Без свидетели

46

След като си тръгнах от болницата, се отправих към ранчото. Заварих Ферис Едингтън в кабинета му, докато разговаряше с някакъв търговец на торове. Попитах го дали знае къде е Миранда, а той отвърна, че е в обора при ковача. Когато отидох там, намерих Миранда, която наблюдаваше работата на дребния жилав мъж. Той беше опрял едно от предните копита на кобилата ѝ върху бедрото си и прокарваше пила по него.

– Здравей, Дъг.

– Как си, Миранда?

– Страхотно – отвърна малката ни клиентка. – Но не можем да яздим днес. – Тя посочи кобилата.

– Няма нищо – отговорих. – Просто исках да поговорим.

Помолих я да се разходи с мен и ние тръгнахме бавно към една кобила, която обикаляше около малкото си конче.

– Чистокръвни са – обясни Миранда. – Дядо ще се състезава с жребчето. Каза, че е с добра кръв.

– Миранда, трябва да те попитам нещо.

– Добре.

Започнах да заеквам и момичето ме погледна с любопитство.

– Давай. Питай ме.

– Миранда, знаеш ли какво правят мъжете и жените, за да имат бебета? – Усетих как лицето ми пламва.

– Знам. Полово сношение – отвърна тя важно.

– Те се докосват.

– И събличат дрехите си – допълни мъдро Миранда. – Знам тези неща.

Наблюдавах как малкото конче се опитва да суче от майка си, след което заподскача наоколо.

– Миранда…

Тя наклони глава на една страна и ококори очи, а аз забелязах отново, че са със същия цвят като на майка ѝ.

– Какво има, Дъг?

– Миранда, твоят татко опитвал ли е това с теб?

Физиономията ѝ се удължи, сякаш току-що бе изяла нещо кисело.

– Разбира се, че не – отговори тя, без да се замисля. – Татковците не правят такива неща. – Тя се извърна рязко и погледна към кончето. – Дуейн Пъркинс се опита.

– Моля? – попитах.

– Дуейн поиска да се съблечем и да се гледаме.

– Кой е Дуейн?

– Сина на Легранд Пъркинс.

– На колко години е Дуейн?

– Колкото мен.

– Ти какво му отговори?

– Казах, че не искам. Обясних, че децата на методисти не го правят. На мормоните може, но не и на методистите.

Поех обратно към Луърс Билдинг.