Без свидетели

Пролог

Дан Морган имаше татуировка. Защо ли след всичките тези години това е първото, което изниква в съзнанието ми, когато си спомням за цялата бъркотия? Определено не се дължи на факта, че не мога да пресъздам и най-малката подробност от случилото се. Не е и истина, че не мисля за всичко, което преживяхме. Напоследък като че ли го правя още по-често. И все пак, когато се върна назад, първото, което виждам пред себе си, е татуировката, ужасният белег, с който е бил жигосан по време на войната – неговата война.

21 октомври 1973 г. Малко след изгрев-слънце те пристигнали на коне пред къщата. Слезли от тях и ги завързали за оградата. Тръгнали по тясната прашна пътека. Изкачили двете малки стъпала. Влезли вътре и затворили вратата. Хуан видял всичко. Видял как идват и влизат. Видял как затварят вратата. И чул изстрелите. После видял как излизат. След като оръжието било захвърлено на земята, той се приближил до къщата и на износеното килимче зад открехнатата врата зърнал ръката, която познавал толкова добре, а после и локвата кръв.

Това е всичко, което знаехме за самото убийство. Научихме го от стария овчар Хуан Менчака, мой дългогодишен приятел. Хуан казваше истината. Никой не се усъмни в думите му. Но той бе чул единствено изстрелите – не беше видял кой е стрелял. Сега се връщам назад към този ден и си мисля колко различно щеше да протече животът ми, ако Хуан бе видял кой е дръпнал спусъка. Ако само прозорецът на къщата беше по-голям. Ако само не бяха затворили вратата.