Без свидетели

29

Процесът започна в понеделник. От север бе нахлул студен фронт и по сутрешните новини показваха фермери, които цяла нощ бяха палили печки до цитрусовите дървета, за да предотвратят измръзването на портокалите. Докато Морган и аз вървяхме нагоре по Уошингтън Стрийт, виждах дъха си, който бе толкова гъст от студа, че приличаше на цигарен дим. Треперех под лекия си фланелен костюм. Морган носеше вълнен панталон и сако, които бяха ушити чудесно и прилягаха перфектно на тялото му. Изглеждаше добре, докато крачеше бързо и решително. Тлъстините, които бе натрупал във Франция, бяха напълно изчезнали, а косата му бе прилежно сресана назад. Но не облеклото или прическата на Морган привлякоха вниманието ми тази сутрин. Направиха ми впечатление кръговете пот, които бяха проникнали през сакото под мишниците му. Стори ми се странно при ниските температури. Аз също бях нервен. Но не се потях. Морган не показваше притеснението си. Вместо това изглеждаше като изпаднал в транс. Правеше каквото трябва и задаваше въпросите, които иска, като се вслушваше само в онази част от отговорите, която желаеше да чуе. Даваше заповеди. Не беше неприятен, но се бе превърнал в желязо. И потта се стичаше по тялото му.

Като наближихме стълбите на съдебната палата, си спомних за изричната молба на Франк Менендес да поговори с Морган за делото, преди да влезем в съда. Морган не бе изпълнил желанието му. Подсетих го три пъти и въпреки че всеки път обещаваше, че ще го посети, реакцията на Морган при последното ми напомняне беше такава, че не посмях да пробвам четвърти път. Вече бе твърде късно. Влязохме в старата кафява сграда на ъгъла на Уошингтън Стрийт и Първо Авеню и изкачихме стълбите до съдебната зала. Тя беше голяма и просторна, а масите на защитата и обвинението бяха една до друга с доста пространство между тях. Подиумът беше висок, както и свидетелското място. Всичко бе от дърво, а утринната светлина се процеждаше през щорите. Широкото помещение ми хареса и аз се зарадвах, че процесът ще се проведе тук. В сравнение с него другата съдебна зала, един етаж по-нагоре, ми се струваше тясна и неудобна, а стаите в новата съдебна палата на окръг Марикопа на Джеферсън Стрийт изглеждаха неприветливи и малки. Те нямаха прозорци.

Рита Едингтън, облечена с една от роклите, които бяхме купили в „Голдуотърс“, вече бе заела мястото си в залата, когато влязохме. Тя изглеждаше добре в нея, дори по-красива от Ан, ако трябва да бъда обективен. Рита се изправи и инстинктивно се насочи към Морган. Изведнъж тя се спъна и аз забелязах, че десният ѝ глезен е окован и завързан за крака на масата. Морган я хвана, преди да падне. Той помоли помощник-шерифа да свали оковите ѝ и я придружи до масата, която бе по-близо до ложата на съдебните заседатели.

Морган отвори куфарчето си и извади папките и бележниците си. Всичките му вещи бяха черни или тъмнокафяви. След като ги подреди в идеални редици, той създаде впечатлението за почти съвършена подреденост. Пред стола, който стоеше най-близо до ложата, Морган постави дебел черен бележник. Вътре бяха записките му за целия процес, организирани в различни точки – не само встъпителната му пледоария, преките и кръстосаните разпити на отделните свидетели, но и заключителната му реч и редица правни забележки, свързани с наличните доказателства. Морган ми бе казал, че се е подготвил за процеса, започвайки от заключителната си реч. Винаги се стремял да предвиди изхода на делото. „Никакви изненади“, бе заявил той.

Когато свърши с подреждането на документите, Морган извади от джоба си чисто нов подострен молив. Сложи го точно пред бележника си, успоредно на него, като върхът му сочеше към другата маса. След това докосна нежно рамото на Рита Едингтън.

– Добре ли си? – попита.

– Да.

– Няма да трае дълго. Надявам се, че като всичко мине, ще можем да изпием по едно питие заедно. Нали?

– Да – отвърна тя и сложи ръката си върху неговата.

– Да седнем – призова ни Морган.

Заехме местата си и изчакахме около десет минути, докато въвеждаха потенциалните съдебни заседатели в залата. Седяхме там, вперили погледи право напред, както ни бе наредил Морган, когато в стаята влезе Макс Хаузър, придружен от няколко полицейски инспектори и младши юристи, които носеха кутиите с доказателства. Морган продължи да гледа напред, пренебрегвайки присъствието на Хаузър, а той се зае със своите дела и изглеждаше необезпокоен от мълчанието на противника си. Накрая обаче Хаузър хвърли самодоволен поглед на Морган и очите му се плъзнаха по безупречно подредените документи на нашата маса. Той премигна.

Отне ни само един ден да изберем съдебните заседатели – единайсет мъже и една жена.

– Хенри Пенрод не е от Калифорния. – Това бе краткият коментар на Морган, когато изразих изненадата си, че процедурата е приключила толкова бързо.

Първата ни вечеря след началото на процеса беше в „Дюрантс“. Потънал в собствените си мисли, Морган безмълвно побутваше парче пъстърва от единия край на чинията си до другия. До този момент бях свикнал с дългото му мълчание. Стигнах до извода, че то не е проявление на някакво вътрешно отрицание, а на потребността му да обмисли – не, по-скоро да разнищи – на спокойствие хода на делото. Затова седях доволно и режех на парченца огромния си стек, а докато дъвчех, оглеждах червените кожени сепарета наоколо.

– Помниш ли деня, в който си тръгна от голф игрището? – попита ме той накрая.

– Разбира се.

– Сещаш ли се, че ти обещах да разпиташ свидетел по делото?

– Да.

– Можеш да подложиш на кръстосан разпит Хуан Менчака. Предполагам, че Хаузър ще го призове пръв.

Говеждото заседна в гърлото ми и ме задави, когато се опитах да му обясня, че, с изключение на лекцията му в клуб „Аризона“, не знам нищо за разпита на свидетели, не и когато е наистина важно, но Морган продължи да говори.

– Това е всичко, което очаквам от теб. Той трябва да каже много бързо пред съдебните заседатели, че изхождайки от онова, което е видял и чул, не знае дали Рита или Миранда е стреляла с оръжието. Нищо повече. Просто го накарай да обясни това.

– Не съм сигурен, Дан. Той е много важен свидетел. А и не съм убеден, че ще се съгласи. Мога да се изложа.

– Няма. Ще бъде искрен, ако ти му задаваш въпросите. Не съм сигурен какво мисли за мен. Май не ми вярва. – Спомних си за предварителното изслушване, когато Морган се изправи, за да разпита Хуан Менчака, но седна, без да каже и дума. – Говори с Хуан утре сутринта, Дъг. Убеди го да свидетелства. После в залата извлечи само необходимата информация и си седни. Не искам да се впускаш в ненужни подробности.

Тази нощ не спах добре.

На другата сутрин, в сенчестия край на коридора в съдебната палата, Хуан ми каза:

– Голям случай, а?

– Да – отвърнах и тихо си засвируках.

Хуан ме потупа по рамото и ме увери, че ще се справя добре. Попитах го дали обвинението ще го призове пръв и той потвърди, че така са му казали.

– Искам да те питам нещо.

Хуан кимна, а аз му обясних нашата теория, че Миранда е убила Травис. Той отметна назад глава и повдигна вежди, с което ми показа твърде ясно, че изобщо не ми вярва. Жестът с веждите ми напомни първия път, когато Морган бе говорил с него и Хуан бе заявил: „Нямате намерение да обвините малката, нали?“ На лицето му се появи саркастичната усмивка, която бях виждал толкова пъти преди и която означаваше „Buena suerte“. Късмет.

– Искам само да уточним, че ако вземеш предвид нещата, които си видял онази сутрин, не можеш да кажеш със сигурност дали Рита или Миранда е дръпнала спусъка – продължих.

– Ти ли ще задаваш въпросите?

– Да.

Той мълча дълго. В очите му се четеше недоверие.

– Рита е внесла оръжието в къщата.

– Но – отвърнах, – не е ли възможно Миранда да го е взела от нея и да е застреляла Травис?

– Рита държеше револвера на излизане.

– Може да си го е взела обратно.

– Малката не е убила баща си, Дъглас.

– Но ти не знаеш със сигурност. Не и от онова, което си видял и чул въпросната сутрин. Ще го потвърдиш ли, Хуан? Като те попитам?

Той кимна, без да каже нищо, и аз много се надявах жестът да е утвърдителен. В следващия миг чух гласа на Макс Хаузър, който идваше откъм задните стълби. Казах на Хуан, че трябва да вървя, и бързо се свих зад ъгъла, извън полезрението на Хаузър. Закрачих напред-назад по коридора, чувствайки лека паника, когато усетих ръката на Морган да докосва моята.

– Уплашен ли си? – попита той.

Смятах да отговоря, че не ме е страх и че се справям доста добре с напрежението, но не тези думи излязоха от устата ми.

– Ужасно – отговорих. Обясних му, че не съм сигурен какво ще каже Хуан, като заеме свидетелското място.

– Ела с мен – нареди ми той и ме задърпа към мъжките тоалетни в края на коридора. Морган заключи вратата и ме притисна до стената с писоарите. – Нека ти кажа нещо – продължи той. – Никога не съм го споделял с някого, освен с няколко съпруги, когато въобще сме си говорили, така че не знам защо държа да го изрека пред теб сега. – Погледнах го, чудейки се какво става. – Винаги когато ми предстои много важен процес – добави той, – се страхувам. Толкова много, че чак ме боли. Поне когато нещата са на живот и смърт. Както е и в нашия случай.

– Не се майтапиш, нали?

– Страхувам се. Виж. – Той вдигна ръката си. Видях огромното петно от пот, проникнало през плата на сакото му, същото, което бях забелязал предишната сутрин. – И се срамувам – каза той, – но това е положението. Не мога да направя нищо. Изглежда адски глупаво, но ситуацията е такава. В процес като нашия резултатите са важни. А онзи дебел нещастник ще направи всичко, за да ни накара да изглеждаме глупаво. – Той замълча, сякаш току-що бе осъзнал някаква дълбока истина. – Знаеш ли, адвокатите са страхливци. Наистина. Учат ги на това във всеки един правен факултет в страната. И повечето от тях не могат да се справят. Имам предвид с процесите. С големите дела. Просто не смеят. Ако се наложи да се изправят в съдебната зала по някое важно дело, те пълнят гащите. Не е като да държат реч пред ротарианците. Помни това, по дяволите. Колкото и да си уплашен. Повечето копелета, които изкарват луди пари, не смеят да го правят. За бога, първата година, в която се явявах в съда, повръщах всяка сутрин преди заседанията. В тази съдебна палата няма мъжка или женска тоалетна, в която да не съм повръщал. Преди се притеснявах, че се страхувам толкова. Мислех си, че нещо не ми е наред, че може би съм луд. Но вече не ми пука.

– Защо? – попитах.

– Разбрах едно. Безстрашните хора никога не стават много добри адвокати. Затова трябваше да свикна с чувството. По дяволите, веднъж видях дори Франк Менендес да повръща преди процес. – Последното сякаш беше окончателното емпирично доказателство на теорията му за страха и неговото влияние върху качеството на съдебната практика. – Искам да кажа, че ако не бях убеден, че ще се справиш, нямаше да бъдеш в тази съдебна палата днес. А сега да се връщаме.

Не се бях страхувал за закуската си, така че не знам доколко имах нужда от малката насърчителна реч на Морган. И все пак оцених усилията му. Поглеждайки назад, осъзнавам, че през цялото време на нашето познанство това беше единственият път, в който Дан Морган сподели с мен чувствата си. Сигурен съм, че не бе разказал тези неща на никого друг, освен на двете си бивши съпруги.

Не успях да чуя по-голямата част от встъпителните пледоарии, които бях очаквал с огромно нетърпение. Бях прекалено притеснен за разпита на Хуан Менчака. Хаузър каза нещо от сорта, че косвените доказателства имат еднаква сила като преките. Възнамерявал да ги използва, за да докаже вината на Рита отвъд всякакво основателно съмнение. След дългата си реч за презумпцията за невинност Морган обобщи показанията, които Рита щеше да даде пред съда. Той говори подробно за кататонията, но така и не чух всичко добре.

Чух ясно думите на съдията „Можете да призовете първия си свидетел, мистър Хаузър“, които отекнаха в залата като камбанен звън. Напред излезе Хуан Менчака – моят дългогодишен приятел, облечен с изтъркания си син костюм, кафява раирана риза и кафява вратовръзка. Той тръгна към свидетелското място, куцукайки почти незабележимо – нещо, на което не бях обърнал внимание преди. Когато се настани на стола и сложи лявата си ръка на парапета, цветът ѝ ми се стори подобен на старото дърво, а кожата на Хуан – също толкова захабена. Той вдигна другата си ръка и се закле в Бог да говори истината.

Хуан разказа какво се е случило в ужасната сутрин. Описа как е видял Рита и Миранда да се задават на коне и да влизат в къщата и как впоследствие е чул изстрелите. Информацията не беше много, но Макс Хаузър успя да я разтегли цели четирийсет и пет минути. Той спря, за да засили ефекта, когато попита Хуан за чантата на Рита и дънките на Миранда, и драматизмът му не остави и следа от съмнение, че Рита е внесла оръжието в къщата. Помоли Хуан да слезе от мястото си и да погледне няколко увеличени снимки на старата къща, в която бе станало убийството. Доколкото си спомням, на тях се виждаше саксията с цветя на прозореца. Хуан посочи мястото, където жените бяха завързали конете. Проследи пътя им до вратата и обясни как Рита я е отворила. Описа и изстрелите.

– Какво се случи после? – попита Хаузър.

– Рита излезе от къщата и хвърли револвера.

– Мистър Менчака, ще ви покажа веществено доказателство номер едно на обвинението. – Стилът на Хаузър си беше такъв – въпреки че десетина човека, включително той самият, вече бяха огледали оръжието, той помоли Хуан да провери дали не е заредено.

Хуан завъртя сръчно барабана.

– Празен е – каза той.

– Предлагам доказателство номер едно да бъде приложено към свидетелските показания, ваша светлост.

– Нямам възражения.

Докато съдебните заседатели си подаваха револвера, Хаузър попита:

– Какво видяхте след това, мистър Менчака?

– Локвата кръв – отвърна Хуан.

Добър заключителен въпрос, помислих си. Но Хаузър не завърши.

– Мистър Менчака – продължи той, – знаете ли случайно дали Рита Едингтън е могла да ви види, докато е била в къщата? – Хаузър посочи една от снимките.

Зачудих се защо ли му задава този въпрос. В следващия момент усетих силен ритник под масата и чух грубия шепот на Морган: „Възрази!“

Без да знам как съм го направил, изведнъж се изправих и изкрещях:

– Възразявам!

– На какво основание, мистър Маккензи? – настоя да узнае съдията.

Така се озовах пред Хенри Пенрод и останалите в залата, съзнавайки, че нямам представа защо съм се изправил, а още по-малко защо съм си отворил устата. Погледнах мъжа с черната тога, който седеше над мен, и се опитах да си поема въздух. Усетих как лицето ми пламва, сведох очи към масата и започнах да разучавам жилките на дървото. Изведнъж някой пъхна жълт бележник пред мен. Без да мисля, прочетох на глас думите, написани с едрия и ясен почерк на Морган.

– „Въпросът е подвеждащ, ваша светлост.“

– Приема се.

Бях напълно сигурен, че никой освен мен и Морган не бе усетил тръпките, които ме побиха по цялото тяло, и силното треперене в колената ми.

Хаузър заяви, че няма повече въпроси към Хуан Менчака. Все още стоях прав, треперех и гледах към Хуан през огромното помещение, когато чух съдията да казва:

– Мистър Маккензи. – Обърнах се към него с разсеян поглед. – Тъй като вие възразихте, предполагам, че ще задавате и въпросите от името на защитата.

В мига, в който съдията изрече последното, гласът ми отново прозвуча в залата.

– Мистър Менчака, като вземем предвид какво сте видели и чули онази сутрин, не можете да кажете със сигурност дали Рита или Миранда Едингтън е произвела изстрелите. Нали така?

Без ни най-малко колебание Хуан отвърна:

– Точно така. Еднакво вероятно е Миранда или Рита да го е извършила.

– Възразявам! – изригна Хаузър. – Настоявам съдебните заседатели да бъдат призовани да не вземат предвид този отговор!

Бях смаян, но не толкова от бурната реакция на Хаузър, колкото от отговора на Хуан. Опитах се да преценя до каква степен старият ми приятел бе надминал очакванията ми, както и силата на думите му в подкрепа на теорията на Морган, на която той така и не вярваше. Знаех едно: Хуан не само изпълни малката ни уговорка, която бе скрепил с леко кимване, признавайки собственото си незнание, но и бе заявил пред съдебните заседатели, че е твърде вероятно Миранда да е извършила убийството. И го бе сторил само минути след като Хаузър го накара да потвърди колко добре познава семейство Едингтън.

Зачаках мълчаливо, а съдията погледна към Хуан, Хаузър и съдебните заседатели, след което се втренчи в тавана. Спомних си за вечерта в клуб „Аризона“, когато подпийналият Морган бе казал, че всички лъжат. „Едно нещо важи за всеки процес. Залозите са прекалено високи. Хората вземат нечия страна и се обединяват в отбори.“ Сетих се за справедливото ни възмущение от съдебния лекар, който бе отказал да се съгласи с Морган на предварителното изслушване. Помислих си, че Морган може и да е бил пиян онази вечер, но все пак имаше право. Знаех също, че макар и Хуан да бе призован от Макс Хаузър, той се беше превърнал в мой свидетел. Присъедини се към отбора ни, давайки показания в наша полза.

Опитах се да предвидя въпроса, който Макс Хаузър щеше да зададе на Хуан. Кои от аспектите, изброени от Морган, възнамеряваше да използва? Предубеденост, предположих. Да. Предубеденост. Очаквах да каже: „Вие сте приятел на адвокат Маккензи, нали, мистър Менчака? Вземали сте го със себе си с овцете в планината. Учили сте го да лови риба и да връзва стръвта. Отнасяли сте се с него като със сина, когото никога не сте имали, защото сте го харесвали, а истинският му баща винаги се е грижил Ферис Едингтън да се държи добре с вас и да ви плаща навреме. Не е ли вярно, мистър Менчака?“ Разбира се, че беше вярно и именно заради това моят стар приятел бе изопачил истината при отговора на най-важния въпрос, който някога му бяха задавали.

Но Хаузър не знаеше за тези неща. Нито пък съдията или съдебните заседатели. Единствено аз знаех за тях. И Морган. Той знаеше също. За миг се зачудих дали не е очаквал реакцията на Хуан. Погледнах към него, а той седеше на масата с искрящи очи и дори не се опитваше да прикрие злорадата си усмивка. Докато наблюдавах ехидната му гримаса, си спомних за ценния съвет на Чет Джонсън. „Понякога ще се отнася с теб като с мекотело“, бе казал той. Обърнах се към съдебните заседатели. Очите им бяха втренчени в Хуан. Младият мъж на първия ред – името му бе Колдуел – вече не дъвчеше дъвката си. Мисис Мендоса, единствената жена, останала след приложената от Морган тактика, поклати едва забележимо глава. Гай Бъкли, пилотът от селскостопанската авиация, се заклати напред-назад на стола си.

Съдията размишляваше над възражението на Хаузър. Накрая прокурорът заяви:

– Ваша светлост, въпросът съдържа отговора в себе си. Мистър Менчака изразява мнението си по най-съществения въпрос в този процес. Така влияе на преценката на съдебните заседатели.

За момент реших, че съдията ще се обърне към мен, но в крайна сметка той прие възражението.

– Господа съдебни заседатели, моля, не вземайте предвид последния отговор на свидетеля.

Почувствах облекчение и седнах на мястото си, а съдията обяви почивка.

В коридора побързах да кажа:

– Господи, Дан, съжалявам. Просто не знаех как да реагирам на възражението му.

Морган, чийто поглед все още сияеше, дръпна от цигарата и се засмя.

– Шегуваш ли се? – каза той. – Беше красиво. – Той ме потупа по рамото. – Нали го чуха? – Гъст дим излезе от устата и ноздрите му. – По дяволите, беше красиво. Какво значение има, че старият Хенри им каза да го пренебрегнат? Така ще го запомнят още по-добре. Освен това какво можеше да направиш? Хаузър беше прав. Отговорът на Хуан беше повече от недопустим. Беше ужасно. И красиво.

Морган стана сериозен толкова бързо, колкото и бе изпаднал в еуфория секунди преди това. Забелязах, че гледа към края на коридора, където Макс Хаузър разговаряше с една пълна млада мексиканка. Прокурорът ѝ каза само няколко думи, след което бързо я отпрати надолу по стълбите. После погледна плахо към нас, което ме накара да си помисля, че се надява да не сме видели момичето.

Морган възкликна:

– Боже господи!

– Какво?

Точно в този миг от съдебната зала излезе Хуан Менчака и Морган го помоли:

– Ще дойдеш ли с мен, Хуан? – Той поведе Хуан нагоре по коридора и двамата влязоха в кабинета на съдебния секретар. Тръгнах след тях и ги заварих как гледат през прозореца към улицата, два етажа по-долу.

– Хуан – рече Морган. – На тротоара всеки момент ще излезе едно момиче. Искам да ми кажеш дали я познаваш. – После Морган прошепна тихо: – По дяволите, трябваше да се досетя.

– Това ли? – попита Хуан.

– Да.

Момичето, което бе разговаряло с Хаузър, излезе пред съдебната палата и се запъти към една от паркиралите кола.

– Казва се Росана Тревисо.

– Мъжът в колата баща ли ѝ е?

– Да.

– Служител на Ферис ли е?

– Да. Работник в ранчото.

– Но се е преместил в Мексико преди няколко седмици, нали?

– Мисля, че да – отвърна Хуан. – Така чух.

Морган ме хвана за ръката.

– Ела с мен.

Нямах възможност да се сбогувам с Хуан, защото трябваше да тръгна след Морган, който влезе в друга стая надолу по коридора, точно зад съдебната зала. Вътре седеше съдебният пристав и Морган го попита дали доказателствата от разследването са при него. Той отговори утвърдително и ни показа една картонена кутия. Оказа се, че тя е празна, и приставът заяви:

– Сигурно са в съдебната зала.

– Имаше още нещо – отвърна Морган. – Нещо, което не видях там.

За пръв път, откакто бе започнал процесът, долових напрежение в гласа му. Морган изтича до стаята на съдията и когато влязох вътре, чух, че моли за още десет минути почивка.

– Ужасно ми трябва, Хенри.

Хукнах надолу по стълбите, за да го настигна. Миг след това двамата изхвърчахме със страхотна скорост през задната врата на съда и прекосихме паркинга. Прескочихме нисък плет и продължихме между колите на Джеферсън Стрийт. Чух свистенето на спирачки. Накрая, останали без дъх, се озовахме в новата съдебна палата и изкачихме бегом стълбите до третия етаж. Нахлухме в едно голямо помещение, приличащо на склад, и Морган изкрещя:

– Чарли, трябва да погледна едни доказателства!

Чарли надигна очи от една голяма книга.

– Е, Дани. Какво…

– „Щатът срещу Едингтън“, наказателно дело номер 73-956 – успя да промълви Морган, докато се навеждаше и се бореше за глътка въздух. Възрастният мъж се затътри към редиците с огромни метални рафтове, върху които бяха наредени кутии в различни големини. След малко се появи с една отворена кутия и я сложи на плота пред нас. Морган се поколеба за секунда, но после двамата надникнахме вътре. В нея имаше чифт много стари каубойски ботуши. Принадлежаха на Травис. Бях го виждал да ги носи преди. От вътрешната страна на единия ботуш бе зашит оръфан етикет с надпис „Джъстин“. Увито небрежно около него, висеше бодито в прасковен цвят, което помощник-шерифът бе описал на предварителното изслушване. Морган въздъхна с облекчение. Той посегна към бельото. То беше прозрачно и изглеждаше много деликатно на фона на ботушите, изцапани със засъхнала тор. Морган го обърна, за да види етикета. На него пишеше „Суицърс“.

– Знаеш ли къде е „Суицърс“? – попита Морган.

– Естествено, намира се до „Ханис“.

– Да. Искам да отидеш там веднага и да разбереш всичко за бельото. Може ли да го вземем за малко, Чарли?

– Да – разреши възрастният мъж.

– Занеси го, Дъг. Провери дали не си спомнят да са го продали на някого от семейство Едингтън или на мексиканката Росана Тревисо.

Сгънах прилежно бодито в чантата си и тръгнах, а Морган извика след мен:

– Внимавай много с етикетите от лабораторията!

Отправих се нагоре по Адамс Стрийт и стигнах до „Суицърс“. От другата страна на улицата бяха приключили със строежа на новия хотел „Адамс“. Зачаках нервно в магазина, докато едрата продавачка, облечена с бледожълта блуза, обслужваше двама клиенти. Накрая тя се обърна към мен. Никой не би я нарекъл красива. Може би симпатична. И със стил въпреки пълнотата. На пищния ѝ бюст висяха чифт очила за четене, окачени на златна верижка.

– С какво мога да ви помогна?

– Аз съм един от адвокатите по делото „Едингтън“.

– Да, четох за него във вестниците.

– Трябва да разбера дали някой тук е продал едно боди.

– Да. – Тя въздъхна, създавайки впечатление за странна примиреност.

Жената се казваше Лора Скот, а когато я заведох в съда, я помолих да изчака на една пейка в коридора, след което влязох в залата и се опитах да прошепна на Морган какво съм научил. Той изслушваше показанията на някакъв свидетел и ме накара да замълча. Подаде ми жълтия бележник, където бе успял да надраска думите: „Напиши го.“ Морган прочете съобщението ми и добави отдолу: „Отиди до кабинета на секретаря от другата страна на улицата / Да издаде призовка на нейно име / Донеси призовката и я дай на жената / Не я оставяй да се измъкне!“

После Морган написа: „Съдебен лекар“. Присвих очи, за да покажа, че не разбирам, а Морган кимна по посока на мъжа, който бе заел свидетелското място. Доктор Уолас говореше за раните, предизвикани от влизането и излизането на куршумите. Пред себе си имаше лист хартия, който приличаше на доклад от аутопсията, и лекарят обясни как са били разкъсани аортата и левият бял дроб. Един куршум бе поразил перитонеума, а друг бе заседнал в бедрото на жертвата. Последваха обяснения за положението на ребрата и медиалната аксиларна линия. Преди да успея да изляза, Травис Едингтън бе мъртъв.

Същата вечер, след като връчих призовката на мисис Скот и Морган я принуди да обещае, че ще се яви в кабинета му на съмване, ние двамата отпътувахме към Меса, за да вечеряме. Храната в клуб „Аризона“ бе омръзнала на Морган. Спряхме се на ресторант „Ел Чаро“ на Мейн Стрийт. В Меса имаше две заведения с това име. В по-новото на Кънтри Клуб Драйв, близо до бащината ми къща, имаше фонтан във фоайето, елегантни маси и маслени картини по стените. Старият ресторант не беше толкова изискан. Седнахме в едно сепаре до джубокса, на маса с мушама на точки, оградена с метален кант. На места линолеумът на пода беше толкова протрит, че се виждаше циментът отдолу. Гостите, които седяха на бара, говореха на испански. Барманът крещеше доста, а от стария джубокс се носеше силна мексиканска музика.

– Тук сервират най-вкусната храна на света – каза Морган. Веднага се съгласих и поръчах две бурито със зелено чили и бутилка бира.

Морган не бе споменал за Лора Скот и нейните показания, откакто напуснахме съдебната палата. Всъщност той не бе продумал през целия път от Финикс. Но когато седнахме на масата и изпи половин бутилка бира, той се отпусна.

– Кажи ми отново какво ти разказа жената.

– Увери ме, че Травис Едингтън е купил бодито на една мексиканка, която не говорела добре английски.

– Откъде знае, че е бил Травис?

– Когато Травис бил малък, майка му често го водила в „Суицърс“, като пазарувала.

– А защо мисли, че Травис е купил бельото за мексиканката? Може би е искал да го подари на друга? Например на Рита.

– Не – отвърнах.

– Защо?

– Момичето предположило, че мисис Скот не ги гледа, и се сгушило в Травис. Целунала го, а той ѝ отвърнал със същото. А и тя избрала бодито.

– О! – възкликна Морган и довърши бирата си. – И какво е правил с момичето, Дъг? С мексиканката?

– Предполагам, че е… – Търсех деликатна дума, за да опиша авантюрата на сина на мъжа, който се грижеше за моята издръжка през по-голямата част от живота ми.

– Чукал я е – заяви Морган и ми спести усилията да изрека заключенията си. – Живял е с дъщерята на един от работниците. Именно тя е посадила цветята в саксията. Трябваше да се досетя, по дяволите. Какво си мислех? Че Травис Едингтън изведнъж е развил огромен интерес към градинарството? Че неочаквано е открил женската страна в себе си? Трябваше да потърсим момичето, Дъг. Аз трябваше да го направя.

Докато Морган се разпалваше, аз изядох двете бурито, изпих бирата и отбелязах, че би било трудно да я намерим някъде в Сонора.

– Е, Хаузър определено я е открил!

Не казах нищо и поръчах още една бира и бурито, този път с червено чили, и независимо от гръмкото обещание на Морган, че ще отслабнем по време на делото, усетих как коланът започва да ми стяга. Забелязах също, че въпреки готовността си да даде на ресторанта пет звезди, Морган не докосна храната. Неговите енчилади изстинаха, а той пушеше, пиеше кафе и се ядосваше, че сам не е открил момичето на име Росана Тревисо.

– Нали знаеш, че Хаузър ще я използва срещу нас?

Преглътнах и се втренчих в него с празен поглед.

– Не ти ли казах, че гадното копеле крие нещо? Тя също ще бъде озлобена. Подготвен си за това, нали?

– Хаузър не беше ли длъжен да спомене за нея при предварителното представяне на доказателствата?

– Той е внимавал името ѝ да не фигурира в нито един документ. Така не е разполагал с нищо, което е могъл да ни покаже. – Докато той говореше, аз продължавах да ям. – Какво, по дяволите, ще каже тя, Дъг?

– Нямам никаква представа.

– Е, мога да те уверя в едно, Дъг. Ще бъде много гадно. – Мина известно време, а Морган изпълни въздуха с дим и изпи кафето си. – Кажи ми, Дъг – заговори той накрая. – Ако докажем, че Росана Тревисо е била в „Суицърс“ с Травис, това ще дискредитира ли Росана, или просто ще изглежда като мотив за Рита да го убие?

– Не знам – отговорих.

– Нито пък аз – каза Дан Морган. – Да се махаме оттук.