Без свидетели

3

Елдорадото профуча през бялата порта и излезе на дългата, покрита с чакъл алея пред офиса, където баща ми бе прекарал голяма част от живота си и накрая бе починал.

– Наскоро дочух, че Ферис има вече над двайсет хиляди глави добитък – каза Галахър.

От двете страни на алеята се редяха прясно боядисани бели огради. На хоризонта зад тях се виждаха обори от стомана и бетон, които приютяваха бикове от породите „Херефорд“ и „Ангъс“. По пътя между тях се движеха два камиона и пълнеха с фураж бетонните корита, пред които животните, подали глави през стоманените решетки, чакаха дажбата си. Алеята ограждаше офиса – двуетажна дървена постройка с веранда, опасваща я от всички страни. Къщата и оградата бяха наскоро пребоядисани в бяло. Зад офиса се намираха две високи открити плевни, в които бяха складирани огромни купи сено. Между тях, в едно малко заграждение, бяха затворени няколко чистокръвни коня и жребци от породата „Куотър хорс“.

Пред сградата беше паркиран самотен кадилак седан. От другата страна на алеята, срещу колата, се издигаше обор с множество врати, които водеха към редица пътеки и алеи. Те позволяваха на кравите да излизат на паша в различни посоки. Вътре беше Ферис Едингтън, яхнал едър жълтеникав жребец.

– Вижте само! – възкликна Морган. – Това животно сигурно е високо седемнайсет педи!

Конят беше притиснал до стената група кастрирани бикове с черна окраска и бели муцуни. Той тъпчеше нервно пред тях и размахваше ниско глава, за да им попречи да се разпръснат, като от време на време принуждаваше някой бик да се отдели от останалите. В ъгъла на обора стоеше мъж. С поклащане на главата Ферис Едингтън му сигнализираше през кой изход да пуска всеки бик.

Не беше ли странно, че Ферис Едингтън се занимава с добитъка в деня, в който бяха убили единствения му син? Докато седяхме в колата на Галахър и го наблюдавахме, в съзнанието ми изплува случка от детството. Една вечер, когато тъкмо бях взел шофьорска книжка, баща ми ме помоли да се отбия до офиса и да взема някакви документи от бюрото му. Отидох дотам с колата и влязох в сградата с неговия ключ. По пътя към кабинета чух тих плач. Предпазливо надникнах зад ъгъла, откъдето се виждаше стаята на Ферис Едингтън. За моя изненада видях как собственикът на най-голямото ранчо в Аризона плаче като малко дете, облегнал лакти на бюрото и заровил лице в дланите си. По-късно същата вечер моята майка ми разказа, че преди да се ожени за Елинор, сдържаната саката жена, която познавах като мисис Едингтън, Ферис бил женен за млада сервитьорка от Тусон, където той и баща ми живеели като студенти.

Когато Ферис Едингтън завел необразованата си съпруга при родителите си, старият Джон Едингтън отказал да я приеме. Само след седмица, пред заплахата, че баща му ще го лиши от наследство, синът се съгласил да анулира брака. Баща му дал на момичето солидна сума пари и я изпратил по пътя ѝ. В деня, когато заварих Ферис Едингтън да плаче, той – по думите на майка ми – научил, че момичето, което вече било възрастна жена, е умряло някъде в Калифорния. По-късно разбрах, че Ферис Едингтън не отишъл на работа още три дни. Като изключим тези няколко дни и редките му командировки – обикновено до изложението на добитък в Денвър с баща ми, – откакто Ферис Едингтън бе завършил Университета на Аризона, не бе имало ден, в който да не яхва любимия си кон и да не се занимава с добитъка. И така, нима беше странно, че го открихме на полето в деня, когато Травис умря? Може би не.

Ферис Едингтън забеляза, че стоим до обора, и помаха на другия мъж, че са свършили. После обърна коня си към нас, погледна през рамо и извика:

– Ей, Томас, обади им се утре сутринта и кажи, че могат да изпращат биковете порода „Херефорд“ от границата. Вече имаме място за тях.

Той се пресегна от седлото, за да отвори порната, но Морган направи три бързи крачки и го изпревари. Пред обора Ферис Едингтън слезе от коня. Стойката му бе напълно изправена. Беше висок метър и деветдесет и три. Косата му бе оредяла от последния път, когато го видях. Беше на седемдесет – на толкова щеше да бъде и баща ми, ако сърцето му не се бе пръснало пет години по-рано в офиса, пред който стояхме.

Едингтън беше приятел и работодател на баща ми. Поне аз си мисля, че беше негов приятел въпреки подозренията на майка ми в противоположното. Малка стъклена витрина с трофеи украсява главното фоайе на гимназията „Чандлър Юниън“. В нея има снимка на футболния отбор, спечелил щатския шампионат. На снимката се вижда как Ферис Едингтън и Бил Маккензи стоят един до друг с кожени каски. Там е изложен и трофеят от щатския турнир по дебати, гравиран с техните имена.

– Здравей, Том.

– Ферис, не мога да ти опиша колко съжалявам.

– Здравей, Дани. Благодаря, че дойде.

– Не знам какво да кажа, Ферис – промълви Морган и поклати печално глава.

Освен няколкото бръчки и оредялата коса Ферис Едингтън не се бе променил особено, откакто го видях за последно на погребението на баща ми. Едрата му глава беше с правилна форма, очите над изпъкналите скули бяха будни и проницателни. Дългият му прав нос водеше към изсечена брадичка. По тялото му нямаше следа от тлъстини и той изглеждаше в отлично здраве. Както винаги носеше колосана риза и ботуши, направени по поръчка в Тексас. Забелязах дългите му аристократични пръсти и големия диамантен пръстен. Изведнъж, докато наблюдавах как протяга ръката си към мен, осъзнах, че не съм сигурен как трябва да се обърна към човека, на когото несъмнено дължах новата си работа. Спомних си, че баща ми държеше да го наричам „мистър“.

– Радвам се да ви видя, мистър Едингтън – здрависах се с него аз.

– Наричай ме Ферис, Дъглас – отвърна той с уморена усмивка.

– Много съжалявам за Травис.

Без да продума, той ме потупа по гърба и задържа едната си ръка върху рамото ми. С другата държеше поводите. После ме заведе до мястото, където щеше да свали седлото. Галахър и Морган ни последваха. Шествието ни се движеше бавно.

– Майка ти още ли е в Сан Диего?

– Да. Продължава да работи като учителка.

– Нали ще ѝ предадеш да ми дойде на гости следващия път, когато се прибере?

– Да, сър – обещах.

След като Ферис Едингтън среса гривата на коня, четиримата се отправихме към офиса и Морган каза:

– Конят ти е страшно голям, Ферис.

– Един от най-добрите е – заяви гордо собственикът.

– Спомням си времето, когато идваше в Уикенбърг. Фирмата току-що бе купила ранчото и всички си играехме на каубои – продължи Морган. – Може би никога няма да разбереш колко много научихме от теб за управлението ѝ.

– Мисля, че след като я купихте, се наложи да се запознаете отблизо със земеделските закони. А като гледам колко високо таксувате услугите си напоследък, благодаря на господ, че не сте се учили на мой гръб.

Морган и Галахър се засмяха тихо.

Изкачихме стъпалата, пресякохме верандата и влязохме в офиса. Големият часовник още висеше на грапавата, облицована с бор стена. До него както винаги беше закачен календарът на „Юниън Пасифик“. Бюрото с извития капак изглеждаше по стария начин и от него стърчаха картончетата за кантара, на който се теглеха товарните камиони. Спрях и погледнах към стария кабинет на баща ми. Последния път, когато дойдох тук, той седеше зад бюрото си. Ферис Едингтън застана зад мен.

– Баща ти щеше да се гордее с теб, Дъглас. – Ферис ни въведе в кабинета си. – Е – заяви той, – смятам да си сипя нещо за пиене. Какво да ви предложа?

– Бих пил кафе, ако имаш – каза Морган.

– Том?

– Уиски.

– Ти искаш ли нещо, Дъглас?

– Чаша кафе, ако е удобно.

Ферис Едингтън седна най-накрая и се взря изпитателно в Морган и Галахър. Дори и начинът, по който изглеждаха този следобед, да го притесняваше, той не го показа.

– Искам да я защитавате – каза той.

– Защо, Ферис? – настоя Морган. – Защо, за бога, държиш да ѝ помогнеш?

Ферис Едингтън се загледа през прозореца и отпи глътка уиски. После се обърна към нас и вдигна показалеца си във въздуха сякаш за да придаде повече тежест на думите си. Но не каза нищо. Пресегна се към сребърната табакера на бюрото и извади цигара „Честърфийлд“. Запали я, отпи още една глътка уиски и отново втренчи поглед през прозореца.

– Имам свои лични причини – проговори Ферис Едингтън накрая. – Трябва да се задоволите с това. Нашето семейство дължи много на тази жена. Искам да получи правото на честен процес. Искам да я защитавате.

Морган го изгледа продължително.

– Биковете изглеждат страхотно, Ферис – каза той накрая.

– Да, кръстоските между „Ангъс“ и „Херефорд“ стават по-добри с всяка изминала година. Ще я защитаваш ли, Дани?

– Съществуват някои морални пречки. Смята се за нередно адвокат да получава пари от един човек, за да защитава друг по наказателно дело. Освен ако не е налице съгласие от страна на обвиняемия, дадено при пълна информираност.

– Не разбирам.

– Има голям риск от сблъсък на интереси. В крайна сметка, Ферис, всички са на мнение, че тя е убила сина ти. Никой не би се изненадал, ако поискаш да я изпратят в газовата камера.

– Но аз не искам това – възрази Ферис Едингтън. – Искам да получи защита. И то най-добрата. Ето защо държа ти да поемеш случая, Дани.

– Няма да имаш право на каквато и да е намеса по време на процеса – каза Морган. – Независимо колко ще ни платиш.

– Съгласен съм. Просто ме таксувайте по стандартната тарифа.

– Няма да се заема, ако детето също не получи адвокат.

– Ще се погрижа и за това. Можеш ли да намериш подходящ човек?

– Да – увери го Морган.

– Трудно ми е да си представя, че някой би обвинил детето.

– Защо не? – попита Морган грубо. – Чух, че има много сериозни проблеми.

– Вярно е – съгласи се работодателят ни.

Слънцето залезе на хоризонта и светлината в стария офис започна да отслабва, докато двамата мъже говореха за Миранда и майка ѝ.

– Тя лежа дълго време в клиниката „Менингър“ в Канзас – информира ни Ферис Едингтън.

– Какво ѝ беше? – попита Морган.

– Нямам представа. Знам само, че имаше тежки периоди на депресия.

– Откога си е вкъщи?

– Дойде си само за лятото. Трябваше да започне училище миналия месец, но Рита реши да изчака и да потърси специално заведение.

– Какво беше състоянието ѝ? – попита Морган.

– Изглеждаше напълно нормална, преди да спре да ходи на училище. Тогава стана много тъжна, сякаш бе изгубила най-добрата си приятелка.

– Откъде е Рита?

– Майка ѝ започна работа при мен преди почти двайсет години. Дойде от Уинслоу заедно с Рита. Съпругът ѝ, железопътен работник, тъкмо ги беше напуснал. Травис се запозна с Рита тук, в ранчото. Тя беше добра съпруга. Убеден съм.

– Защо би го убила, Ферис?

– Не знам. Трябва да попитате нея. Чух, че са я отвели в окръжния затвор във Финикс.

След тези думи ние си тръгнахме, минахме през старата веранда и слязохме по стълбите към колата.

– Едно е сигурно. Изобщо не изглежда разстроен – каза Том Галахър.