калибър, а после и експерта по балистика, който установи, че шестте оловни куршума, които сега се съхраняваха в найлонов плик с надпис „веществено доказателство номер четири“, са от същия револвер. Той разпита и експерт по отпечатъците, специализиран в парафиновите тестове. Към обяд Дуейн Хамблин, помощник-шерифът, който водеше разследването, зае свидетелското място. Носеше снимки от местопрестъплението и на трупа на Травис Едингтън.

– В състояние ли сте да погледнете снимките? – попита Морган своята клиентка.

– Да.

Хаузър се намеси:

– Предлагам доказателства номер осем до трийсет и две на обвинението да бъдат приложени към свидетелските показания.

– Някакви възражения, мистър Морган? – попита съдията.

– Все още не съм ги видял, ваша светлост.

Съдията помоли Хаузър да покаже снимките на Морган, който ги подреди в няколко спретнати редици на масата пред мен и Рита. Тя погледна към него и после ги разучи внимателно. Морган я наблюдаваше, докато го прави, и след малко ѝ прошепна:

– Запомнихте ли ги?

Рита кимна и Морган събра снимките в перфектна купчина.

– Нямаме възражения, ваша светлост.

– Снимките са приложени към свидетелските показания – обяви съдията.

Въпреки че ми бе казал колко е важно да извлечеш ценна информация, когато обвинението призовава свидетелите си на предварителното изслушване, Морган не подложи нито един от тях на кръстосан разпит, докато Хаузър не приключи с Дуейн Хамблин. Тогава Морган му зададе няколко въпроса. С известна неохота Хамблин призна, че онова, което бяхме чули в съдебната зала до момента, до голяма степен представляваше всичко, което бе успял да събере като доказателства. Не разполагаше с преки улики, че Рита, а не Миранда, е дръпнала спусъка. Налице бяха единствено косвени. Имаше ли неоспорими доказателства или мотив? Не и до този момент. Морган го помоли да опише какво е намерил при претърсването на къщата и помощник-шерифът изброи няколко части от облеклото на Травис.

– Открихте ли дрехи, които не принадлежат на Травис Едингтън?

– Да, сър.

– Колко?

– Една.

– Моля, опишете я.

– Намерихме дамско бельо. Приличаше на къс комбинезон. Беше в прасковен цвят, с дантела и катарами отстрани, образуващи нещо като триъгълник.

– Боди? – попита Морган.

Дуейн Хамблин, който беше рус и изглеждаше доста млад за годините си, отвърна:

– Не знам какво е боди, сър.

– Кой размер беше бельото?

– Не знам – отговори помощник-шерифът.

В този миг свидетелят раздвижи устните си, сякаш изведнъж си спомни нещо.

– Да, мистър Хамблин? – попита Морган.

– Сега се сетих, че изглеждаше доста голямо.

– Достатъчно голямо, за да стане на Травис Едингтън?

– Вероятно – допусна помощник-шерифът.

В залата се чу раздвижване.

– Носите ли го с вас днес? – продължи Морган.

– Не, сър.

– Какво направихте с него?

– Прибавих го към останалите веществени доказателства. Намира се в полицейския участък във Финикс.

Макс Хаузър призова последния си свидетел, съдебния лекар на окръга Робърт Уолас, и му зададе само два въпроса:

– Вие ли извършихте аутопсията на Травис Едингтън? И ако да, можете ли да ни кажете каква е причината за смъртта му?

– Аз извърших аутопсията. Смъртта му е била причинена от два от шестте куршума, които се намират в найлоновия плик с надпис „доказателство номер две на обвинението“.

– Нямам повече въпроси.

Морган скочи.

– Доктор Уолас, вие не можете да кажете със сигурност кой е застрелял Травис Едингтън, нали?

– Мисля, че Рита Едингтън го е направила.

– Така ли?

– Прочетох протоколите от разследването, както и показанията на мъж на име Хуан Менчака, който, доколкото разбрах, е свидетелствал преди мен. Изхождайки от думите на мистър Менчака, заключих, че или Рита Едингтън, или дъщеря ѝ Миранда е убила мистър Едингтън. Очевидно е малко вероятно друго лице да го е извършило. Разбира се, ако може да се вярва на мистър Менчака.

– Именно в това е въпросът, докторе. Не можете да кажете дали Рита Едингтън или Миранда Едингтън е стреляла.

– Напротив. Вземайки предвид факта, че мистър Менчака е видял Рита Едингтън да държи оръжието…

– Докторе, вашето мнение основано ли е на изследванията и аутопсията, които сте извършили в качеството си на съдебен лекар?

– Не, не е.

– Тоест вашето предположение кой е дръпнал спусъка се базира само на показанията на Хуан Менчака. Така ли е?

Докторът се замисли за миг.

– Да. Косвените доказателства ме убедиха, че мисис Едингтън е убила съпруга си.

– Разбирам, докторе. Без да искам да демонстрирам неуважение към вас, се налага да разясня, че експертизата, която сте направили като предварително подбран експерт по съдебна медицина и опитен патолог, сама по себе си не доказва коя от двете жени е застреляла Травис Едингтън. Прав ли съм?

Съдебният лекар мисли дълго, преди да отговори.

– Да, прав сте.

– Докторе, вие сте свидетелствали като вещо лице в редица съдебни зали, нали?

– Точно така.

– И сте запознат с правилата на съда?

– Да.

– Особено с онези, касаещи показанията на вещи лица?

– Да.

– Тогава, докторе, не сте ли съгласен, че ако днес се намирахме пред съдебни заседатели на по-висша инстанция, би било неподходящо да твърдите, че мисис Едингтън е застреляла съпруга си?

– Възразявам.

– Отхвърля се.

– Предполагам, че е така – отстъпи накрая лекарят. – Тъй като моето мнение не се основава на експертизата, то не би трябвало да има повече тежест от думите на мистър Менчака, помощник-шериф Хамблин и който и да е друг, запознат с обстоятелствата по случая.

– А не е ли също вярно, че никой експерт не би могъл да ни каже коя от двете жени е убила Травис Едингтън?

– Господин адвокат, доколкото разбрах, едната от тях е малко момиче – каза съдебният лекар.

– Прав сте, докторе. Но вие отговорете дали някое вещо лице е в състояние да се яви пред съда и да даде експертното си мнение за това коя от тях е извършила убийството.

– Не. Не и по смисъла на наличните доказателства.

– Но вие можете да ни помогнете да си изясним някои неща, нали, доктор Уолас? – попита Морган.

– Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

– Травис Едингтън е употребил алкохол преди да умре, нали?

– Да.

– Кръвната проба е отчела 2,4 промила алкохол?

– Точно така – потвърди докторът.

– Бил е пиян.

Морган продължи да разпитва свидетеля относно ъгъла, под който куршумите са влезли в тялото на Травис. След продължителни обяснения, които така и не схванах напълно, Морган попита:

– Разговаряхте ли с експертите по балистика по тези въпроси?

– Да – отговори съдебният лекар.

– Успяхте ли въз основа на тях да заключите къде е седял мистър Едингтън, когато е бил улучен за пръв път?

– Мисля, че да.

– Моля, покажете ни.

Морган му подаде една от снимките и докторът посочи мястото.

– А можете ли да ни кажете къде е стоял извършителят, когато е изстрелял първия куршум?

– Да.

Той показа друго място на снимката.

– Сър, можете ли със сигурност да ни опишете пътя, който е изминал мистър Едингтън от канапето до пода, където е издъхнал?

Морган му подаде няколко снимки.

– Мисля, че да.

– Ваша светлост, позволете ми да извикам мистър Маккензи при нас.

– Разбира се.

Морган ме накара да седна на малкото канапе, което съдебният пристав бе донесъл от фоайето на съда по негова молба.

– Ако ми позволите, докторе – продължи Морган, – бих искал да дойдете при нас и да ни покажете какво се е случило, използвайки мистър Маккензи като манекен.

Лекарят ме побутна към другия край на канапето близо до мястото, където ни бе казал, че са открили празна бутилка от уиски. После ме дръпна леко напред.

– По мое мнение – заяви лекарят – първият куршум е пробил аортата му. Влязъл е тук, вляво от гръдната кост, точно над четвъртото ребро. – Той натисна силно гърдите ми. – От това съдя, че мистър Едингтън е бил наведен напред, когато са го улучили за пръв път. – Лекарят ме придърпа по-близо до себе си. – Вероятно се е опитал да се изправи. Ето така. – Той ме помести още малко.

Докато съдебният лекар ме придвижваше в позицията, в която Травис е бил застрелян, забелязах, че Морган неусетно е поканил Рита да застане на място, откъдето да наблюдава всичко, което се случва.

– А сега, докторе, ни покажете къде е стояло лицето, произвело първия изстрел към Травис Едингтън – помоли Морган.

– Тук. – Лекарят посочи мястото пред мен.

В този миг обаче аз не гледах към него, а към Рита. Тя се бе втренчила в мен. Стоеше точно зад гърба на лекаря, малко вдясно от него. Погледите ни се срещнаха. Изведнъж цялата инсценировка и малката роля, която играех в нея, ми се сториха много далечни. Вече не чувах думите на съдебния лекар. Усещах единствено очите на Рита Едингтън и ужаса в тях. Тя го бе убила. Разбрах го от начина, по който ме гледаше, докато седях и се поклащах подобно на Травис в мига, когато Рита бе произвела първия изстрел, а куршумът бе пронизал гърдите му и бе откъснал основната артерия от сърцето. И тя разбра, че го знам. Тялото ми се разтресе от някакъв ирационален тремор при мисълта, че ръката ѝ е едва на метър от револвера, който лежеше на бюрото на съдебния секретар в плик с надпис „доказателство номер едно“. Последва и втори, не толкова ирационален трепет, когато усетих очите на Максимилиан Хаузър върху себе си. Той бе забелязал погледите, разменени между мен и Рита.

Съдебният лекар ме задърпа напред и ме накара да се престоря, че падам на пода. Последното нещо, което видях, преди лицето ми да докосне килима, беше изящния крак на Рита Едингтън с безупречен, блестящ педикюр.

– Елате насам, Рита – чух Морган да прошепва. – Искам да видите това.

Лежах, заровил лице в килима, а Морган зададе няколко въпроса, свързани с куршумите, пронизали гърба на Травис. Той попита и за движенията на извършителя, докато е стрелял.

Когато всичко свърши и Хаузър обяви, че не разполага с повече свидетели, а Морган каза, че няма възражения, съдията се обърна към тях за заключителни аргументи.

Хаузър се изправи и заяви самоуверено:

– От името на щата Аризона моля делото да бъде решено въз основа на изслушаните показания.

– Мистър Морган? – попита съдия Блек.

– Ваша светлост, никой от свидетелите не е видял кой е извършил убийството. Не съществуват експертни заключения коя от тях е стреляла. Прокуратурата не разполага с необходимите доказателства за повдигане на обвинение.

Морган седна.

– Знаете ли какво ме притеснява? – попита съдията. – Ако тази жена е искала да убие съпруга си, защо е предпочела да язди до къщата? Защо не е взела някоя много бърза кола, за да може да избяга? Какво ще кажете за това, мистър Хаузър?

– Сър, не мога да отговоря.

Съдията се огледа из съдебната зала, очевидно объркан.

– Думите на мистър Морган до голяма степен са верни, мистър Хаузър.

– Но, ваша светлост…

– Съдът се оттегля на петнайсетминутна почивка, за да обмисли решението си.

В залата започна да се шумоли. Журналисти палеха цигари. Някой ни донесе кафе.

– Да излезем навън, Дъг – предложи Морган. – Имам нужда от цигара, а не искам съдията да ме види как пуша в залата. Мисля, че е мормон. – Излязохме на ярката слънчева светлина. – Боже – промърмори Морган, – ако той повярва на всички глупости, които току-що изръсих, и откаже да я изпрати на съд, сме загазили страшно.

– Могат да подновят процеса, нали? – попитах.

– Да. В момента, в който детето се събуди и каже „Мама го направи“, те имат право да внесат отново делото в съда. Господи, може би просто трябваше да се съглася, че са налице косвени доказателства. Но Хаузър щеше да използва това срещу нас, ако бяхме поискали прекратяване на делото. По дяволите, не мога да повярвам, че съдията не взе решение веднага. Нямах представа, че ще приеме думите ми толкова сериозно.

Морган дръпна нервно от цигарата си и закрачи нагоре-надолу по тротоара покрай няколко портокалови дръвчета. Той се върна при мен и отпи от кафето си.

– Хаузър не призова служителя от туристическата агенция – казах.

– Моля?

– Той не призова мъжа, от когото Рита е купила еднопосочните самолетни билети.

– Хммм – промълви Морган. – Вярно. Мислиш ли, че има нещо гнило?

– Не знам. Просто забелязах, че не го призова.

– Смяташ ли, че Травис е мастурбирал върху бельото, което са открили?

– На мен ми се стори, че той самият го е обличал.

Изведнъж вниманието ми бе насочено към погребалната агенция „Мелдръм“ на Макдоналд Стрийт, от която се зададе черна катафалка и се отправи на север. Но не катафалката привлече вниманието ми, а черният кадилак, който я следваше.

На задната седалка, зад изпотените стъкла, разпознах мрачната физиономия на Ферис Едингтън, който гледаше втренчено напред. Морган проследи погледа ми, докато извъртах глава след катафалката. През стъклата ѝ не се виждаше нищо. Можех само да си представя лъскавия ковчег вътре и странния мургав мъж в него, който никога повече нямаше да си играе със секси бельо.

– Господи! – възкликна тихо Морган.

Стоях до дърветата и наблюдавах процесията от коли, следващи катафалката и лимузината зад нея. Видях много приятели на родителите ми и мои бивши съученици. Стоях безмълвно, докато колите излизаха по алеята на погребалната агенция и минаваха покрай мен. Обзе ме странно чувство и инстинктивно се обърнах към съдебната палата. Там, зад отблясъците на ъгловия прозорец, разпознах красивото лице на Рита Едингтън. Тя гледаше към колоната от коли, както самият аз бях направил. Морган извърна глава към прозореца.

– Боже – изрече той високо този път. След това никой от нас не продума. Просто стояхме един до друг и гледахме към клиентката си, която едва се виждаше от ярката светлина. След като Рита се скри от полезрението ни, Морган каза: – Хаузър разполага с нещо, което скри днес.

– Какво? – попитах.

– Има нещо, което не фигурира в протоколите. Нещо, което той пази за процеса.

– Откъде знаеш? – попитах.

– Не знам. Просто усещане. Но съм сигурен, че крие нещо. Готви ни изненада.

Докато Морган говореше за инстинкта си, че прокурорът крие доказателства, Макс Хаузър излезе от сградата на съда и се приближи към нас.

– Мистър Морган, искам да знам как се сдобихте с протокола, за който спомена мистър Камачо.

– Е, мистър Хаузър, няма да ви кажа.

– Вашите подмолни действия са крайно неприемливи.

– Така ли?

– Мисля, че са неетични.

Морган се спря и дръпна от цигарата. От отворената му уста излезе гъст дим. Той дръпна още веднъж и обърна глава настрани.

– Какво ще кажете? – настоя Хаузър.

Морган го погледна.

– Ще си изпатиш лошо, дебелако. Само това ще ти кажа. И тогава вече ще направя нещо неприемливо. Що се отнася до протокола, по-добре прочети добре правилата на правната етика, преди отново да си отвориш проклетата уста. А сега се разкарай от очите ми.

Когато съдията се завърна на мястото си, той бързо съобщи решението си.

– Мистър Морган, вярвам, че много от нещата, които казахте, са верни. Въпреки това разпореждам мисис Едингтън да отговаря пред съда по обвиненията на прокуратурата. Ще ви кажа защо. Знаем, че една от двете жени е застреляла мистър Едингтън. Съгласен съм, че доказателствата срещу мисис Едингтън не са достатъчно убедителни. И все пак според показанията на свидетелите тя е била видяна с димящия револвер в ръка. Не чух някакво неоспоримо доказателство, че дъщерята е извършила убийството. Затова, изхождайки от наличните доказателства, съм длъжен да заявя, че е по-вероятно мисис Едингтън да го е направила, отколкото дъщеря ѝ. Според моята преценка съществуват достатъчно косвени доказателства. Решението на съда е да задържи обвиняемата в ареста. Тя ще отговаря по обвиненията на прокуратурата пред по-висша съдебна инстанция.

Морган стана бързо, за да покаже на съдията, че приема решението му. Когато съдебната зала започна да се опразва, той се наведе към мен.

– За пръв път чувствам облекчение от факта, че са изпратили мой клиент на съд.