Без свидетели

26

По някое време през нощта чух настоятелно тропане на външната врата. Слязох сънен по стълбите от горния етаж на мезонета, отворих и в тъмнината срещу мен разпознах блещукането на цигара, а после чух провлачения аризонски акцент на Дан Морган.

– Облечи се. Отиваме на едно място.

Не го попитах нищо. Просто се облякох и го последвах уморено към колата му. Когато се събудих напълно, осъзнах, че пътуваме на изток по Кемълбек Роуд.

– Къде отиваме? – поинтересувах се.

– Трябва да видя момичето – отвърна той.

– Моля?

– Трябва да видя Миранда Едингтън.

Отне ми известно време, за да осмисля думите му.

– Не бива да го правиш – заявих.

– Кой го казва?

– Джейк Ашър… съдията… докторът, както и да беше името му.

– Харди – подсказа ми Морган. – Те само ни забраниха да видим медицинското ѝ досие. Не ни казаха, че не може да я посетим.

– Поиска ли разрешение да я видим?

– Не – отговори той.

– Възнамеряваш да се промъкнеш в болницата, нали? – казах.

Морган се обърна към мен и в нощта, отчасти огряна от луната, успях да видя единствено очите му. Отначало долових враждебност, но после разбрах, че е просто притеснение. Може би Морган беше точно толкова уплашен, колкото и аз самият.

– Да – отвърна той и отново се загледа в пътя.

– Защо?

– Защото ще призова Гидиън Епстийн да свидетелства за състоянието на Миранда Едингтън. А тъй като той няма как да я види, ще се наложи да му задам хипотетични въпроси, основани на предположения за сегашното ѝ състояние. Не искам след това Макс Хаузър да повика свидетели, според които предположенията, въз основа на които разпитвам Гидиън, са ненадеждни. Трябва да му я опиша, Дъг. По начин, който ще ни свърши работа.

– Това каза и той, когато беше тук. Помоли ни за описание на Миранда.

– Точно така – потвърди Морган.

Той продължи да кара и ме остави да размишлявам върху чутото. Замислих се колко ли време щеше да им отнеме да ни изправят пред съвета на Адвокатската колегия, след като ни хванат как влизаме с взлом в болницата. Зачудих се и защо ме бе взел със себе си. Толкова ли е уплашен, че се нуждае от морална подкрепа, която само едно съзаклятие може да осигури? Каквато и да бе причината, не исках да се замесвам. За миг бях на път да го помоля да спре, за да сляза, но после го погледнах отново. Лунната светлина подчертаваше белезите на бузите му и яростната решителност в очите му и аз не бях в състояние да проговоря. Реших да остана с него.

Никога не бях виждал болницата „Кемълбек“. Предполагах, че е място, където се възстановяват богатите, когато им хрумне, че са депресирани, объркани или алкохолизирани. Спомням си, че очаквах да видя някакво луксозно място, ако не величествено, то поне очарователно, с красиви градини, където се разхождат влиятелните хора от Източното крайбрежие и се наслаждават на чистия въздух на пустинята. Предполагах, че прилича на „Билтмор“ или „Кемълбек Ин“. Но болницата „Кемълбек“ се оказа невзрачна едноетажна сграда от цимент, построена в средата на жилищен комплекс. Около нея се издигаха портокалови дървета и въпреки че беше нощ, отпред все още се вееше американското знаме. От едната страна на сградата имаше прозорец от дебело стъкло, през което се виждаше, както успях да разпозная от далечината, слабо осветеното фоайе. Вътре беше много чисто и подредено, а на едната стена висяха документи, които приличаха на грамоти. Видях всичко това, докато Морган караше бавно по Трийсет и четвърта улица, а аз се взирах съсредоточено между сенките на портокаловите дървета.

Едно нещо отличаваше сградата – зад нея се извисяваха стръмните склонове на планината Кемълбек, която подобно на Гибралтар приличаше на могъщ покровител. Докато Морган бавно обикаляше, луната осветяваше планината и тя се открояваше ясно на хоризонта. За миг ми се стори, че е изплюла луната като огнено кълбо, за да освети мястото, което закриляше – сцената на замислената от Морган операция.

– Ако ни хванат, ще ни отнемат ли адвокатските права?

– Няма да ни хванат.

– Откъде знаеш?

– Пийт Медина е проверил всичко. Има само един човек от охраната, а медицинските сестри правят нощните си обиколки в полунощ и в четири часа сутринта. Хайде, да влизаме.

Преди да се усетя, той бе паркирал колата в сенките в северната част на паркинга и ние се движехме бързо на изток, привели тела. Изведнъж Морган спря зад един плет от олеандър, отмести няколко листа и надникна през дупката. Крилата в двете краища на болницата лежаха под ъгъл и гледаха на изток към планината, като ограждаха голяма поляна помежду си. От другата страна имаше плувен басейн, волейболно игрище и няколко тенис корта. Зад тях се издигаше ограда, на която се бе облегнал униформен мъж и гледаше към планината.

– Тя е в стая номер петнайсет – прошепна меко Морган.

– Как разбра?

– Пийт ми каза.

– Къде се намира стаята? – попитах, едва успявайки да си поема въздух.

– Мисля, че е ей там. Трябва да се промъкнем покрай стената, преди тоя да се обърне.

– Сигурно има още хора – предположих. – Сестри, лекари и други служители.

– Не. Тук не е толкова оживено. Да тръгваме.

Шмугнахме се през плета и се промъкнахме покрай стената на болницата, където висеше табела „Ресторант – диетично хранене“. В този миг чух нещо и подскочих.

– Дан, там има някой.

– Сигурно е само котка, по дяволите. Да вървим.

– Ами ако при Миранда има сестра? Или някой от охраната?

– Няма.

– Откъде знаеш?

– Повярвай ми, знам. Хайде.

Придвижихме се от северното към южното крило на болницата. Редяха се дървени врати с номера, които гледаха към тротоара подобно на стаи в старомоден мотел. Преди да стигнем до тях, пред нас изникна стъклена врата с табела „Документация“. Морган спря и се загледа в думата. Той допря ръка до стъклото, сякаш за да предпази очите си от някакво невидимо сияние, а после се приближи по-близо, за да надникне вътре. Огледа помещението зад вратата, като несъмнено търсеше шкафовете с папките на пациентите или по-точно един конкретен с буквата „Е“.

– За бога, моля те – казах. – Дори не си го помисляй.

Отдъхнах си, когато накрая той продължи към номерираните дървени врати. Стигнахме до стая номер петнайсет и Морган се обърна към мен, за да ми даде инструкции. Въпреки че гласът му едва се чуваше, прозвуча изключително напрегнато.

– Ако детето се събуди – промълви той, – до олеандровите храсти има само петдесетина метра. Разбра ли?

– Да – отвърнах.

– Тичай, колкото можеш по-бързо. Ясно ли ти е?

– Да.

Той извади кредитна карта и точно като по филмите я прокара между вратата и касата, а аз стоях до него, чудейки се колко ли бързо може да запали форда, ако се наложи. Вратата се открехна и през нея нахлу сноп светлина.

– Лампата свети – казах.

– Да – отвърна Морган.

Той побутна вратата и се промъкна вътре. Изпитах старото тягостно чувство, което ме сполетява всеки път, преди да вляза в болнична стая – страха от непознатото и спектъра от вероятности как ще изглежда човекът, когото ще посетя. Моментът отмина и аз последвах Даниъл Морган в стаята на Миранда Едингтън. Както споменах, лампата светеше и огряваше малкото приветливо помещение с дървена ламперия. Вътре имаше две легла и погледът ми отначало попадна върху празното. Загледах се в бродираните чаршафи, изучавайки внимателно тесните им розови кантове. После погледнах към килима и забелязах топлите нежни цветове. Вниманието ми се спря върху семплия скрин с чекмеджета и накрая с усилие се обърнах към другото легло.

В него лежеше Миранда. Във външния ѝ вид нямаше нищо обезпокоително. Тя изглеждаше точно както си я спомнях от последния път, когато я видях – хубаво малко момиче с тъмночервена коса, която не бе толкова блестяща като на майка ѝ. Бе легнала върху чаршафите, облечена с розова фланелена нощница, и изглеждаше спокойна. Сините ѝ очи бяха отворени и приковани в отсрещната стена. Морган бе поискал да я види. Е, направихме го и аз бях готов да се засиля към олеандровите храсти.

– Здравей, Миранда – каза Морган. Нямаше отговор. Той размаха ръка пред очите ѝ. Никаква реакция, дори примигване. – Можеш ли да говориш, Миранда? – попита Морган. Тя раздвижи устни, но не за да каже нещо. Стори ми се, че ги присви. Изглеждаше, сякаш стиска още по-силно зъби.

Морган отиде до долния край на леглото и с видимо усилие вдигна единия ѝ крак. След като успя да го помести на петнайсетина сантиметра, той го пусна, а кракът остана в същата позиция, сантиметри над леглото. Морган се върна при мен и прошепна:

– Дъг, искам да направиш нещо.

– Какво?

– Отиди до нея и върни крака ѝ в положението, в което беше, преди да го преместя. После ела при мен, за да те питам нещо. Разбра ли?

– Да.

– А сега го направи. Бързо.

Взех крака на Миранда, както бе направил Морган, и го натиснах надолу. За момент ми се стори, че тя се съпротивлява. Упражних малко повече натиск и го върнах в изходната му позиция. Чувството беше, сякаш местя крака на кукла, закрепен за тялото ѝ. Когато го пуснах, Миранда не помръдна и аз се върнах при Морган.

– Сега искам да помислиш добре върху въпроса ми – промълви гой. – Става ли?

– Да – потвърдих.

– Онова, което усети, може ли да бъде характеризирано като восъчна гъвкавост?

Помислих и казах:

– Точно такова беше чувството. Описанието е много точно.

– Да изчезваме оттук.

Секунди по-късно минахме отново през олеандровите храсти и поехме на запад по Кемълбек Роуд, а аз погледнах през задното стъкло на колата и почувствах невероятно облекчение от факта, че зад нас не вият сирени.