Без свидетели

18

– Майната му!

Гласът беше дрезгав и немощен, но излъчваше авторитет. Принадлежеше на Франк Менендес. Той бе повикал Дан Морган, Ан Хейсгингс и мен в дома си. Аз бях новият младши адвокат, с когото не се бе срещал до момента, и синът на Бил Маккензи. Франк държеше да ме „разгледа“. Беше повикал Ан просто защото беше красива и искаше да ѝ се полюбува. Колкото до Морган, сина, за когото Франк винаги бе мечтал, обясненията са излишни. Сигурен съм обаче, че истинската причина за поканата на Франк Менендес онази вечер беше, за да каже на Морган двете думи, които цитирах преди малко.

Когато пристигнахме, Сю Менендес отвори тежката махагонова врата на масивната къща с декоративна мазилка на Енканто Съркъл и ни покани да я последваме по тъмния коридор към библиотеката. Вътре се носеше силната миризма на дим от пура.

– Франк пита за теб всеки ден, Дани, но напоследък се чувства много зле.

Съпругът на Сю Менендес, мъжът, когото баща ми уважаваше толкова много, се бе излегнал на голямо кожено кресло и бе качил босите си крака на табуретка пред себе си. Той ни посочи трите стола, наредени около него. Отначало ми беше трудно да го погледна. Не само заради мъртвешкото му тяло, поразено от рака, но и поради факта, че долнището на пижамата му беше разкопчано. Неговото присъствие ме шокира и смути едновременно. Престорих се, че живо се интересувам от библиотеката му, и започнах да разглеждам томовете, произведенията на мексиканското изкуство и ценната маслена картина на Диего Ривера. Дори успях да разуча старинния шкаф, където той съхраняваше алкохола. По едно време чух тихия му глас.

– Значи ти си синът на Бил Маккензи.

– Да, сър. – Бях принуден да погледна онова, което бе останало от него.

– Познавах баща ти.

– Знам, сър. Много пъти ми е говорил за вас.

Ан нито веднъж не извърна поглед от него. А когато Франк ѝ каза, че е красива и само иска да я погледа, тя се изправи, наведе се над кокалестите му крака и мястото, където пижамата му бе отворена, и го целуна.

– Благодаря ти, Франк.

– Ще пиете ли нещо? – попита ме Сю Менендес.

– Текила – прошепна съпругът ѝ. После погледна към мен и се усмихна. – Най-добрата, която имам.

Тя сипа два пръста от прозрачната течност в малка чаша и сложи резенче лимон на ръба ѝ.

– Солта е тук – каза тя и посочи мястото. Погледнах боязливо чашата.

– Имаш ли бира, Сю? – попита Морган.

– А за теб, Ан?

– Чаша вино, ако има отворена бутилка.

Франк Менендес кимна по посока на дървената кутия, която стоеше на масата до креслото.

– Някой от вас иска ли да запали една?

Морган се наведе и извади цигара от чорапа си. Аз се пресегнах и си взех една пура. Сю Менендес сложи чашка с малко текила на масата до съпруга ѝ. След това вдигна пепелника, в който бяха загасени две големи пури. Всяка от тях беше изгоряла само около сантиметър. Тя смени мръсния пепелник с чист. На масата видях отворена книга с испанска поезия.

Отпих от текилата. За моя изненада тя се оказа мека и едва когато се възпламени някъде в стомаха ми, усетих лекия привкус на кактус.

– Не знаех, че текилата може да бъде толкова вкусна – казах.

– Този вид се прави само за много специални случаи – обясни ми Франк Менендес. Той се обърна към Морган. – Няма да оставиш случая с Тайрон Роубък да те сломи, нали, Дани?

Морган запали цигарата и пое кутийка бира от Сю Менендес.

– Знаеш ли какво ми каза Галахър по телефона тази сутрин? – попита Франк Менендес. С усилие той се намести в креслото в очакване на отговор, който така и не дойде.

Запалих пурата и усещането беше подобно на това с текилата. Не знаех откъде ги има, но веднъж бях чул, че се познава лично с Фидел Кастро.

– Том ми обясни, че смяташ да присъстваш на екзекуцията. Помолил си го да дойде с теб. Каза, че ще бъде проклет, ако го направи, и че те е посъветвал и ти да не ходиш.

– Трябва да отида. Роубък ме помоли.

– С какво право те моли този нещастник? Какво се опитва да направи? Да те упрекне, че не си спасил жалкия му задник? Да не си мисли, че щом не си успял да му помогнеш, си длъжен да понесеш наказанието да го видиш как умира?

Франк Менендес започна да се тресе. Съпругата му се доближи до него и го потупа по рамото.

– Успокой се, Франк.

Той погледна жена си в очите.

– По дяволите, Сю, какво си въобразява, че прави? Абсурдно е.

– Аз съм единственият му близък човек на този свят – каза Морган.

– А замислял ли си се защо е така? Защото е боклук. Животно. – Морган пъхна цигарата си в бирената кутийка. – Дани, знаеш моето мнение за смъртната присъда. Известно ти е в колко съдилища съм се обявявал срещу нея. Знаеш колко се надявах да доживея деня, в който ще я отменят. Осъзнавам, че от морална гледна точка тя е недопустима. Но съм убеден и в нещо друго. Тя не е недопустима, защото хора като Тайрон Роубък не я заслужават.

– Не вярвам в това.

Франк Менендес положи усилия да се изправи в седнала позиция, като се облегна на лакътя си. Той затвори очи и извъртя глава от болка. Когато ги отвори отново, гласът му прозвуча по-силно.

– Той е виновен, Дани. Изнасилил е жената и я е измъчвал. Вкарал е цевта на пушката във вагината ѝ и е дръпнал спусъка. И получи от теб много повече, отколкото заслужаваше.

– Той има нужда от мен.

– Майната му!

Димът от пурата застина във въздух. Отнякъде долиташе тиха музика – една от инвенциите на Бах. Седяхме там, без да говорим. Неохотно отпих от текилата и дръпнах от пурата, а Франк Менендес предпазливо легна назад в коженото кресло. Накрая той заговори отново.

– Защо, по дяволите, Ферис Едингтън иска да ни плати, за да защитаваме жената, която е убила Травис?

– Не го е направила тя, Франк. Дъщеря ѝ го е застреляла.

– Откъде знаеш?

– Тя ми каза.

– И ти ѝ повярва?

– Да, повярвах ѝ – отвърна Морган.

Франк Менендес втренчи поглед в Морган. После се обърна към мен.

– Много харесвах баща ти – каза той и гласът му заглъхна в едва доловим шепот.

Сю Менендес внезапно ни помоли да напуснем библиотеката.

Когато оставихме Ан у дома ѝ на Норт Сентръл Авеню, трябваше да сляза от форда на Морган, за да ѝ направя място. Поколебах се за малко, а в мига, в който тя отвори вратата на къщата си и запали лампата, успях да видя част от интериора. Стените бяха боядисани в пастелни и хладни цветове, а в коридора се виждаше ниска масичка с гарафа, пълна с алкохол. Преди да затвори вратата, Ан се извърна и забеляза, че надничам вътре.

– Лека нощ, Дъг.

– Лека нощ, Ан.

Пристигнахме в Кендъл Хаус и аз се отправих към апартамента си.

– Дъг – каза Морган зад гърба ми. Обърнах се. – Искаш ли да ме придружиш на онова нещо?

– Кое нещо?

– Ангажиментът във Флорънс.

Накрая се усетих.

– О, боже! – възкликнах. – Имаш предвид екзекуцията?

– Да.