Без свидетели

43

Морган подаде глава през вратата и каза:

– Ще дойдеш ли за малко в кабинета ми?

Последвах го. Усетих мириса на пури още преди да влезем.

– Гидиън, помниш Дъг Маккензи, нали?

Доктор Епстийн остави чашата си с кафе, стана и ми подаде ръка.

– Разбира се. От процеса срещу Рита. Поздравявам ви за успешното дело.

– Благодаря.

Той беше облечен в двуреден тъмносив костюм на тънко райе, вероятно италианска изработка. Носеше обувки „Гучи“ и ръчно рисувана копринена вратовръзка. Косата му отново беше къдрава, а в ръката си държеше кубинска пура.

– Поканих Гидиън да дойде, за да се запознае със случая – заяви Морган.

– Очевидно се намирате в много интересна ситуация – каза лекарят.

– Въпросът, който ни интересува, Гидиън – започна Морган, – е дали малката е толкова болна, че се налага хоспитализирането ѝ. Ако се окаже, че е така, прокуратурата не може да уреди преместването ѝ от съда за непълнолетни. По-късно ще се сблъскаме с проблема дали е била невменяема, когато е застреляла баща си, но засега искаме само да докажем, че се налага хоспитализирането ѝ.

– Какви са възможностите за това според законите на Аризона?

Морган прочете откъс от справката, която бях оставил на бюрото му.

– Въпросът е дали поради психично разстройство лицето представлява опасност за себе си, околните или тяхното имущество и следва да бъде под наблюдение.

– Определено е по-лесно доказуемо, отколкото общоприетата дефиниция за невменяемост – каза докторът.

– Да – потвърди Морган. – В Аризона все още важи решението по делото „Макнотън“, което прави нещата много сложни, ако трябва да докажем пред съда за възрастни, че е невменяема.

– Не съществува ли възрастова граница при осъждането на деца като възрастни? – поинтересува се Епстийн.

Морган се обърна към мен.

– Не и в Аризона – казах. – В някои щати има такава. Знам, че в Ню Джърси е шестнайсет, а в Минесота трябва да си над четиринайсет. А пък в Илинойс е тринайсет.

– Разполагате ли с медицинското ѝ досие? – попита Епстийн.

– Да, имаме всичко.

– Искам да го видя.

Занесох документите в конферентната зала и оставих доктора да се запознае с тях. Предположих, че ще му отнеме поне половин ден, тъй като на мен самия ми бяха нужни три дни, за да ги прочета. После отидох в стаята за почивка и си сипах кафе. Именно там ме хвана Том Галахър.

– Седни. Искам да поговорим – каза той.

Седнах и след като отпи дълго и звучно от кафето си, Галахър продължи:

– Как е Дан според теб?

– Добре – отвърнах. – Предполагам.

Той ме погледна недоверчиво.

– Е, какво има?

– Как какво? – попитах.

– Защо говориш глупости от сорта „предполагам“?

– Не знам – отвърнах. – Просто ми изглежда потиснат. И делото не му харесва. Поне аз мисля така.

– Ан Хейстингс каза ли ти нещо за появата на Катрин онази вечер?

– Не, не ми е споменавала нищо.

Той сложи чашата на масата.

– По дяволите, Дъг, какво знаеш?

– Нищо не знам. Не ми е казала нищо. Беше разстроена. Помоли ме да я заведа на кино, след като си тръгнахме, и после не продума повече. Изгледахме мълчаливо целия филм. Тя не каза много и докато я изпращах до колата. Оттогава не съм я виждал.

– Е, определено се е разстроила. Не мислиш ли? – Седях безмълвно. – Сигурно направо се е ужасила – добави той. – Ти знаеш ли, че Катрин е поискала развод?

Чух, че Морган си е взел адвокат. Но какво значение има? – Галахър ме погледна остро. – Нали той се изнесе отдавна от къщата.

– Някога развеждал ли си се? – попита Галахър.

Гидиън Епстийн пъхна главата си през вратата.

– Готов съм да поговорим, Маккензи.

– Всичко ли прочетохте?

– Да.

– Трудно ми е да повярвам – казах, докато вървяхме към кабинета на Морган.

– В историята на заболяването често присъства депресията – съобщи ни психиатърът. – Бих могъл да свидетелствам, че самоубийството е твърде реална възможност. Така ще имате доказателство, че тя е опасна за самата себе си.

Морган кимна.

– Добре, че прокурорът не е прочел досието ѝ – продължи Епстийн. – Спокойно можеше да доразвие теорията си за депресията, която се опита да ни представи последния път. Въпреки това не ми се вярва, че едно дванайсетгодишно момиче е изпаднало в кататония, без да е имало нужда от потискане на насилието в себе си. Мога да свидетелствам и за това, Дан. Ето ти риск за самата нея и околните. – Той спря за миг, оставяйки Морган да осмисли казаното. После запали друга пура и изпусна колелце от дим.

– Искаш ли да я видиш днес следобед? – попита Морган.

Докторът погледна часовника си.

– Съжалявам, Дан. По обяд летя за Сан Диего. Трябва да се явя във федералния съд в два. – Той извади от вътрешния джоб на сакото си бележник с кожена подвързия. – Кога е изслушването? – попита той.

– Следващия четвъртък в два часа.

– Ще успея – каза Епстийн, след като разгледа графика си. – Мога да взема ранния полет, за да поговоря с детето, преди да отидем в съда.

– Добре – отвърна Морган. – Готов ли си да свидетелстваш, че от медицинска гледна точка Миранда е страдала от психично разстройство, когато е застреляла баща си?

– Разбира се.

Стори ми се, че Гидиън Епстийн се бе съгласил да ни осигури показанията, за които ние, или по-точно Ферис Едингтън, му плащахме, дори без да е говорил с Миранда. Знаех също, че той не държи наистина да се срещне с нея, че иска да я види единствено за да си подсигури гърба преди кръстосания разпит. В този миг казах нещо, което не бях планувал, и се почувствах леко глупаво.

– Миранда ни увери, че не го е застреляла.

Морган ме изгледа, когато опитах да се върна към темата, която той очевидно смяташе за приключена. Докторът обаче заговори пръв.

– Дан ми каза, че една телефонна операторка е чула изстрелите.

– Така е – съгласих се.

– Според него показанията ѝ са бетон.

– Вярно е – отговорих.

– И все пак детето настоява, че майката не се е обаждала на никого?

– Говорих отново с Миранда вчера вечерта – казах. – Звъннах ѝ по телефона. Беше по-категорична отвсякога.

– Рита е свидетелствала за обаждането, преди изобщо да подозирате за съществуването на телефонната операторка.

– Да, така е – признах.

– Тогава защо твърдиш, че майката е излъгала? – попита Епстийн.

– Не твърдя нищо. Просто ви предавам думите на Миранда.

– Изглежда, обвинението разполага с доста сериозни доказателства срещу детето – заключи Епстийн.

– Да – отвърна Морган. – И ние бяхме хората, които им ги предоставиха.

– Най-вероятно Рита няма да свидетелства срещу нея – заявих. – Заминала е за Калифорния. Може би ще остане там, за да не могат да ѝ изпратят призовка.

Ето. Изрекох на глас мислите, които бях таил в себе си от самото начало. Те прозвучаха доста безобидно. Но аз знаех какво се крие под повърхността, знаех какво означават наистина. Рита, жената, която Морган бе спасил с цената на неимоверни усилия, жената, на която той вярваше безрезервно и чиято невинност бе доказал (Морган го направи, а не аз, независимо какво пишеше по вестниците), се бе превърнала в наш враг. Само тя беше в състояние да осъди клиентката ни. Сега тя беше врагът точно както Миранда в началото, когато побързахме да получим присъдата на Рита, преди момичето да се събуди и да каже онова, от което се опасявахме, думите, които изричаше сега. И докато Дан Морган, Гидиън Епстийн и аз седяхме в кабинета на Морган онази сутрин, единствената ни надежда беше Рита Едингтън просто да потъне вдън земя. В момента, в който предположих, че тя може и да не се върне, ми се прииска Морган да реагира и да каже, че има шанс детето да остане невредимо и съществува възможността да спечелим. Но за пореден път той отказа.

– Искаш да хвърлиш заровете ли, Дъг? – попита той. – Искаш да рискуваш да я изправят пред съд за възрастни само заради надеждата, че обвинението няма да призове основната си свидетелка? Искаш да я хвърлят в женския затвор?

– Наистина ли смяташ, че биха ѝ причинили подобно нещо?

– По дяволите, нима не беше с мен във Флорънс? Не видя ли какво направиха с мъжа? Не биха се спрели пред нищо. Има съдии, които са готови да я изпратят в същата газова камера, а после да отидат на църква и да се хвалят с това. Би ли поел такъв риск?

Не му отговорих. Загледах се през прозореца към планината Кемълбек. Измина доста време, преди да забележа, че Морган и Гидиън Епстийн са си отишли.