Без свидетели

7

По-късно вечеряхме в клуб „Аризона“. Първо седнахме на червените столове в източната част на бара и наблюдавахме града и светлините, които се простираха към планината Кемълбек и Скотсдейл. Двайсет и пет етажа под нас се виждаха машините, които щяха да срутят заложните къщи и кръчмата на Хари Уилсън, за да отстъпят място на нов градски парк. Зад тях се открояваше Луърс Билдинг и осветените прозорци в нашия офис, където все още работеха хора.

– Клубът ми харесваше повече, когато беше ей там, над офиса ни – каза Морган. – Човек можеше да наеме стая, когато поиска.

– Баща ми беше член тогава – разказах му. Спомних си за стария клуб „Аризона“, който се помещаваше на върха на Луърс Билдинг. В съзнанието ми изплуваха големите сводести прозорци и кристалните полилеи в ресторанта. Сетих се за салона за карти на долния етаж и хотелските стаи, където баща ми оставаше да пренощува, ако играеше до късно покер.

Морган изглеждаше добре. Дори прекалено спретнат. Беше взел душ в офиса. Беше сресал косата си и носеше чиста риза и сако, малко поизмачкано от куфара, с който се беше върнал от Европа. Погледът му беше ясен. Единствено белезите на бузите и цигарата, която висеше от устните му, напомняха за предишния му вид. Откакто Пол Бътлър му съобщи за убийството, той изглеждаше много щастлив.

Говорихме си за дреболии, той отпиваше от бирата си, а аз – от чашата с вино. Каза ми, че е прочел автобиографията ми в офиса.

– Искам да те попитам нещо – заяви той, втренчил поглед в чашата ми. – Как си попаднал в университета „Бригъм Йънг“? Не ми приличаш на мормон.

– Първо бях приет в Университета на Аризона – обясних. – Там играех в отбора по голф.

– Защо се премести?

– Малко ми е неудобно да говоря за това.

– Давай.

– След първите две години средният ми успех беше толкова нисък, че нямаше да мога да завърша.

– Явно си бил много добър на голф.

– Играех по трийсет и шест дупки на ден. Нощем пиех бира в клуба на „Сигма Чи“.

– Защо избра „Бригъм Йънг“?

– Майка ми произхожда от семейство на мормони. Много от синовете на баба ми бяха мормонски свещеници. Те се погрижиха за моето спасение.

– А баща ти, старият Бил? Така ли го нарече Том?

– Не мисля, че е стъпвал в църква през целия си живот.

– Ти намери ли спасение?

– Поне що се отнася до оценките ми. Кажи, Дан, просто си седим и пием или разговорът ни се превръща в интервю?

Бузата на Морган изпъкна там, където беше езикът му. Той се закикоти, без да отваря уста.

– После си служил във флота?

– Да.

– С какъв чин?

– Бях младши офицер на борда на самолетоносач.

– Платформа за кацане на хеликоптери? – попита Дан.

– Да, откъде знаеш?

– Кой модел?

– „Ю Ес Ес Принстън“.

– Виждал си как умират много морски пехотинци, нали?

Погледнах го изумено.

– Откъде знаеш?

– О – каза той, – познавам един лейтенант от флота, който управлява такъв кораб в момента.

– Кой е той?

– Просто един познат.

– Кой кораб?

– „Иво Джима“.

Познаваше човек на борда на „Иво Джима“ и изведнъж се оказа, че е експерт по военноморска история?

– Не предполагах, че някой тук се интересува от флота казах.

– Знам някои неща за морската пехота. После си се върнал в Аризона, за да учиш право?

– Да – отвърнах, – но преди това карах усилено ски няколко години.

– Бил си главен редактор на „Правен преглед“ и стажант в Девети областен съд.

– Точно така.

– Фиу! – изсвирука той. – Обясни ми едно нещо, Дъг. Защо, по дяволите, отказа предложението на „Бробек“ и дойде при нас?

– Истината ли искаш да чуеш?

– Да.

– Съдията, при когото стажувах в Сан Франциско, ме увери, че ти си най-добрият адвокат в съдебната зала, който някога е срещал.

Морган остави бирата на масата и бавно се облегна на стола.

– Мамка му! – възкликна той и се ухили. – Боже господи! – Той поклати глава и се засмя малко по-високо. – Мамка му!

– Какво? Не си ли толкова добър?

Той се захили отново.

– Нека ти кажа едно – отговори Морган. – Ако някой ден решиш, че си сбъркал, недей да обвиняваш мен. – Той вдигна чашата с бира и я пресуши, след което се изправи. – Както и да е, Дъг, по всичко си личи, че имаме дело за убийство. По-добре да хапнем нещо. Ще загубим няколко килограма, преди всичко да свърши.

– Почакай. Мога ли да те попитам нещо?

– Казвай.

– Защо Пол Бътлър ме повика тук на интервю и ми предложи висока заплата с обещанието, че ще работя за теб? Защото Ферис Едингтън ме е препоръчал ли?

– Така ми каза Галахър преди малко.

Обърнах глава на другата страна.

– Ей, Дъг.

– Да?

– Никога не мисли, че някой ти е помогнал да станеш част от тази фирма. По дяволите, все още не мога да разбера какво правиш тук.

– Благодаря – отвърнах.

Преместихме се в ресторанта. Един сервитьор дойде при нас и съобщи:

– Ще пуснем само грила. Няма достатъчно хора.

Огледах се. Ние с Морган бяхме единствените гости в ресторанта тази неделна вечер.

– Тъй като и без това сме на разноските на Едингтън, май е по-добре да хапнем говеждо или агнешко – каза Морган и двамата поръчахме стекове.

– Имам и друг въпрос – заявих, докато чакахме.

– Давай.

– В университета посещавах курс по водене на процес в съдебна зала – продължих. – Професорът ни каза, че е хубаво още в началото адвокатът да разбере всичко, което знае клиентът му. За да няма никакви изненади и да се избегнат неудобни ситуации. Но ти помоли Рита да не ти казва какво се е случило.

– Така е – отговори той.

– Чудя се защо.

Морган запали цигара и се замисли.

– Професорът не ви ли обясни, че не е етично някой адвокат да извлича показания от свидетел, когато знае, че са неверни?

– Не. Учихме това в курса по етика.

– Е, какво според теб ще правим, ако попитаме Рита за станалото и тя изтърси, че го е застреляла? И то шест пъти? Предумишлено?

– Ще знаем какво се е случило – отвърнах.

– Вярно е. Но ако тя после реши да ни сервира друга версия за нещата, не бихме могли да я защитаваме, нали? Ще трябва да се изправим пред съда и да се откажем от случая.

– Но тя не бива да лъже.

– Може би – каза Дан и надигна чашата към устните си. След като отпи голяма глътка бира и дръпна от цигарата, той продължи: – Може би. Но не е наша работа да правим такива преценки, нали? – Той стана сериозен. – Ще споделя нещо с теб, Дъг. И то е много важно за мен. Никога не съм принуждавал някой свидетел да дава показания, ако предварително знам, че са неверни. Никога! – Той удари по масата и повтори: – Никога! Но бог ми е свидетел, че вярвам в следното: всяко човешко същество има право да спаси собствения си живот. И ако моят клиент иска това, не бих му взел парите, за да го предам. Разбра ли ме?

– Да.

– Може би си прав. Може би не е редно Рита да лъже. Но нима, по дяволите, е редно да изпращат хората в газови камери и да ги екзекутират? – Той изрече последното толкова рязко, че шепотът му прозвуча като вик. Отпусна се на стола и допълни тихо: – Ето защо ще оставим историята на Рита да поулегне малко, ако разбираш какво искам да кажа. Това притеснява ли те? Или би предпочел после да научиш, че е излъгала?

– Нещата, които не знаем, не могат да ни навредят.

– Понякога се получава така.

Сервитьорът ни донесе стековете и аз поръчах още една чаша вино. Морган почти не докосна храната. През повечето време гледаше през прозореца и размишляваше. След като приключих с яденето, и аз се загледах мълчаливо в светлините, блещукащи в сухия нощен въздух. Накрая той заговори:

– Ако се окаже, че момичето е държало оръжието и на него има отпечатъци от двете жени, как ще намерят преки доказателства за това кой е извършил убийството?

– Не знам – отвърнах.

– Нито пък аз. Цял ден мисля по този въпрос – продължи Морган. – Според мен няма да могат да докажат кой е извършителят. – Той отново отпи от бирата си. – И нещо друго ме притеснява – добави той. – Ако обективните доказателства сочат, че една от тях го е убила, ще бъде ли в интерес на Рита да изслушаме историята на момичето?

– Да – отговорих. – Ако Миранда признае, че тя, а не Рита, го е извършила.

– Точно така. – На лицето му се появи бегла иронична усмивка.

– Можеш да я подложиш на кръстосан разпит.

Той погледна право в мен, сякаш беше на път да направи някакво грандиозно съобщение.

– В реалния живот няма герои като Пери Мейсън, Дъг.

– Решението по делото „Миранда“ би могла да ни помогне – предположих, – ако Рита признае, че го е убила при самозащита.

– Вярно е – съгласи се Морган. – Но със сигурност не искаме детето да свидетелства, че майка му го е убила, нали?

– Това би ни навредило.

– Ти знаеш от какво страда Миранда, нали?

– Не, не знам – признах.

– Изпаднала е в състояние на дисоциативна фуга или кататония. Със сигурност е едно от двете. И знаеш ли какво? Понякога пациентите дълго не излизат от подобни състояния. – Той издиша дима и се втренчи в тавана. Потропа с пръсти по масата, докато размишляваше. – Искам да направиш две неща за мен – каза той накрая.

– Добре.

– Отиди в университетската библиотека в Темпе и преснимай всички статии за кататония и фуга, които откриеш.

– Окей.

– После при първа възможност събери информация за правото на бърз процес. Намери всички такива дела в Аризона от последните пет години. Включително и на Върховния съд на САЩ. Както и други съдебни решения, ако са важни. Знам, че се подготвя нов федерален закон за бързите процеси. Събери коментарите, написани досега.

Обещах му да направя всичко в най-скоро време.

– По дяволите – изруга той притеснено.

– Какво има? – попитах.

– При наказателните дела – обясни той – протакането винаги е в полза на обвиняемия. Ако не могат да вкарат клиента ти в съда, не могат да го осъдят на затвор. Винаги съм гледал така на нещата. Именно заради това има и федерален закон за бързите процеси. Понякога отлагането води до победа. Умират свидетели. Хората забравят. Забавянето само помага. За пръв път нещата стоят другояче.

– Какво имаш предвид? – зачудих се.

– Може би е по-добре да стигнем до присъда, преди момичето да се е събудило.