Без свидетели

51

Тръгнахме към ранчото – Дан Морган, Джейк Ашър и аз. Намерихме Миранда в плувния басейн пред къщата на дядо ѝ. Тя изскочи от басейна, треперейки на следобедния хлад, и се загърна с хавлия. После всички седнахме на маса с чадър. Дан Морган изброи на крехкото момиче вариантите, с които разполагахме. Налагаше се да докажем, че тя страда от психично заболяване и затова трябва да лежи в щатската болница. В противен случай съществуваше рискът да бъде осъдена като възрастен човек и изпратена в затвора. Тогава Миранда изрече думите, които ни показаха правилния път.

– Не съм убила татко – каза тя. – Не виждам защо трябва да отида в затвора или в болницата. Искам просто да остана тук.

Джейк Ашър и аз се спогледахме, той ми кимна и на двамата ни стана ясно, че решението е взето. Дан Морган не беше толкова бърз.

– Но ти не разбираш, Миранда – опита се да обясни той. – Ако ние…

– Нека Дъг реши.

Извърнах рязко поглед, до този момент прикован в Бел, която пасеше в отдалечения край на ливадата.

– Моля?

– Вярвам на Дъг – заяви Миранда, без да сваля очи от Морган.

– Моля? – повторих. – Защо ми вярваш, Миранда?

– Защото само ти дойде да ме видиш, докато лежах неподвижно в онази стая.

Затворих очи.

– Дан също беше там – отвърнах.

– Знам. Вярвам и на него.

Морган не затвори очи. Той просто се обърна бавно към басейна.

– Но аз искам ти да решиш – настоя Миранда и ме погледна.

– Мисля, че трябва да я преместим от съда за непълнолетни. Нека онези копелета се опитат да докажат вината ѝ – предложих накрая.

Решението бе взето.

Същия следобед Дан Морган позвъни на Гидиън Епстийн в Лос Анджелис, за да му съобщи, че не се нуждаем повече от неговите услуги.

На другата сутрин се явихме в съда за непълнолетни и за пореден път се озовахме в зала, гъмжаща от журналисти и репортери.

Макс Хаузър започна с присъщата за него агресивност.

– Ваша светлост, държа да отбележа за протокола, че мистър Морган не е подал необходимото възражение на нашата молба. Това ни възпрепятства при подготовката…

– Така е, господин съдия – прекъсна го Морган. – Не сме подали възражение, защото сме съгласни с обвинението. Присъединяваме се към мнението, че съдът трябва да отстъпи юрисдикцията си и мис Едингтън да бъде съдена като възрастен човек.

Залата се изпълни с още по-оживена глъчка, последвана от трополенето на репортерите, които се впуснаха да търсят телефони. Младият съдия прокара език по зъбите си. Излъчваше ненатрапчиво любопитство.

– В такъв случай ще ми позволите ли да подпиша заповедта, изготвена от мистър Хаузър?

– Да, ваша светлост – отвърна Морган. Той погледна Хаузър и заговори така високо, че всички в залата да го чуят. – По-добре е да не изгубиш и този път. Нали, Макс? – Изведнъж шумотевицата затихна. – Благодаря, господин съдия – заяви любезно Морган и излезе бързо от залата.

Вървях плътно след него. В коридора отвън Морган забави ход и се обърна към мен.

– Е, постигна своето – каза той.

Почувствах се неловко и потърсих подходящите думи, но той ме изпревари:

– По-добре е да не изгубим този път. Нали, Дъг?