Без свидетели

67

– Мистър Маккензи – обяви Елдън Фелпс, – можете да се обърнете към съдебните заседатели.

Така застанах пред всички присъстващи в залата под ярката светлина на лампите. Вляво и малко по-високо от мен седеше ужасяващият мъж с черната тога, който ме бе принудил да се изправя в съда този ден. Вдясно се бяха струпали журналистите, които искаха да се уверят, че няма да изпуснат и дума от речта ми. Зад гърба ми седеше детето, което разчиташе единствено на мен. А отпред се изправяше стената от лица, принадлежащи на дванайсетте мъже и жени, чиито имена съм забравил – лицата, погледнали одобрително Максимилиан Хаузър, когато само преди минути бе произнесъл своите заключителни думи. (Хаузър беше неустоим, докато обобщаваше показанията на Рита Едингтън от първия процес. Той подсили истинността им с неоспоримите твърдения на Джоана Барнс. „Вината на подсъдимата бе не само доказана отвъд всякакво съмнение, господа съдебни заседатели. Тя бе доказана отвъд най-беглата сянка на съмнение.“) Изпих чаша вода, тъй като устата ми беше пресъхнала. Бях сигурен, че гласът ми ще трепери.

– Задачата ми днес е изключително тежка – казах на стената от лица. – Заставам тук и искам от вас да напишете поредната глава от легендарната история на един невероятно проницателен и талантлив адвокат. – Поех си дълбоко въздух. – Едно нещо знаем със сигурност. Един мъж е седял в стаята си. Две жени са влезли в тази стая и една от тях е убила мъжа. Какво ще се случи, ако някой адвокат реши да защитава и двете жени? Ако успее да убеди едни съдебни заседатели, а впоследствие други, че всяка жена поотделно трябва да бъде оневинена? Ако адвокатът спаси и двете при положение, че една от тях несъмнено е извършила хладнокръвно убийство? Как според вас ще повлияе това на неговата репутация в града? Какво ще стане, след като журналистите се втурнат към телефоните, прожекторите изгаснат и камерите бъдат изключени? – Няколко заседатели погледнаха наляво към репортерите, които се бяха събрали в залата. – Наистина ли се налага да спомена всички клиенти, които ще има в бъдеще? Делата? Парите? Или е по-подходящо да спра дотук? След много години той ще бъде адвокатът, за когото ще говорят възрастните му колеги.„Помните ли Дан Морган? – ще казват те. – Той беше най-добрият адвокат в съда. Умееше да върти съдебните заседатели на малкия си пръст. Омагьосваше хората и всички търсеха услугите му. Беше адвокатът, който знаеше как да спаси всеки виновен клиент.“ – Замълчах за миг, а няколко заседатели поклатиха съпричастно глава. Явно бях успял да докосна нещо в тях. – Редно ли е една справедлива съдебна система да подкрепя такива действия? Редно ли е една съдебна система, с която всеки достоен човек би се гордял, да поощрява подобни адвокати? – Още глави кимнаха, а някои заседатели сведоха очи. – Вероятно се чудите защо така прямо повдигам този наболял въпрос.

– Питам се – каза Хаузър зад гърба ми, – каква е целта, ваша светлост. Не виждам връзка с делото.

– Вероятно се чудите – продължих, сякаш не бях чул коментара му – защо треперя, докато стоя пред вас. Определено не се дължи само на факта, че ми липсва опит и самоувереност. По-скоро съм уплашен, че може би – казвам „може би“, защото съм адвокат и не съм напълно сигурен – отговорът на последния ми въпрос би трябвало да бъде „не“. И ако вие отвърнете с „не“, не бих могъл да ви упрекна. Но аз не треперя, защото бихте могли да решите, че никоя справедлива съдебна система не би търпяла такива действия. Треперя, защото знам, че ако всички вие като колектив решите да дискредитирате хитрия и остроумен мистър Морган, ако поемете отговорността да кажете „не“, вие няма да накажете Дан Морган. Единствения начин, по който можете да го направите, е да обявите за виновен единствения невинен човек в цялото трагично фиаско. – В този миг се обърнах към съдията и продължих речта си, като не откъсвах поглед от високопочитаемия Елдън Фелпс. – Осъждайки Дан Морган за действията му, вие обричате Миранда Едингтън.

Когато видях погледа на Фелпс при дръзкия ми опит да осъществя контакт с него, започнах да се опасявам, че съвсем скоро ще отсече главата ми пред очите на съдебните заседатели. Макс Хаузър също подуши миризмата на кръв и се изправи.

– Ваша светлост, смятам, че е редно да напомните на мистър Маккензи да се придържа към същността на делото – заяви той.

Съдията ме изгледа, а аз възвърнах самообладанието си. Колкото и да е необичайно, докато чаках да избухне, усетих, че почти съм спрял да треперя. Спомних си за съвета на Морган, че не бива да се съгласяваме с всяка приумица на съдията. Но Фелпс не избухна. В залата се възцари пълна тишина, а на лицето му се изписа странно недоумение.

– Имате ли възражения, мистър Хаузър? – попита той накрая.

– Да, господин съдия – отвърна нетърпеливо Хаузър.

– Отхвърлят се. Продължете, мистър Маккензи.

Когато отново се обърнах към заседателите, в очите им се бе появил особен блясък. За пръв път имах чувството, че наистина искат да ме изслушат.

– Не забравяйте, че стореното от Дан Морган – неговото коварно представление – се случи в другия процес. Тогава той спаси една виновна жена. Простият факт в настоящото дело е, че Миранда Едингтън не е убила баща си. Защо съм толкова сигурен? Сигурен съм, защото тя ни каза, че не е убила баща си. Тя зае свидетелското място, вдигна ръката си, закле се да говори истината и сподели какво се е случило. И не друг, а майка ѝ, странната жена, която седна пред вас и отказа да говори, е убила Травис Едингтън. Защо сме се събрали тук днес? Не защото детето е извършило убийство, а защото Дан Морган представи нещата така, сякаш то го е извършило. И аз му помогнах, дами и господа. Аз му помогнах. С малко подкрепа от моя страна Дан Морган направи онова, което се очаква от всички адвокати. Той изтъкна фактите, които бяха в полза на клиентката му, и където можа, скри онези, които щяха да ѝ навредят. Той извъртя и изопачи фактите, пребори се и накрая спечели. Създаде огромната илюзия, че Миранда е виновна. И нямаше как да не го направи. Ако се бе оказало, че Миранда е невинна, това несъмнено би хвърлило вината върху майка ѝ. Ако Даниъл Морган не бе убедил съдебните заседатели, че Миранда е виновна, той никога нямаше да спечели делото. А за адвокатите, при които залогът е твърде висок, какъвто е случаят с Даниъл Морган, победата е всичко.

– Ваша светлост – настоя Хаузър. – Това няма нищо общо с делото.

– Напротив! – извиках. – Има много общо! – Обърнах се към съдията, за да изчакам решението му, и когато той не продума и се замисли, повторих: – Има много общо с делото, ваша светлост.

Съдия Фелпс ме изучаваше мълчаливо. Обзе ме странното усещане, че той постепенно започва да вярва на нещата, които бе казал за мен, възпитаника на университета „Бригъм Йънг“, по телефона миналата нощ. Имах чувството, че е открил някакви общи черти между мен и баба ми. В този миг бях напълно убеден, че не се бе доближил достатъчно до мен, за да усети миризмата на бърбън.

– Дами и господа – заяви той накрая. – Както ви казах преди, пледоариите на двете страни не представляват доказателства. Трябва да вземете предвид само доказателствата, представени пред вас от свидетелското място. Уточнявайки последното, ще позволя на мистър Маккензи известна свобода в обръщението му към вас. Предполагам, че няма да се оставите да ви омагьоса, както самият той се изрази.

– Иска ми се да можех да ви омагьосам. Ако притежавах този талант, нямаше да се поколебая да го използвам. Готов съм на всичко, което ми позволи съдията, само и само да оневините това момиче. Както споменах, адвокатите, за които облозите са твърде високи, биха направили всичко в името на победата. Всичко. Не знам защо е така. Не знам дали се дължи на радостта от победата, която, мога да ви уверя, граничи с екстаз, или по-скоро на страха от поражението, емоцията, която ме завладява в момента и ме кара да треперя.

Отново чух гръмкия глас на Хаузър.

– Ваша светлост, знам, че опитът да се спечели съчувствието на заседателите към подсъдимия е често срещана тактика. Но мистър Маккензи не се ли стреми да събуди съчувствие към самия себе си?

– Не – казах на заседателите, без да извръщам глава. – Но за мен е важно да разберете войнствения характер на битката, наречена съдебен процес. Именно в тази атмосфера Дан Морган представи нещата така, че момичето да изглежда виновно. Знаете ли, дами и господа, когато рано тази сутрин научих, че аз трябва да произнеса днешната реч, обмислих възможността да ви прочета класическа лекция по право, на каквито съм присъствал в университета. Можех да заявя, че първия път не сме доказали вината на Миранда, а просто сме изтъкнали, че съществува основателно съмнение за вината на майка ѝ. После щях да кажа, че е налице същото съмнение относно вината на Миранда. Думите на едната страна срещу тези на другата. И бездруго няма как да разберем кой е извършил убийството. Това обаче не е съвсем вярно. Първо, ние доказахме, че Миранда е виновна – положихме неимоверни усилия, за да го сторим. Второ, всичко беше лъжа. И доказателствата по настоящото дело сочат, че онова, което направихме с Дан Морган и Рита Едингтън, е лъжа. Доказват го не само показанията на Миранда, но и показанията, които така и не чухме от майка ѝ. След малко ще ви разкажа какво премълча Рита Едингтън, но първо бих искал да отворя една скоба. Преди няколко минути мистър Хаузър сподели нещо, в което не вярва напълно. И все пак беше истина. Той каза, че Даниъл Морган е по-добър юрист от него. Вероятно си спомняте, че мистър Хаузър започна пледоарията си съвсем скромно, подчертавайки, че делото не трябва да бъде решено въз основа на уменията на юристите. В противен случай Даниъл Морган със сигурност би спечелил, тъй като мистър Морган е по-умният и по-талантливият от двамата. Защо изобщо мистър Хаузър трябваше да ни занимава с подобни словоизлияния? Може би защото им вярва? Едва ли. Не мислите ли, че неговите леко непохватни комплименти имаха за цел да ви настроят още малко срещу проницателния и хитър адвокат, който бе принуден да направи всичко по силите си, за да ви омагьоса? Няма нищо лошо в това, че мистър Хаузър похвали опонента си, дами и господа. Такава е стандартната практика на всеки юрист, трик, на който ни учат в университета. Но трагичното в този случай е, че мистър Хаузър се оказа прав.

– Възразявам! – извика Макс Хаузър. Елдън Фелпс погледна надолу към него. – Няма никаква връзка с делото, ваша светлост.

– Но вие повдигнахте този въпрос, мистър Хаузър. Вие подехте темата – отвърна съдията. – Давайте нататък, мистър Маккензи.

– Отне ми известно време да го осъзная, но мистър Хаузър наистина не е много добър прокурор. – Забелязах бегла усмивка на лицето на една от заседателките. – Иска ми се да ви върна към деня, в който оправдаха Рита Едингтън. Тогава отпразнувахме победата в едно заведение на име клуб „Аризона“. Присъстваха всички колеги от фирмата. През цялата вечер Даниъл Морган ни забавляваше с истории за глупостта на Макс Хаузър.

– Протестирам!

– Истории за това как го заблуждавахме на всеки ъгъл. И как мистър Хаузър буквално остави свидетелите ни да го премажат.

По погледите на заседателите разбрах къде точно се намира Хаузър, докато той подскачаше като обезумял зад мен (ако мога да използвам думите на Даниъл Морган).

– Възразявам, ваша светлост. Възразявам!!!

– Виждате ли, дами и господа? – попитах, докато те наблюдаваха истеричната му реакция. – Мистър Хаузър ви каза, че Морган е по-добрият юрист, но той не го вярва наистина. Дали егото му не е толкова голямо, колкото на повечето адвокати в съда? – Мога да се закълна, че един заседател на втория ред поклати одобрително глава. – А това, ваша светлост, има много общо с делото – допълних в отговор на възраженията на Хаузър, опасявайки се, че съм стигнал твърде далеч и че избухването на съдията е неизбежно.

– Нали не възнамерявате да разисквате повече този въпрос, мистър Маккензи? – попита милостиво Елдън Фелпс.

– Не, господин съдия, но мисля, че днес сме тук именно заради безсмислената надпревара между тези двама юристи.

– Моля, продължете речта си.

– Дами и господа, когато залозите са твърде високи, понякога юристите се увличат. Това важи за двете страни. Както казах, Дан Морган пропусна някои факти, докато защитаваше Рита Едингтън. Ще спомена и нещо друго: в момента той плаща за действията си и лежи в ужасно, нетрезво състояние, предизвикано единствено от чувството му за вина. Затова той не е в състояние да се изправи пред вас днес и да…

– Възразявам!

Съдията отново се поколеба, преди да вземе решение.

– Приема се – заяви той накрая. – Мистър Маккензи, придържайте се към доказателствата.

– В сегашното дело, дами и господа съдебни заседатели, грешката не е на подлия мистър Морган. Вие сами видяхте какво направи Даниъл Морган и се убедихте, че той просто остави Миранда да разкаже за случилото се. В настоящия процес ние сме от другата страна. Този път мистър Хаузър се увлече в надпреварата. Както знаете, юристите са служители на съда и като такива им е забранено да представят факти, за които не знаят, че са истина. Когато един адвокат или прокурор провежда кръстосан разпит, той няма право да внушава на свидетеля неща, в чиято истинност не вярва.

– Протестирам!

Веднъж Дан Морган ми бе казал, че ако даден юрист възразява прекалено често срещу опонента си, може да загуби делото. Минаха много години от въпросната вечер в клуб „Аризона“, но така и не разбрах напълно теорията му. Едно обаче научих, докато стоях пред съдебните заседатели в онзи зимен ден – независимо дали честите възражения влияят на крайната присъда, заседателите не гледат с добро око на тях. Заявявам това, защото чух една заседателка да казва нещо на своя съсед, след като Макс Хаузър току-що бе протестирал за пореден път. Беше заседателка номер едно, която седеше на предния ред в ложата вляво от мен. В тишината, докато Елдън Фелпс осмисляше възражението на Хаузър, жената прошепна на мъжа до себе си: „Защо този Хаузър просто не седне и не млъкне?“ Когато разбра, че съм я чул, жената сложи ръка на устата си и се изчерви. После ми се усмихна, а аз ѝ отвърнах със същото и престанах да треперя.

– Ваша светлост – каза Хаузър в подкрепа на възражението си, – съдът, а не адвокатите, има задължението да разясни на заседателите съществуващите закони. В този процес не се е обсъждало изискването за позоваване на истината по време на кръстосан разпит.

– Е, мистър Хаузър – отговори съдията, – едва ли има смисъл да разискваме този въпрос сега. – Думите разколебаха едрия мъж. – Но съгласете се, сър – продължи Фелпс, – че един юрист трябва да се позовава на истината, когато отстоява своята позиция в съда, както по време на кръстосан разпит, така и на всеки друг етап от делото.

– Така е, ваша светлост – съгласи се Хаузър и седна.

– Продължете, мистър Маккензи.

– Дами и господа, позволете ми да ви припомня серията въпроси, които мистър Хаузър зададе на Рита Едингтън на кръстосания разпит в предишния процес. Става дума за няколко факта, които мистър Хаузър настоя тя да признае. Не, няма просто да ви напомня за тях. Ще ви ги прочета, за да не направя някоя грешка. Ваша светлост, вероятно трябва да отбележа за протокола, че откъсът започва на страница шейсет и две, ред седемнайсети от четвъртия том на преписите от процеса срещу Рита Едингтън. Той е част от показанията, прочетени от мистър Хаузър и приведени към доказателствата по настоящото дело.

– Да се отбележи – нареди съдията.

Зачетох кръстосания разпит на Рита Едингтън, проведен от Макс Хаузър – откъса, който обвинителят неохотно бе прочел по настояване на Дан Морган.

– „Внесли сте оръжието в къщата?“ беше въпросът на мистър Хаузър към мисис Едингтън. „Да“ отговори тя. Както си спомняте, дами и господа, мистър Хаузър поиска от мисис Едингтън да признае няколко неща, които според него са се случили. Мисис Едингтън, чийто живот тогава висеше на косъм, отрече всичките му твърдения. Не обаче нейната реакция ни разкрива истината, а изявленията на прокурора.

– Възразявам, ваша светлост. Въпросите, които зададох тогава, нямат връзка със сегашното дело. Важни са показанията, получени в отговор на моите въпроси.

Очите ми се плъзнаха към първата съдебна заседателка. Тя поклати глава, погледна ме и се усмихна едва забележимо.

– Мистър Хаузър – намеси се съдията, – преписите бяха приложени към доказателствата и именно вие го сторихте. Адвокатът има право да използва доказателствата, както прецени за добре. Възражението ви се отхвърля.

Тъкмо когато щях да възобновя четенето, с високопочитаемия Елдън Фелпс се случи някакво чудо.

– Въпреки че изявленията на двете страни принципно не се смятат за доказателства – заяви съдията мормон пред заседателите, – мистър Маккензи е прав. Никой адвокат не бива да заявява неща в съдебната зала, ако не вярва, че те се основават на истината. Затова, дами и господа, ви обръщам внимание, че такъв е законът. – После, сякаш последното не натри достатъчно носа на мъжа, направил възражението, съдията се обърна към Хаузър и го удостои с още една забележка. – Мистър Хаузър, по време на кръстосания разпит вие не сте се опитали да получите потвърждение на факт, в чиято истинност не сте вярвали, нали?

Съдията зачака отговор. Да можеше Дан Морган да го види сега! Оказа се, че Елдън Фелпс съвсем не е гадняр. Той просто се стараеше да си върши добре работата. Прииска ми се да се кача при него и да го разцелувам.

– Не – отвърна неохотно Макс Хаузър. – Не бих направил подобно нещо.

– Дами и господа – продължих, уверявайки се, че заседателите ме гледат как прочитам дословно думите му, – ето какво каза мистър Хаузър на Рита Едингтън: „Извадили сте го от чантата си… И сте го насочили към съпруга си, нали, мисис Едингтън?… Държали сте го срещу него… И сте дръпнали спусъка… Застреляли сте съпруга си с шест куршума… И сте го гледали как умира.“ Въпросът тук, дами и господа, е, че мистър Хаузър се оказа прав. Той представи нещата точно както Миранда ни ги разказа. Просто не се бе досетил за разкритията на Травис Едингтън. Мистър Хаузър не е предполагал, че Рита Едингтън е с хомосексуални наклонности. Но сега всички знаем това. Откъде? От показанията на Миранда Едингтън. Вие помните, че точно преди да умре, Травис Едингтън е попитал жена си дали е лесбийка. Тя отрекла ли е? Не. Просто го е убила. Точно както мистър Хаузър го описа. Ако мистър Хаузър не е разполагал с факти в подкрепа на думите си, той не е трябвало да казва тези неща. Съдия Фелпс ви обясни това преди малко. И ако прокурорът с чиста съвест е изградил така прецизно обвинението си срещу Рита Едингтън, възниква ужасяващият въпрос как, за бога, ще успеем с чиста съвест да разгледаме делото срещу това дете?

– Може би, ваша светлост – избоботи с насмешка Хаузър, докато отново ставаше на крака, – съм научил някои неща от мистър Морган и затова сме тук днес.

– Той е вярвал на Даниъл Морган? – попитах хората в ложата, преди Хаузър да успее да седне. – Той твърди, че е приел тактиката, която Даниъл Морган му показа? И то докато Даниъл Морган получаваше пари, за да защитава онази жена? Я стига! Ето какво се случи наистина: мистър Хаузър претърпя поражение от Даниъл Морган. И то много сериозно. Но той не прояви доблестта да го приеме и да отстъпи. Вместо това потърси жертвено агне и го откри в лицето на невинното момиченце.

Макс Хаузър все още стоеше прав, докато изрекох последните думи, и аз усетих, че се опитва да формулира поредното си възражение. Той обаче не продума и много от заседателите приковаха очи в него. Гледаха го по същия начин, както бяха изгледали Дан Морган, когато за пръв път чуха за случилото се на процеса срещу Рита.

– Тъжното е – добавих, – че мистър Хаузър беше прав, когато обвини майката на момичето. Беше прав, но не притежаваше необходимите средства да предотврати омагьосването на съдебните заседатели от Даниъл Морган. А най-тъжното от всичко, най-голямото разочарование е, че вероятно и аз не притежавам необходимите средства, за да развенчая голямата лъжа, съчинена от Даниъл Морган. Иска ми се да разберете, че не повеждам битка срещу Максимилиан Хаузър. Не мистър Хаузър подготви и представи показанията на Рита Едингтън. Цялата мръсна работа бе свършена от мистър Морган. И крайният изход на този процес зависи единствено от неговата мръсна работа. Освен показанията, дадени от Рита Едингтън, когато тя и Морган отчаяно се стремяха да спасят кожата ѝ, в сегашното дело не съществуват доказателства, че Миранда е извършила престъпление. Знаем само, че е застреляла един кос. Не усещате ли голямата ирония, дами и господа? Моят реален опонент е човекът, който не присъства в залата днес, мъжът, за когото работя. Още по-голяма е иронията, че Даниъл Морган, а не аз, трябваше да се изправи пред вас и да произнесе тази реч. А тя можеше да го спаси от ситуацията, която той самият така изкусно изплете. Както виждате, той не срещна каквито и да е трудности да се пребори с Максимилиан Хаузър, но когато дойде моментът да се изправи срещу самия себе си, Даниъл Морган не се престраши. Затова аз, неговият помощник, стоя пред вас днес и правя всичко възможно, за да не треперя. А коя е най-голямата ирония? Ако Даниъл Морган ме победи, през остатъка от живота си той няма да преживее и ден, без да изпитва вина. От друга страна, ако аз надвия Даниъл Морган, той ще се превърне в легенда на своето време. Обещах ви, че ще се върна към пропуските в показанията на Рита Едингтън. Дами и господа, ние изобщо не чухме показанията ѝ. Тя не поиска да говори с вас. Тя седна на стола и не продума. Защо отказа да свидетелства пред вас? Защо предпочете да седи безмълвно и да гледа странно в мен? Мистър Хаузър твърди, че е научил нещо след първия процес. Не мислите ли, че и аз съм научил нещо за Рита Едингтън, след като приключихме със случая ѝ?

– Възразявам! Адвокатът свидетелства.

– Не свидетелствам, ваша светлост. Няма да спомена пред съдебните заседатели факти, които не са приложени към доказателствата. Разбирам колко неуместно би било. Но аз моля заседателите да направят своите собствени изводи за начина, по който ме гледаше мисис Едингтън, докато седеше срещу мен, положила клетва и очевидно ужасена.

Елдън Фелпс ококори очи и се наведе напред. Той ме изгледа с подозрение и любопитство. Тогава разбрах, че съм спечелил още една точка в наша полза. Молех се да не ме попита откъде Рита е научила, че знам всичко.

– Добре – каза съдията изключително бавно, продължавайки да ме гледа подозрително. – Нека направят своите изводи.

– И какво можем да кажем за телефонната операторка, архитект по образование? – попитах заседателите. – Жената на име Джоана Барнс? Защо и тя не се яви този път, за да свидетелства? Защо въпреки всички използвани усилия и ресурси на прокуратурата мистър Хаузър не успя да я открие? За мен самия беше доста лесно да я намеря в Сан Франциско и да я доведа тук. Защо той не го направи? Какви са странните взаимоотношения между двете жени? И Джоана Барнс ли е лесбийка?

– Възразявам! Ваша светлост, не съществуват доказателства за отношенията между двете жени.

– Ваша светлост – заявих високо и отчетливо, без да свалям поглед от съдебните заседатели, – доказателствата сочат, че Рита Едингтън е лесбийка. Миранда ни разказа, че баща ѝ е попитал майка ѝ: „Лесбийка ли си, Рита?“ След това мисис Едингтън го е убила. Трябва да има причина Джоана Барнс да се яви в съда и да излъже, а после да избяга на място, където не може да бъде открита. Смятам, че заседателите имат основателна причина да приемат, че Джоана Барнс и Рита Едингтън са били любовници.

Обърнах гръб на съдебните заседатели и погледнах към Елдън Фелпс, за да чуя неговото решение. Съзнавах твърде добре, че съдията е на косъм да избухне. Не бях сигурен до каква степен съм преминал границата, след като подхвърлих дръзките си предположения към дванайсетте заседатели. А и те бяха добре инструктирани относно принципа, според който трябваше да имам причина, за да правя подобни изявления. Бях им казал, че ще сторя всичко допустимо, за да ги убедя да оневинят Миранда. Знаех, че съм прекалил, и се обърнах към съдията в очакване на порицанието.

Когато обаче погледнах нагоре, видях, че Елдън Фелпс не ми обръща внимание. Очевидно той не размишляваше върху думите ми и тяхната уместност. На лицето му се бе появило странно изражение, смесица от ужас и състрадание, и той гледаше към мястото, където се намираше моята клиентка. Проследих погледа му и видях Миранда, която седеше съвсем сама, облечена със синята памучна рокля. Гърдите ѝ се свиваха конвулсивно, а по бузите ѝ се стичаха сълзи, много по-големи от тези, които майка ѝ бе проляла. О, не! Дотогава не ѝ бях обяснил какво означава думата „лесбийка“.

Така стояхме в залата – едрият Хаузър от едната страна на красивото момиче, все още дете, аз от другата и съдията с пригладената коса, който ни наблюдаваше отвисоко. В залата не се чуваше и най-малкият шум, е изключение на сподавеното хлипане на Миранда.

Обърнах се към заседателите, които я гледаха по същия начин, както съдия Фелпс. Разбрах, че е дошъл моментът да седна. Знаех, че ако досега не са схванали посланието ми, никога няма да го направят. Отпуснах се на стола и стиснах ръката на Миранда. Макс Хаузър се изправи в напрегнатата тишина, за да изрече последните си думи пред съдебните заседатели.

Не се заслушах в речта му. Седях изтощен на стола си и се опитвах да успокоя детето до мен. Прокурорът доста се бе разгорещил, но имах чувството, че заседателите са се уморили да ни слушат и не го удостояват с особено внимание. Накрая войнственият мъж също зае мястото си.

След като Хаузър свърши, Елдън Фелпс запозна заседателите със закона. Помислих, че ще каже нещо, на което бих могъл да се противопоставя. Затова станах и извадих химикалка и лист хартия. Това обаче не беше нужно, тъй като съдията, чието отношение се бе обърнало на сто и осемдесет градуса, прие изцяло изготвените от нас указания. Той не пропусна и инструкциите за наличието на основателно съмнение, които Морган ме бе накарал да редактирам многократно преди процеса срещу Рита. Фелпс направи едно уточнение, за което не се бях сетил тогава – той повтори пред съдебните заседатели, че юристите нямат право да казват неща в съда, в които нямат основателна причина да вярват.

Изведнъж всичко приключи и приставът придружи заседателите към стаята, където щяха да определят присъдата. Съдията напусна залата, а журналистите излязоха в коридора, където се носеше мирис на току-що запален тютюн. Макс Хаузър излезе през страничната врата, а Миранда и аз останахме сами на нашата маса. Тъкмо се опитвах да намеря подходящите думи, когато при нас се появи една медицинска сестра и попита дали може да заведе Миранда в кафенето, за да ѝ купи безалкохолно.

– Мисля, че няма да има проблем – отвърнах. – Просто не се отдалечавайте, в случай че обявят скоро присъдата.

– Няма – обеща сестрата.

– Добре ли си, Миранда? – попитах.

– Да, добре съм – увери ме тя.

Ето как се оказах съвсем сам в невзрачната зала, облицована с кафява ламперия. Свлякох се безжизнено, усещайки как адреналинът, примесен с целия изпит от мен бърбън, започва да спада и да излиза през всяка моя пора. Не бях спал две нощи и имах чувството, че ще умра. Седях в тази поза и се борех да възвърна контрол върху тялото си, когато усетих, че някой е седнал на съседния стол. С усилие извъртях глава и пред мен изникна лицето на Дан Морган.

– Как си? – попита той безгрижно, сякаш нищо нередно не се бе случило миналата нощ.

Не отвърнах, а просто кимнах, показвайки, че съм забелязал присъствието му. Той се озърна небрежно из празната съдебна зала. Очите му се спряха на съдийския подиум, свидетелското място, масата на съдебния секретар и празния стол на пристава. Използвах момента, за да го огледам. Беше се избръснал и сресал прилежно косата си. Очите му вече не бяха кървясали и погледът му бе ясен. Носеше кремав костюм от габардин, несъмнено поръчан от съпругата му, тъй като беше ушит безупречно. Чистата му риза беше светлосиня, а вратовръзката му – с кафяво-синя шарка. На краката си носеше меки италиански мокасини в кафяв цвят. До мен седеше мъжът, когото само преди няколко часа бях измъкнал от отрезвителното отделение на окръжния затвор в Марикопа, мъжът, който бе обърнал апартамента ми с главата надолу. Нямаше и следа от пияницата, за когото бях разказал на съдебните заседатели. Морган беше свеж и пълен с енергия.

– Съдебните зали тук са ужасно западнали, нали? – попита той.

Отново отказах да проговоря, а той отмести очи от празния стол на пристава и ги прикова в мен. Остана така няколко секунди, преди да се обърне към ложата на заседателите.

– Чух, че съм повърнал на килима ти – продължи той, като не откъсваше поглед от все още топлите места на заседателите.

– Да – потвърдих.

– Съжалявам – заяви той с такова разкаяние, сякаш ме бе бутнал на дансинга в някое заведение.

Не продумах. Продължих да гледам напред и да мълча недоверчиво. Изведнъж осъзнах, че изглеждам като мъртвец. Същевременно ми се стори неизбежен фактът, че Морган прилича на току-що излязъл от страниците на „Джентълменс Куотърли“ тузар.

Очите ни отново се срещнаха.

– Свърши добра работа – каза той с каменно лице. – Речта ти. Беше много добра.

– Откъде знаеш? – попитах раздразнено.

– Наблюдавах те.

– Какво? Как?

– През процепа на вратата.

– Шегуваш се. Бил си отвън през цялото време?

– Точно така.

Обърнах се към ложата на заседателите. Помислих само за миг, преди отново да го погледна.

– Ах, ти, копеле гадно.

– О, стига, Дъг – каза той провлачено. – Килимът и без друго беше стар. Освен това вече изпратих няколко момчета да го сменят. Само за да ти покажа колко съжалявам.

– Нямах предвид килима и ти го знаеш. А че се отнесе с мен като е най-жалкото мекотело.

– Това пък какво значи? – попита той.

– Много добре знаеш – отвърнах. – Държа ме в неведение и ме залъгваше с глупости. Но този път направо надмина себе си. Беше невероятен. Знаел си, че не можеш да се явиш днес, за да им кажеш нещата, които аз казах.

– Накара ме да изглеждам малко по-зъл, отколкото всъщност съм.

– Просто ме хвърли в цялата каша. Нагласи нещата така, че да нямам избор. Не съм ли прав? Чудя се само кога точно реши да го направиш – преди или след като те измъкнах от затвора.

Подскочих на стола си и усетих как в мен се надига гняв.

– Знаеш ли какво, Дъг?

– Какво?

– Мисля, че ти я спаси.

Той изрече последното хладно и спокойно, а гласът му прозвуча някак тъжно, все едно щеше да се задави, ако продължи да говори. После кимна и вдигна вежди, показвайки, че не възнамерява да обсъжда повече въпроса. Темата беше приключена.

– Дойдох тук, защото исках да поговорим за нещо друго.

– О, нима? – попитах язвително.

– Някакъв мъж в Тусон е изпразнил своя револвер в съпругата си късно тази нощ. Казва се Петибоун. Предложи ми много пари. Вече сключихме договор за сто хиляди. Чудех се дали не би искал да ми помогнеш за случая?

– Не мисля, че някога бих работил с теб отново.

– Добре, просто си помисли. Хубаво е да знам до вечерта. Утре сутринта заминавам за Тусон и човекът, е когото ще работя по случая, трябва да ме придружи.

Не си казахме нищо повече. Просто продължихме да седим сами в студената и пуста съдебна зала. Никога не бях чувствал такава умора. Изведнъж страничната врата се отвори рязко и в залата нахлу секретарката с широко отворени очи и учудено изражение.

– Готови са с присъдата! – обяви тя.

Изправих се внезапно на стола си.

– О, боже! – прошепнах.

– Поздравления – каза Морган. – Няма начин да решат толкова бързо, че е виновна.

– Господи! – въздъхнах. – Не съм сигурен.

– Изчезвам – каза Морган.

– Нали няма да си тръгнеш сега?

– Не мисля, че ще направя много добро впечатление, ако остана. Нали знаеш, при създалите се обстоятелства…

Слязох до кафенето и намерих клиентката си.

– Трябва да се върнем в залата, Миранда.

– Добре – отвърна малката, хвана ръката ми и я задържа, докато вървяхме. – Колата тук е много вкусна – продължи тя безгрижно.

– Моля?

– Харесва ми начина, по който смесват кока-колата тук.

– О! – възкликнах. – Да.

Качихме се обратно в съдебната зала, която отново се бе напълнила с хора. Този път обаче зърнах Том Галахър, Уолтър Смит, Ан Хейстингс, Чет Джонсън и дори Лестър Пиърс, които седяха на първия ред. Те гледаха в мен, докато вървях с Миранда по пътеката и двамата влязохме през вратичката. Миранда продължаваше да стиска ръката ми и не я пусна дори след като седнахме.

В залата заприиждаха съдебните заседатели и Миранда хвана още по-силно ръката ми. Преди да заемат местата си, те погледнаха към нея – всеки един от тях. Остана единствено съдебната секретарка да прочете думата „невинна“. Като го направи, по бузите ѝ се стекоха сълзи. Залата се взриви.

Не си спомням как се почувствах тогава. Понякога се опитвам да си спомня, но не мога. Предполагам, че съм бил в състояние на транс. Всичко, за което се сещам, е шумът и благодарностите на Елдън Фелпс към заседателите за изпълнения им дълг към обществото. Една от тях се разплака, приближи се към нас и прегърна Миранда с думите: „Цяла седмица исках да го направя!“ Не съм забравил и хората, които ни наобиколиха – някои ме потупваха по гърба и ме поздравяваха за свършената работа.

Наведох се към Миранда.

– Добре ли си? – попитах.

– Да. Мисля, че всичко ще се оправи.

Едва тогава тя пусна ръката ми. В този миг една друга ръка се пресегна към Миранда, ръка с аристократични, дълги пръсти и огромен диамантен пръстен, който познавах толкова добре. Вдигнах очи и видях лицето на Ферис Едингтън. Миранда пое ръката му, изправи се и се сгуши в него.

– Благодаря ти, Дъглас – каза възрастният мъж.

После той се обърна и тълпата се отдръпна. Двамата напуснаха залата, изправени и горди. Макс Хаузър излезе от страничната врата и я затръшна. След това убедих група телевизионни репортери, че не искам да бъда интервюиран пред камерите и не възнамерявам да правя какъвто и да е коментар относно решението на съдебните заседатели. По едно време усетих, че Ан Хейстингс се е приближила до мен и докосва ръката ми, а Том Галахър, Уолтър Смит и всички останали стояха настрана сякаш за да не пречат.

– Искахме – каза Ан – да те поканим на едно питие.

– Благодаря – отвърнах, – но предпочитам да се прибера и да си легна. – Всички кимнаха разбиращо, без да ме разубеждават с думи като „Стига, Дъг, само едно питие“, и напуснаха залата.

Скоро отново се озовах сам в празната съдебна зала. Останах там известно време с надеждата, че тълпата отвън ще се разотиде и ще мога да се измъкна, необезпокояван от преследващи ме журналисти. Помислих си за разплакалата се съдебна заседателка, която прегърна Миранда и ѝ каза, че е искала да го направи още от самото начало. Зачудих се дали наистина бяхме закъсали толкова, колкото предполагах. После си тръгнах. Слязох с асансьора, напуснах сградата през големите стъклени врати и озовах на яркото следобедно слънце. На стъпалата отпред телевизионен екип беше обградил един от заседателите – едър кокалест мъж, облечен с дънки „Ливайс“ и тениска. Някакъв репортер с буйна коса и дълбок глас го молеше да сподели впечатленията си от процеса.

– Трябва да убият всички адвокати, ето какво ще ви кажа – отвърна той.

Заобиколих малката тълпа и бързо пресякох Първо Авеню, без да им дам шанс да ме видят. Стигнах до Кендъл Хаус, където останах поразен при гледката на чисто новия килим на пода. Въпреки че бях страшно уморен, изведнъж ми хрумна, че няма да мога да заспя. Преоблякох се, извадих стиковете за голф изпод леглото и ги сложих в колата. Свалих гюрука, поех си дълбоко въздух и за пореден път тръгнах по пътищата, които познавах от детството си – Гуадалупе Роуд и Макклинтък Роуд, Алма Скул Роуд, Садърн Авеню и Уилямс Фийдц Роуд. Разбира се, люцерната още не бе избуяла и памуковите ниви не бяха засети. Но този ден все пак зърнах бикове от породата „Херефорд“ и „Ангъс“, няколко чистокръвни жребеца и стада овце.

Отидох в „Сан Маркос“ и закрачих по празното голф игрище в топлия и тих зимен следобед. Минах по пожълтелия терен, покрай старите прашни лиственици, памуковите полета до четвъртата дупка и ниско подстриганата трева. Вървях почти като сомнамбул чак до седмата дупка, замахвайки несъзнателно със стика за голф, докато не усетих, че съм напуснал игрището и се отправям към паркинга. Нямам свидетели, които да потвърдят онова, което ще ви кажа сега, но се заклевам, че е истина толкова, колкото и фактът, че Миранда Едингтън не е убила своя полубрат: когато си тръгнах от игрището на голф клуб „Сан Маркос“ този топъл зимен ден, след като бях изиграл седем дупки, бях на два удара под пара.

Като пристигнах пред Луърс Билдинг, слънцето бе залязло. Качих се до нашия етаж и заварих офиса ни празен и тъмен. Тръгнах надолу по коридора и когато завих зад ъгъла към кабинета на Дан Морган, зърнах лъч светлина. Бутнах вратата и влязох, а той надигна очи от книгата, която четеше.

– Идваш с мен в Тусон – каза той.

– Да – отвърнах. – Ще дойда.

Той държеше книга със заглавие „Установяване на невменяемост“. Косата му бе щръкнала нагоре, а в очите му присвяткаха искри. На бюрото пред него имаше кутийка с бира. А в устата му – цигара.