Без свидетели

27

В събота следобед отидох на гости на баба ми в Меса. Седнах в слънчевата кухня на малката къща, която децата ѝ (тя имаше дванайсет) бяха построили за нея сред портокалова горичка, след като зимните месеци в окръг Навахо започнаха да ѝ се отразяват зле. Тя стоеше до кухненския плот и изглеждаше едра и солидна в обикновената шарена рокля, а побелялата ѝ коса бе вързана на опашка. Баба сипа брашно върху дъската за хляб, сложи отгоре малка топка пшенично тесто и започна да меси.

– Получих писмо от майка ти днес.

– Така ли? Всичко наред ли е?

– Да, поне според нея. Много ѝ харесва в Калифорния. Обожава мястото, където живее.

Наблюдавах я как работи със силните си ръце. Веднъж майка ми бе казала, че с лявата си ръка баба може да удари някое непослушно дете толкова силно, че то да полети чак до другия край на кухнята. Винаги съм се стараел да я слушам. Тя вдигна тестото, посипа брашно върху дъската и стовари обратно топката, като започна да я натиска, върти и разстила. Усетих силния аромат на хлебчетата, които се печаха във фурната. На масата имаше изрезка от „Аризона Рипъблик“. Придърпах я към себе си. Беше статията за делото „Едингтън“, в която се споменаваше моето име.

Баба ми остави тестото да втасва в един съд. Извади две хлебчета от фурната, отряза парче и го намаза с масло и мед. Сложи го в чиния пред мен и седна. Отхапах от него и започнах да дъвча. Тя свали очилата си с телени рамки, откачайки ги от гъстия кичур коса, в който се бяха оплели. После погледна към статията.

– Дъглас?

Преглътнах.

– Да, бабо?

– Когато адвокатът знае, че клиентът му е извършил ужасно престъпление, как може да го защитава?

Започнах да обяснявам нещо за конституционните права.

– Системата е несправедлива, бабо. Адвокатите предпазват клиентите си от прекалено агресивното отношение на прокуратурата. Те подлагат на изпитание властта. Грижат се за това да не бъдат осъждани невинни хора.

Бел Прат, дъщеря на едни от първите заселници на Юта и Аризона, отново уви телта около ушите си и побутна очилата си нагоре. Тя ме погледна, докато поглъщах хляба, излязъл изпод силните ѝ ръце.

– Как не! – възкликна тя.