Без свидетели

30

На следващата сутрин се събудих рано и когато погледнах през прозореца на изток, зърнах тясна бяла ивица над планинските върхове. Всичко останало беше черно. Като се изкъпах и облякох, ивицата се беше превърнала в тъмно оранжево кълбо и планините бяха станали пурпурни, а палмите се открояваха като черни силуети на фона на огнената светлина. Градът беше пуст и мрачен – навън нямаше дори вятър, а само пълна тишина. Когато се качих в колата, забелязах, че фордът на Морган го няма.

Малко по-късно седях в кафенето в сутерена на Луърс Билдинг, пиех кафе и отхапвах от кексчето, опитвайки се да се събудя напълно. Погледът ми се спря на първата страница на „Аризона Рипъблик“. Ококорих очи и отворих уста, когато за втори път видях името си във вестника. В десния долен ъгъл, под заглавието „Делото „Едингтън“, ден втори“, бе описан първият ден на свидетелските показания. В статията отново ме наричаха „адвоката от Финикс Дъглас Маккензи“. Не говореха за „младши адвоката в първата си година“ или „асистента на Даниъл Морган“. Не бяха използвали и думите „втори защитник“. „Вчера сутринта – пишеше в материала, – по време на кръстосания разпит, проведен от адвоката от Финикс Дъглас Маккензи, основният свидетел на обвинението Хуан Менчака заяви, че е твърде вероятно дъщерята на подсъдимата да е убила Травис Едингтън, член на известно фермерско семейство в региона. Мистър Менчака е единственият очевидец на случилото се в утрото на 21 октомври тази година…“

Спомних си за противоречивите ми чувства към Морган и неговите хитри манипулации, довели до показанията на най-важния свидетел на обвинението. После си помислих колко ли хора ще си вземат вестник тази сутрин. Докато препрочитах статията, простих на Морган веднъж завинаги.

Час по-късно отново се озовахме в съдебната зала и зачакахме – Морган, напрегнат от предстоящата поява на Росана Тревисо, аз, доволен от току-що придобитата си известност, и Рита Едингтън, потънала в тиха депресия. Явно убеден, че Лора Скот ще ни подсигури дискредитирането на Росана като свидетел, Морган я бе скрил в кабинета на съдебния секретар. Той ми бе казал, че не иска Росана Тревисо да забележи, че сме я открили. В това състояние чакахме вратите на съдебната зала да се отворят и в залата да влезе мексиканката, от която толкова се страхувахме.

Но тя не дойде. Вместо нея се яви експертът по балистика. В продължение на един час, който ни се стори цяла вечност, Хаузър го накара да установи онова, което всички вече знаехме – факта, че куршумите, убили Травис Едингтън, са дошли от револвера на Рита.

– Нямам въпроси – заяви Морган и вещото лице слезе невредимо от свидетелското място.

След него влезе експертът по пръстови отпечатъци, който ни обясни за наличните скрити и явни отпечатъци, както и за браздите, ивиците, извивките и методите на сравнение. Той ни увери, че Рита Едингтън е стреляла с оръжието. Морган реши да го подложи на кръстосан разпит.

– Вие заявихте, че Миранда Едингтън също е използвала револвера, нали?

– Да. Точно така.

– Не разбирате ли, сър, че основният въпрос тук не е дали двете жени са стреляли с оръжието, а коя от тях го е направила в един определен момент?

– Възразявам – каза Хаузър, без да се изправи.

– Приема се.

– Нека се изразя по друг начин, мистър Съливан. Работата, която сте свършили по това дело, не ни помага да определим коя от двете жени, чиито пръстови отпечатъци сте открили върху оръжието, е застреляла мистър Едингтън. Прав ли съм?

– Възразявам.

– Отхвърля се. Отговорете на въпроса, мистър Съливан.

– Да, прав сте – отвърна свидетелят. – Не мога да кажа коя от тях е убила мистър Едингтън.

– Тогава ще ни обясните ли какво изобщо правите тук?

– Възразявам! – изкрещя Хаузър. – Мистър Морган знае колко недопустимо е държанието му.

– Приема се – заяви съдията твърдо.

– Е, ако разбирам добре – продължи Морган, преди останалите гласове в залата да затихнат, – вие не сте в състояние да ни кажете нещо повече от експерта по балистика. Нали знаете, онзи мъж, когото мистър Хаузър разпитва повече от час на свидетелското място, преди вие да дойдете?

– Възразявам!!! – Хаузър вече крещеше и беше почервенял от яд.

– Приема се. Знаете, че поведението ви е неприемливо, мистър Морган.

– Мисля, че да, ваша светлост. – Морган говореше на съдията, но погледът му беше прикован в съдебните заседатели. – Но не проумявам едно, господин съдия. Защо през цялото време изслушваме показания, които нямат нищо общо със същността на този процес?

– Достатъчно, мистър Морган – каза Хенри Пенрод. Гласът на съдията беше много тих и спокоен. Със сигурност осъзнаваше, че моят ментор е отишъл толкова далеч, колкото е възнамерявал.

– Нямам повече въпроси – заяви Морган и погледна към съдебните заседатели. Той седна обратно на масата и ми намигна. После се обърна пак към заседателите. Не съм напълно сигурен, тъй като видях само буйната му коса, докато седеше с гръб към мен, но си мисля, че Морган намигна и на тях. Казвам това, защото двама или трима му се усмихнаха.

– Призовавам Джон Камачо! – извика Макс Хаузър, все още разярен от острата размяна на реплики.

Изминаха още много сутрини и следобеди. Хаузър бавно и обстойно представи същите доказателства, с които ни бе запознал на предварителното изслушване. Той призова братята Камачо, човека от „Питърсън Брадърс“, който бе продал на Рита револвера, помощник-шерифа, докладвал за хода на разследването, техническото лице от съдебната лаборатория, провело парафиновите тестове, както и всички останали свидетели. Спомням си, че Джони Камачо още веднъж разказа как Миранда застреляла птицата на жицата и как тя паднала мъртва на земята.

Спомням си също, че подскачах леко всеки път, когато някой от свидетелите напускаше мястото си, и въздъхвах с облекчение, щом се окажеше, че Росана Тревисо не е следващата. Подскочих и когато една вечер, на път за офиса, Морган ме попита:

– Какво, по дяволите, ще каже мексиканката?

– Не знам – отвърнах.

– Сигурно я пази за последно – изпъшка Морган раздразнено. – Определено е важен свидетел. Рита никога не е чувала за нея. Няма и представа коя е тя.

Следващата сутрин Хаузър призова служителя от туристическата агенция. Казваше се Джордан Померой.

– Мистър Померой, ще ви покажа два документа, маркирани като веществени доказателства номер петнайсет и шестнайсет на обвинението. Разпознавате ли ги?

– Да, сър.

– Ще ни обясните ли какво представляват?

– Това са двата самолетни билета, които продадох на Рита Едингтън – единият беше за нея, а другият – за дъщеря ѝ.

– За полет до остров Кюрасао в Карибско море на двайсет и първи октомври следобед?

– Да.

Билетите еднопосочни ли са, мистър Померой?

– Да.

– Предлагам веществени доказателства петнайсет и шестнайсет да бъдат приложени към свидетелските показания.

– Нямам възражения.

– Доказателствата са приложени.

– Нямам повече въпроси.

Морган се изправи и застана пред нашата маса.

– Мистър Померой, чия беше идеята за заминаването на мисис Едингтън за Кюрасао?

– Предполагам, че беше моя.

– Ще обясните ли това на съдебните заседатели?

Джордан Померой разказа за специалната промоция, предлагана от Холандските Антили с цел поощряване на туризма. Мисис Едингтън искала да замине за малко с дъщеря си, а той ѝ предложил екскурзия на изгодна цена. Единственото условие било мисис Едингтън да купи билетите за връщане, щом пристигне в Кюрасао.

– Мистър Померой, как бихте коментирали предположението, че мисис Едингтън е планувала да замине за Карибите, без да се върне? То не противоречи ли на вашите обяснения за продажбата на билетите?

– Подобни съмнения са смешни, сър.

Морган погледна към ложата на съдебните заседатели/ за да се увери, че са го чули. После се обърна към съдията.

– Ще ми разрешите ли една секунда почивка, ваша светлост?

– Да.

Морган отиде до другата маса, наведе се над мъжа, който бе призовал свидетеля, и като доближи лицето си на милиметър от това на Хаузър, прошепна така тихо, че само обвинителят и аз успяхме да го чуем:

– Ако този човек е причината да я държиш в затвора толкова дълго, Макс, моли се да имаш нещо по-добро при следващия разпит.

Морган се изправи и се върна към подиума.

– Нямам повече въпроси, господин съдия.

После той отново се обърна към Хаузър и го изгледа студено. Хаузър му отвърна със същото изражение и стана. Челюстта му се движеше неконтролируемо. Лицето му се изчерви. Без да свали злобния си поглед от Морган, той съобщи:

– Призовавам Росана Тревисо.

– Мистър Померой, можете да напуснете свидетелското място – каза съдията.

Извърнах глава и видях как помощник-шерифът въвежда в съдебната зала младата жена, която Хуан Менчака бе разпознал по наша молба. Тя беше невзрачна, ниска и доста пълна. Потръпнах при мисълта как би изглеждала в бодито. Докато минаваше покрай масата ни, забелязах по лицето ѝ белези от акне. Видях също, че е много уплашена.

Морган закри устата си с ръка, за да не го чуят останалите хора, наведе се над мен и ми прошепна:

– Излез и повикай мисис Скот. Накарай я да надникне в залата. Увери се, че ще свидетелства, че това е момичето, което е видяла в магазина онзи път. – Понечих да се изправя, но той ме хвана за ръката. – Открехни съвсем леко вратата. Не искам мексиканката да я види.

Когато отворих вратата, Росана Тревисо вече бе заела свидетелското място и вдигаше дясната си ръка.

– Това е момичето – каза мисис Скот, преди да я попитам.

– Сигурна ли сте?

– Напълно.

Помолих я да погледне пак. Открехнах вратата малко повече – толкова широко, колкото посмях.

– Напълно ли сте сигурна? Можете ли да свидетелствате пред съда?

– Да, нали ви казах – отвърна тя.

Когато се върнах на мястото си и подадох листче на Морган, на което написах, че мисис Скот ще свърши работа, Росана Тревисо бе започнала с показанията си. Акцентът ѝ беше силен, а английският ѝ – доста развален, но тя несъмнено можеше да общува.

– В момента живея в Ермосийо – заяви тя.

– А къде живяхте през септември миналата година? – попита Макс Хаузър.

– В ранчо „Едингтън“. Баща ми работеше там.

– А вие бяхте ли назначена? – Тя го погледна неразбиращо. – И вие ли работихте там?

Лицето ѝ засия.

– О, да. Помага на баща.

– Какво работеше той?

– Полива ниви.

Колкото повече наблюдавах Росана, толкова по-трудно ми беше да си представя как избира в „Суицърс“ бельото, сгънато в куфарчето на Морган. Тя изглеждаше твърде непретенциозно. Не можех да преценя на колко години е, а само че е прекарала прекалено много време в усилен труд. Изпитах леко съжаление. Зачудих се как Травис Едингтън е успял да открие нещо привлекателно в нея.

Изведнъж осъзнах, че никога не съм познавал сина на човека, за когото работеше баща ми. Някъде в съзнанието ми се криеше неясният образ на смугло момче, което бе няколко години по-голямо от мен и изглеждаше добре със своето силно и атлетично тяло. И беше богато. Или поне баща му. Знаех едно – ако Травис Едингтън е искал да заведе някое момиче в „Суицърс“, за да му купи нещо красиво и елегантно, той е могъл да избере която и да е млада жена в ранчото. Някоя от дъщерите на овчарите или надзирателите на работниците. Някоя от красивите мексиканки с искрящи черни очи, които танцуват по цели нощи. Не успях да открия нищо привлекателно, докато изучавах Росана Тревисо. Погледнах към Рита, чиято кожа беше напълно гладка. Червеникаво русата ѝ коса беше буйна и блестяща, а очите ѝ бяха тюркоазно сини и само леко насълзени. Какво му е било на Травис? - запитах се.

След още няколко встъпителни въпроса Росана Тревисо заяви, че веднъж е била в къщата на Травис и Рита. Помпата на един от кладенците се развалила. Баща ѝ не могъл да извади вода за поливане и затова я изпратил да повика Травис. Тя почукала на входната врата на къщата му, но никой не ѝ отворил.

– Какво направихте после? – попита Хаузър.

– Отидох отзад.

– Защо?

– Чух гласове.

– Там имаше ли някой?

Момичето поклати глава.

– Трябва да отговорите с думи.

– Да.

– Кой беше там?

– Мистър Едингтън. Травис Едингтън.

– Имаше ли друг?

Тя кимна, но се усети и каза:

– Да.

– Кой?

Момичето вдигна дебелия си пръст и посочи Рита, а докато държеше изпъната напред ръката си в знак на обвинение, мисис Едингтън просто я гледаше. Потърсих някаква реакция – изненада, враждебност или страх. Но не видях нищо. Ако тюркоазните очи, приковани в мексиканката, издаваха нещо, то беше единствено добронамерено любопитство.

– Ще разрешите ли да впишем в протокола, че свидетелката е разпознала подсъдимата Рита Едингтън?

– Разрешавам – отвърна съдията.

– Мис Тревисо, мистър и мисис Едингтън видяха ли ви, докато стояхте зад къщата?

– Не.

– Чухте ли някого от тях да говори?

Мексиканката пак посочи Рита.

– Мисис Едингтън ли каза нещо? – попита Хаузър, за да се увери.

– Да.

– На мистър Едингтън ли говореше?

– Да.

– Мис Тревисо, искам да споделите с тези хора какво е казала тя на мистър Едингтън.

Свидетелката се обърна нервно към съдебните заседатели.

– Каза: „Никога не ме докосвай повече. Ще те убия.“

Мистър Колдуел отново спря да дъвче дъвката си. Заседателите погледнаха към Рита, а по тялото ми преминаха леденостудени тръпки. Сега аз исках да изритам Морган под масата, за да протестира. Думите на Росана бяха в наша вреда. А със сигурност и безсрамна лъжа и аз имах желанието да скоча на крака и да изкрещя това, но Морган седеше със спокойно и безизразно лице, сякаш нищо не се бе случило. Така изглеждаше и Рита.

Росана Тревисо добави, че се е разтревожила, когато Рита заплашила Травис, че ще го убие. Тя заобиколила къщата и звъннала на входната врата, а Травис най-накрая отворил. После той отишъл с нея при баща ѝ, за да се погрижи за развалената помпа.

– Нямам повече въпроси – съобщи Максимилиан Хаузър.

Морган се изправи. Спомних си въпроса, който ми бе задал няколко вечери преди това, докато поглъщах последната хапка от буритото си. „Ако докажем, че Росана Тревисо е била в „Суицърс“ с Травис, това ще дискредитира ли Росана, или просто ще изглежда като мотив за Рита да го убие?“ Не знаех за намеренията на Морган, но бях убеден, че е прекарал много часове в обмисляне на решението си.

– Какви бяха отношенията ви с Травис Едингтън? – попита той.

Момичето погледна подозрително Морган.

– Не разбирам.

– Вие сте се срещали с Травис Едингтън и друг път, освен когато сте го помолили да поправи помпата, нали?

– Не разбирам.

– Били сте много близки, нали?

Този път Росана Тревисо не продума. Тя просто вдигна ръка, за да покаже, че не схваща въпроса му.

– Вие и Травис – amor? – Морган забоде пръст в гърдите си и добави: – Su corazon? Verdad?

Грозното момиче се провикна:

– Не! Не! Не!

Хаузър изкрещя:

– Възразявам!

– Мисля, че е по-добре да говорим на английски, щом в залата няма преводач – заяви съдията.

Погледнах към съдебните заседатели. Повечето изглеждаха леко смутени, сякаш са чули нещо, което не е трябвало да узнаят. Но Гай Бъкли погледна към свидетелката, а после към Рита и Морган, и поклати глава. Жестът му означаваше, че той не вярва някой мъж, женен за Рита Едингтън, да е преспал с Росана Тревисо.

Морган сложи куфарчето си на масата. Росана Тревисо го наблюдаваше как бавно го отваря. Той извади отвътре бодито, все едно изтегляше меч, а Росана се сви на свидетелския стол. Морган задържа за миг бельото и се приближи към нея. Росана се отдръпна още по-назад, а съдейки по изражението на лицето ѝ, той държеше змия в ръцете си. Гай Бъкли видя реакцията ѝ и ококори очи. Морган зави към масата на съдебния пристав и остави бельото пред него. Той му сложи лепенка, с която го маркира като доказателство, а Морган се доближи до свидетелката и постла коприненото боди на парапета пред нея, сякаш разстилаше пелерината на някой матадор пред почетен гост.

Чак след като Морган се върна на нашата маса, забелязах нещо, на което не бях обърнал внимание преди. Бодито беше огромно, точно както и помощник-шериф Дуейн Хамблин беше отбелязал по-рано. Беше достатъчно голямо, за да стане на бедното момиче, пред което бе разстлано. Очевидно уплашена, мексиканката плъзна погледа си по нежната дантела, маркирана като веществено доказателство номер едно на защитата.

– Това бельо е ваше, нали, мис? – попита любезно Морган.

– Не!

– Травис Едингтън ви го е купил…

– Не! Не!

– Не си ли спомняте да сте били в магазин на име „Суицърс“?

– Никога. Не!

– На Адамс Стрийт?

– Не! Не! Не!

– Само на няколко преки оттук в онази посока? – посочи с ръка Морган.

Мексиканката не каза нищо. Тя просто гледаше събеседника си, свита, ядосана и тъжна. Морган се обърна към съдията.

– Ваша светлост, нямам повече въпроси, но бих искал да ми разрешите да призова едно лице в залата за момент.

Съдията погледна Хаузър, чиято поза наподобяваше на тази на клиентката му. Той вдигна вяло ръката си, за да демонстрира, че не възразява.

– Продължете, мистър Морган – каза Хенри Пенрод.

– Повикай я – нареди ми Морган.

Намерих мисис Скот и я въведох в залата. Ако Росана Тревисо бе реагирала остро при вида на бельото, то тя се разстрои още повече при появата на мисис Скот.

Морган се обърна към нас и извика:

– Госпожо, бихте ли погледнали това момиче?

Мисис Скот извърна глава към свидетелското място.

– Виждате ли я?

– Да.

– Това е всичко, ваша светлост.

– Въпроси, мистър Хаузър?

– Не, господин съдия.

– Призовете следващия си свидетел.

– Ваша светлост, нямаме повече свидетели. – Хаузър се отпусна в стола си.