Без свидетели

21

След като закарахме пехотинеца до къщата на чичо му в Чандлър, се върнахме в офиса. Намерих бележка на бюрото си, която гласеше, че трябва да се обадя на Сю Менендес. Набрах номера ѝ.

– О, да, мистър Маккензи. Благодаря ви много, че се обаждате. Съпругът ми иска да разговаря с вас.

Мина доста време, докато тя някак си успя да му подаде телефона, и аз чух гласа му, който звучеше по-добре от преди.

– Дъглас – каза той. – Чудех се дали имаш нещо против да те поканя на чаша чай.

– Не, сър – отвърнах. – Разбира се, че нямам. – Направих кратка пауза, след което попитах: – Кога да дойда?

– Какво ще кажеш за веднага?

Той ме чакаше в зимната градина в задната част на къщата. Този път бе седнал и изглеждаше много по-добре, отколкото вечерта, когато го срещнах за пръв път. На масата пред него имаше електрическа пишеща машина, около която бяха разпилени множество книги и писма. Сю Менендес ни донесе чай и се оттегли. На масата имаше бутилка от познатата текила и Франк Менендес си сипа малко в чая. Този път не ми предложи от нея.

– Чух, че си придружил Дани на екзекуцията на Тайрон Роубък тази сутрин – каза той.

– Да, така е.

– Как мина? – попита той.

Как трябваше да отговоря на такъв въпрос? На устата ми бе да кажа „много добре“, но се усетих и в крайна сметка описах подробно какво се бе случило. Не скрих дори, че Морган е повърнал на пода. Усетих, че тази подробност нарани Франк. Той кимна.

– Мислиш ли, че Дани ще се оправи?

Отвърнах, че вярвам в това. Разказах му за Бейзлайн Тавърн, морския пехотинец, бърбъна и бостънската папрат.

Той каза:

– Проклет да съм! – После добави: – Виж, Дъг, причината да те поканя тук е случаят „Едингтън“.

– Да, сър.

– Защо, за бога, Ферис иска да защитаваме тази жена?

– И Дан го попита същото – отвърнах и описах на Франк Менендес срещата ни в офиса на ранчото в деня на убийството.

– Е, какво отговори Ферис?

– Каза, че семейството му ѝ е задължено. Просто настоя да я защитаваме. Нищо повече.

Франк Менендес се замисли, отпи от чая си и зарея поглед из слънчевата стая, вслушвайки се в музиката от радиото.

– Красива е, нали? – попита той. – Разпознаваш ли какво е?

– Май Шуберт. Квинтетът „Пъстървата“.

Той вдигна чашата си към мен и кимна одобрително.

– Разкажи ми откъде е Рита.

– Мисля, че е родена в Уинслоу, но учеше в гимназията в Меса.

– Тя и Травис са били в едно и също училище?

– Да.

– Как се държаха един с друг?

– Не знам. Никога не съм ги виждал заедно. Дори не знаех, че са гаджета, докато не се ожениха.

– Не си ли познавал приятелката на Травис Едингтън? Доколкото ми е известно, семейството ти е било близко с неговото.

– Човек би го предположил – казах. – Но така и не разбрах, че си има приятелка.

Той отново се върна към чая си и след време попита дали знам как Ферис Едингтън е приел брака на Травис и Рита.

– Не – отговорих.

Като че ли той забеляза нещо в реакцията ми, което несъзнателно ме бе издало.

– Давай – заяви той. – Беше на път да кажеш нещо.

– О, просто сега се сетих. Спомням си, че баща ми не одобряваше техния брак. Веднъж дочух, че говори с майка ми за това. Когато влязох в стаята, те замълчаха, но си спомням, че имаше нещо нередно около брака им, нещо, което баща ми не харесваше.

– Да не би да е било свързано с неодобрението на Ферис?

– Не. Той щеше да ми каже, ако е така. Всички в ранчото щяха да говорят. Освен ако…

– Какво?

– Просто си помислих, че мистър Едингтън много харесваше Рита. Винаги се държеше любезно с нея. Струва ми се, че я възприемаше повече като част от семейството, отколкото самия Травис.

Франк Менендес се заслуша в Шуберт и продължи да пие чая си. На някои места дори затананика мелодията. Беше немощен и слаб, но въпреки това изглеждаше много щастлив. Държеше се, сякаш не съм там, сякаш просто съм някаква папка, от която чете, непълен комплект документи, от които се опитва да разгадае за какво се отнася дадено дело. Аз също отпивах от чая и наблюдавах как следобедните сенки се спускат над двора зад големите прозорци.

– Как изглежда Рита Едингтън? – попита той накрая.

Описах му я – висока и красива. Обрисувах косата и очите ѝ, разказах му колко добре се е държала винаги с мен.

– Ти знаеше ли, че Травис иска да продаде ранчото?

– Не – отвърнах.

– Истина е. Смяташе да го превърне в голяма строителна фирма. Ферис не прие предложението му. Мисля, че той мечтаеше внуците му да продължат бизнеса.

– Което изглежда твърде невероятно сега – казах.

– Нали? – отвърна Франк Менендес. – Просто се чудех дали плановете на Травис да продаде ранчото не са накарали Рита да го убие.

– Дан е сигурен, че не го е извършила тя – заявих. Разказах му за срещата на Морган с Рита в затвора и нейните думи, че Миранда е застреляла Травис.

– Наистина ли ѝ вярваш? – попита Франк Менендес.

– Не знам. Мисля, че е възможно.

– Да – отговори той. – Всичко е възможно. Предполагам, че ако Ферис беше оставил сина си да управлява ранчото, Травис щеше да има контрол над богатството на Едингтън. Може би Рита е приела това като заплаха. Вероятно е почувствала, че може да извлече повече от Ферис, отколкото от Травис. Ти каза, че Ферис винаги се е държал добре с нея.

Не отговорих нищо.

– Да – добави той. – Сигурно е видяла как богатството ѝ се изплъзва.

Изведнъж той ми се стори много изтощен. Сю Менендес влезе в стаята. Тя погледна загрижено съпруга си и каза:

– Мисля, че е по-добре да си тръгвате, мистър Маккензи.

– Да – отвърнах. – Разбирам. – Изправих се.

– Чакай, Дъглас – каза Франк Менендес. – Ще ми направиш ли една услуга?

– Да.

– Ще ми намериш ли снимка на Рита Едингтън?

Обещах му да го направя и той ме покани на вечеря следващия ден.