Без свидетели

Епилог

На следващата сутрин заминах с Морган за Тусон и в продължение на четири години работихме заедно по различни дела. Едни спечелихме, други загубихме. Някои ни донесоха добри пари, но за повечето почти не получихме хонорар. За щастие, загубите не представляваха особен проблем за фирмата, тъй като Морган и аз си бяхме спечелили славата, че сме задържали Едингтън като клиент за много години напред. Дори самият Пол Бътлър накрая се хвалеше с количеството доброволна работа, която вършеше фирмата.

Всичко обаче се промени една зимна утрин, когато Ферис Едингтън падна мъртъв на бюрото си подобно на баща ми, който бе починал девет години по-рано. Официалната диагноза беше инфаркт. Вероятно аз бях единственият човек на света, който знаеше достатъчно, за да подозре, че е починал от разбито сърце. (Рита тъй и не се върна при него, след като напусна съдебната зала онзи следобед.)

За съжаление Ферис Едингтън не живя достатъчно дълго, за да види как израства единствената му дъщеря. Спомням си деня, в който д-р Харди ми каза, че ако Миранда не лежи в психиатрична клиника, може да израсне нормално и да живее достоен живот. Докторът се оказа прав. Тя се омъжи за един фермер от Кентъки, където отгледа децата си и множество чистокръвни жребци. Неотдавна отидох до Лексингтън. Яздих с Миранда по зелените хълмове, осеяни с бели огради, които тя не се опита да прескочи.

Почти веднага след смъртта на Ферис Едингтън изпълнителите на завещанието му продадоха ранчото и всички земи по границата и на север в Прескот на голяма строителна фирма в Калифорния. Новият собственик използва помощта на една адвокатска кантора в Лос Анджелис, за да превърне голяма част от Солт Ривър Вали в жилищни комплекси, голф игрища и търговски центрове. Загубата на така мечтания бизнес промени атмосферата в „Бътлър и Менендес“. Само за година Дан Морган, чиито клиенти не носеха почти никакви доходи на фирмата, отново се оказа на мерника на Пол Бътлър.

Една вечер след среща на партньорите Том Галахър дойде в моя кабинет. Изглеждаше сломен.

– Добрата или лошата новина? – попита той.

– Винаги предпочитам първо добрата – отвърнах.

– Току-що гласувахме да станеш партньор във фирмата. – Той плъзна малка бележка по бюрото ми.

– Какво е това? – попитах.

– Предложената сума за месечната ти заплата и бонусът, който ще получиш веднага.

– Ооо!

– Да – каза Галахър. – Честито.

– Каква е лошата новина?

Том си пое дълбоко въздух.

– По-добре е Дан да ти я съобщи.

Минути по-късно при мен влезе Морган и се отпусна на един стол.

– Преди малко се изправих пред останалите партньори и ги пратих по дяволите – каза той. – Махам се оттук, Дъг. Смятам да наема офис в новата сграда на Вали Нашънъл Банк. Надявам се, че ще дойдеш с мен. Ще бъдем партньори. Ще поканя и Чет Джонсън, и Лесли Пиърс. Какво смяташ?

Погледнах бележката, която Галахър бе оставил на бюрото ми, и внимателно разучих цифрите.

– Мога ли да обмисля предложението ти?

– Разбира се. Колкото поискаш.

Мислих цяла седмица. Отказът беше най-трудният избор в живота ми. През следващите месеци се притеснявах ужасно дали няма да дойде денят, в който дълбоко ще съжалявам за взетото решение.

Този ден никога не настъпи. През септември същата година ми се обади Морган.

– Дъг?

– Здрасти, какво става?

– Според лекарите ще умра, ако не спра да работя толкова и не започна да спортувам. Искам да играя голф. Как мога да се науча?

– Намери си добър учител. После се отнасяй към топките за голф като към мънистата на броеница. И ходи на църква всеки божи ден.

– Искам да се опитам. Ще ме свържеш ли с някой добър учител?

Пет дни по-късно прочетох на първа страница в „Аризона Рипъблик“, че прочутият в цялата страна адвокат Даниъл Морган е починал от сърдечен удар, докато е вземал първия си урок по голф в клуб „Мун Вали“.

Погребалното бюро „Ей Ел Мур“ беше претъпкано е хора, а отвън на дъжда стояха над триста юристи и слушаха речите от високоговорителите. Говориха съдии от Върховния съд и бивши подсъдими. Уолтър Смит каза, че Даниъл Морган бе притежавал таланта да разбира как се печели дадено дело. Според него той бе имал безпогрешната способност чрез някаква невидима магия да накара нещата да се случат според правилата – винаги според тях – всеки път, когато се бе явявал в съда. Неговият талант според Уолтър граничел с гений. Елайас Бътлър заяви, че Дани Морган бе излъчвал такова мъжество, когато влизал в съдебната зала, че всички останали адвокати се чувствали като нищожества. Той допълни, че е истински срам за една престижна фирма от Финикс, щата Аризона, да не задържи такъв способен адвокат като него. (Когато Елайас изрече последното, той погледна право в сина си.) Том Галахър също се опита да каже нещо, но не успя. Аз вървях от срещуположната страна на Том, пред Уолтър Смит, Джейк Ашър и двамата синове на Морган, докато носехме ковчега до колата.

Застанах до гроба заедно с Ан Хейстингс. Бяхме се скрили под един чадър. Тя беше с черна рокля. На врата ѝ зърнах синя ивица – шала, който ѝ бях купил в Сан Франциско. Съзерцавах прекрасната коприна, когато първите кални буци пръст удариха капака на ковчега. Ан забеляза, че я гледам.

– За какво си мислиш? – попита тя.

– Истината ли да кажа?

– Да.

– Чудех се дали някой ден не би искала да се омъжиш за мен.

Думите ми се изплъзнаха неусетно и кръвта се качи в главата ми. Търсех отчаяно подходящото извинение, което да ме спаси от неудобната ситуация. Опитах да се засмея. Ан погледна към мрачната дупка под нас.

– Просто видях, че носиш шала и си помислих…

– Да, Дъг. Ако това беше предложение за женитба, ще се омъжа за теб.

Ан Хейстингс и аз живеем до трети феъруей на голф клуб „Финикс“. Децата ни вече са големи. Понякога Ан играе голф с мен.