Без свидетели

38

Този път Морган и аз използвахме главния вход на болницата „Кемълбек“. Доктор Харди ни посрещна сърдечно и ни придружи до стаята на Миранда Едингтън. Минахме през боядисаната в бледожълто приемна, нагоре по светлия коридор и през една врата към вътрешния двор.

– Знаете ли, докторе – отбеляза Морган, докато се движехме свободно из болницата, – мястото е изключително приятно. За пръв път идвам тук.

Въпреки че Морган ми намигна съзаклятнически зад гърба на Харди, той не беше весел като обикновено. Изглеждаше тъжен. Не непременно депресиран. Просто леко унил. Стигнахме до вратата на Миранда и докторът ни разреши да останем с нея колкото искаме.

– Ще се погрижа да получите копие от медицинското ѝ досие. Ще бъде готово, преди да си тръгнете.

За втори път Морган и аз влязохме в болничната стая на Миранда Едингтън. Тя седеше на леглото, облегната на възглавниците, а светлината, влизаща през отворения прозорец, огряваше лицето ѝ. Беше облечена със синя каубойска риза и чифт протрити дънки „Ливайс“, а краката ѝ бяха боси. Те изглеждаха нежни и аристократични, като тези на майка ѝ. Но червеникавата ѝ коса беше по-тъмна. Тази сутрин тя бе вързана на опашка, която подчертаваше скулите и големите ѝ очи. Помислих си, че е почти толкова красива, колкото Рита. Лицето ѝ беше ясно и излъчваше интелигентност. Като влязохме при нея, тя четеше „Уестърн Хорсман“. Миранда ни видя и остави списанието в скута си.

– Здравей, Дъг.

– Ти ме помниш?

– Да – отвърна тя. – Веднъж ме учи да ловя риба.

Думите ѝ ме върнаха назад към един летен ден. Хуан Менчака и аз лагерувахме с овцете в планината и ловяхме риба, когато Травис Едингтън доведе дъщеря си за няколко дни. Един следобед Хуан наблюдаваше как Миранда тича след овцете.

– Обзалагам се, че можем да я научим да лови пъстърва – каза той.

Докато стоях в болничната ѝ стая, си спомних, че тогава бяхме опънали палатките си до дългия завой на Парадайз Крийк, където течението беше по-слабо. Миранда Едингтън хвърли въдицата във водата и една пъстърва клъвна така силно, че малката подскочи и без да иска, дръпна рязко назад въдицата. Тя се засмя, а аз си помислих, че панталоните ѝ ще се намокрят, докато Хуан ѝ помагаше да извади рибата на сушата.

Бях забравил за този ден, докато не застанах пред леглото на Миранда в болницата „Кемълбек“. Спомних си за ливадата, където ловихме риба. Тя се намираше до борова горичка и тревата беше яркозелена благодарение на големите количества дъжд, който се изсипа онова лято, а небето искреше синьо. Най-ясен обаче бе споменът ми за красивото момиче, облечено с жълта блуза, и малката пъстърва, която се мяташе в кристалночистата вода. Сетих се и колко щастлив бе Травис, когато дъщеря му улови рибката. Не бях забравил дори думите, които той изрече в онзи летен ден.

– Мисля, че тя наистина си прекарва добре – бе казал той, а гласът му леко бе потрепнал.

– Беше с изкуствена муха – промълви сега Миранда.

– Да – отвърнах. – Стръвта.

– Хуан я направи.

– Точно така – потвърдих. – Хуан знаеше каква стръв да използва, за да привлече рибите.

В следващия миг новата ни клиентка погледна мъжа до мен, а аз казах:

– Миранда, запознай се с Дан Морган.

– Той беше с теб в нощта, когато дойдохте да ме видите.

Усетих силно стягане в гърдите.

– Ти го помниш? – попитах.

– Да.

– Знаеш ли защо сме тук, Миранда? – поинтересува се Морган.

– Да. Дядо ми каза, че имам нужда от адвокат.

– Дъг и аз ще бъдем твоите адвокати. Нали знаеш?

– Да.

– Как се чувстваш в момента?

– Прекрасно – отвърна Миранда. – Утре мога да се прибера вкъщи.

– Радваш ли се? – попитах.

– Да, много. Дядо ми е купил кон. – Тя се пресегна към нощното шкафче, взе една снимка и гордо ми я подаде. На нея се виждаше малка, добре охранена кобила. – Смесица от арабска порода и „Куотър хорс“ – обясни Миранда. – Харесва ли ти?

Очите ѝ засияха както в деня, в който бе уловила пъстървата. Изглеждаше просто като дете, получило хубав подарък.

– Искате да поговорим, нали? – попита тя Морган.

– Да. Миранда, спомняш ли си деня, в който почина баща ти?

– Да.

– Помниш ли си какво се случи тогава?

– Да.

Ще ни кажеш ли?

– Да.

– Какво се случи, Миранда?

– Мама го застреля.