Без свидетели

1

Президентът на голф асоциацията на Аризона носеше мегафон. Нямаше нужда от него. В часа, в който започвахме, на площадката се бяха събрали едва няколко човека. Въпреки това той го доближи до устните си и гласът му се разнесе из целия голф клуб „Сан Маркос“.

– Дами и господа, обявявам началото на финалния мач от Шампионата за аматьори на голф асоциацията на Аризона за 1973 година. На площадката е защитаващият титлата доктор Уинтроп Норт.

Уинтроп Норт стоеше самоуверено до своя помощник и огромния ръчно изработен сак за голф. Завършил Харвард и с аристократична осанка – поне по аризонските стандарти, – той сякаш позираше с карирания си панталон и заострените обувки. Носеше бяла риза с избродиран крокодил и бяла жилетка от кашмир. Сцената напомняше на корица на „Голф Дайджест“, като изключим старото игрище, чиито зелени площи бяха започнали да пожълтяват с настъпването на зимата. След като обяви името на доктора, президентът побърза да изброи най-големите му постижения в голфа – титли от шампионатите за аматьори на САЩ и Великобритания, заслугите му на „Уокър Къп“ и отличия от редица национални турнири. Аз си играех с калъфа за стикове, чудейки се как този човек е постигнал всичко това, докато е ръководил собствена лекарска практика.

– Доктор Норт.

Президентът свали мегафона и моят опонент направи две добре премерени крачки до мястото, където беше поставил топката. Замахна с дървения стик и я удари скосено и твърдо, а тя се приземи в дясната част на тревната площ. Едва ли би могъл да я позиционира по-добре.

Имах ли шанс да го победя? Разбира се. И двамата разполагахме с равен брой стикове. Играехме на един и същ терен при еднакви условия и правила. А и играта ти се подобрява значително, когато отскоро си постъпил в адвокатска кантора и трябва да работиш с партньор, който не се е появявал през двата месеца, от които си там, и прекарваш почти всеки следобед в компанията на друг партньор, забавлявайки застрахователи и оценители в различни голф клубове из долината. Защо да не го бия? Препоръчвам подобен тип отношение на всеки, който би попаднал в подобна ситуация. Един по-реалистичен въпрос обаче занимаваше съзнанието ми: мачът беше за трийсет и шест дупки. Щях ли да стигна до двайсет и седмата?

– На площадката е мистър Дъглас Маккензи, носител на купата на Финикс за младежи, 1959 година.

Направих всичко, за да се преборя с напрежението – упражних замаха си, поех си дълбоко въздух и се концентрирах върху целта. После замахнах и топката полетя наляво. Затаих дъх, докато тя преминаваше покрай един малък кактус в лявата част на игрището. Уинтроп Норт и помощникът, който носеше огромния му сак, се затичаха. Ядосах се, че съм забравил да си осигуря асистент, и се върнах, за да взема малката си чанта с надпис „Бен Хоган“.

– Приличен удар!

Обърнах се и видях как една количка за голф се задава по пътеката пред магазина и заорава в цветната леха. В следващия миг единият пътник се заля с бира от кутийката „Коорс“, която държеше, и извика:

– Боже господи, Том!

За момент количката изчезна зад някаква пръскачка и когато се появи отново, успях да разпозная пътниците. И двамата бяха с рошави, прошарени коси и носеха тъмни панталони и бели ризи, които изглеждаха така, сякаш са спали с тях. Количката направи остър завой надясно и спря рязко пред мен. Погледнах подпухналите очи и небръснатото лице на Том Галахър – мъжа, с когото забавлявах застрахователи и оценители. Веднага забелязах, че е повече от подпийнал.

– Приличен удар – повтори той. – Не много добър, но имаш още един шанс пред флагстика.

– Надявам се – отвърнах изумено.

– Дъг Маккензи – заяви Галахър. – Дан Морган.

Преместих погледа си върху спътника му. Той изглеждаше по-зле от Галахър. Не се беше бръснал с дни и очите му бяха кървясали. Ризата му беше изцапана с бира.

– Нали каза, че искаш да работиш за него, Дъглас. Е, ето го. Завърна се след двумесечно отсъствие.

Дан Морган дръпна от цигарата, която държеше, и присви очи от дима. Прехвърли кутийката с бира в лявата си ръка и ми подаде дясната. Кимна веднъж, без да продума. Успях да преметна през рамо сака за голф, за да се здрависам. Така в третата неделя от месец октомври, на стартовата площадка на голф клуб „Сан Маркос“, най-накрая се запознах с Дан Морган.

– Метни стиковете отгоре – нареди ми Галахър. – Ще ги закараме.

Когато сложих сака отзад, видях, че в багажника има хладилна чанта, пълна с кубчета лед и бира. Те потеглиха и количката заподскача по игрището с тяхната бира и моите стикове, а аз тръгнах след тях, клатейки недоверчиво глава.

За пръв път се изправях лице в лице с Дан Морган, но го бях срещал и преди. Добих някаква представа за него в един августовски ден, когато за пръв път отидох в офиса на „Бътлър и Менендес“. Пол Бътлър бе настоял фирмата да ми плати самолетния билет до Финикс, където той възнамеряваше да ми предложи далеч по-добра заплата от тази, която ми бяха обещали в Сан Франциско. Въпросната сутрин седях във фоайето в очакване на Бътлър, предусещайки настъпването на горещия летен ден в Аризона. Чисто новият ми костюм „Брукс Брадърс“ беше започнал да губи перфектната си форма. Наблюдавах Джоузефин, възрастната рецепционистка, чиято кожа приличаше на тънката, намачкана хартия, върху която пишеше. Огледах стаята. На стената, която не беше закрита от рафтове книги, зърнах единственото произведение на изкуството, с което фирмата разполагаше в онези дни – масления портрет на великия водач на апахите Джеронимо.

В следващия миг забелязах едрия възрастен индианец под картината. Той седеше така неподвижно, че за момент го помислих за друго произведение на изкуството. Приличаше на скулптура, изработена от ултрамодерен материал – толкова истинска, че човек можеше да различи всеки бял косъм в опашката, вързана на тила му, филцовите влакна на широкополата шапка и нишките на тъмносините му „Ливайс“. Мина ми през ума, че той също е Джеронимо, но на по-стари години. В този миг обаче чух някакъв шум, идващ от неговата посока – отчетлив и звучен. После го чух отново. Помирисах въздуха. Леко учуден се обърнах към Джоузефин, а тя се наведе към мен.

– Наш клиент – прошепна. – Можем само да се надяваме на тотална загуба на обонянието.

Заразлиствах страниците на един стар брой на „Аризона Хайуейз“, възмутен от дръзкото поведение на мъжа на име Пол Бътлър, който бе настоял да дойда, а ме караше да чакам повече от час. Като че ли денят криеше само едно приятно обещание – най-накрая щях да се срещна с легендарния Дан Морган. В крайна сметка той беше основната причина да се явя на интервю във Финикс. Бях решил да предприема пътуването не защото той бе истински герой за всички студенти и професори по право, а защото съдията бе говорил за него с огромно възхищение.

– Даниъл Морган е изключителен в съда – бе казал той. – Най-добрият.

Пол Бътлър ми беше обещал, че ще ме запознае с него. Продължих да разлиствам списанието и да разглеждам красивите снимки на цъфтящи кактуси и пустинни растения, докато почти не заспах. Изведнъж се сепнах от нечий твърд и провлачен аризонски акцент.

– Господи! Кой е пръд…

Вдигнах глава и видях как Джоузефин слага пръст на устните си и после бавно го насочва към стария индианец. Мъжът пред мен имаше гъста кестенява коса с прошарени кичури, която стърчеше така, сякаш той току-що бе прекарал пръсти през нея. Очите му бяха червеникаво кафяви и когато ги присви, заприличаха на лисичи. Той се ококори, погледът му зашари из стаята и се спря върху мен, от което инстинктивно подскочих. Беше облечен с раирана риза, разкопчана отгоре, и разхлабена вратовръзка. Над нея се подаваха косми. Носеше папка с документи, а през едната си ръка бе преметнал карирано сако. Изглеждаше жилав и слаб. Не помръдваше, но някаква невидима енергия създаваше илюзията, че се движи. Погледна към възрастния мъж, отметна назад глава и се втренчи в тавана. После едва доловимо, но с дълбоко отчаяние промълви:

– О, боже! – Той снижи поглед и свирепият блясък в очите му отпреди малко като че ли изчезна. Поклати глава, засмя се вяло и допълни: – Хайде, мистър Ападака. Трябва да се срещнем със съдията.

Старият мъж се изправи и бавно го последва към асансьора.

– Ше се погрижиш за мен, нали, адвокате? – попита той с акцент, рязък и накъсан като газовете, които току-що бе изпуснал.

– Ще направя всичко по силите ми, сър – отговори по-младият мъж.

– Копелето 'ного ме прецака.

– Точно в това трябва да убедим съдията.

Вратите на асансьора се затвориха зад тях. Обърнах се към Джоузефин.

– Този човек адвокат от кантората ли е?

– Да.

– Как се казва?

– Морган.

– Даниъл Морган?

– Да, Дани. – Джоузефин ме погледна недоумяващо. – Изглеждате разочарован.

– Очаквах нещо друго – казах накрая.

Вероятно бях очаквал Орсън Уелс, Хосе Ферер или Грегъри Пек. Вместо това видях Дан Морган с твърдия провлачен акцент, разрошената коса, дивите очи и странното излъчване, което ме караше да се чувствам неловко. Този ден не успях да говоря с него, но го видях. Видях и кантората на „Бътлър и Менендес“, стария западнал офис в Луърс Билдинг. Запознах се с грубите обноски на адвокатите в лицето на Пол Бътлър. Добих представа и за част от клиентелата им в лицето на пускащия газове индианец. И все пак реших да се върна в моя роден щат Аризона. Господи, какво направих? Мисля, че отговорът е доста прост. Отхвърлих предложение за работа от престижна адвокатска фирма в Сан Франциско заради човека, когото видях отпуснат и залят с бира на дясната седалка на количката за голф. Обърнах гръб на обещаваща юридическа кариера в елегантна кантора, пълна със скъпи произведения на изкуството, и на членството в един от най-елитните голф клубове в света. О, боже! Какво направих? Не. Знаех много добре какво съм направил. Въпросът по-скоро беше защо го направих.

През годините съм мислил много над това, но все още нямам отговор. Тогава вероятно съзнавах, че съм обикновено момче от Аризона, което няма да се справи в големия град. Може би се опасявах Олимпийският голф клуб да не ме превърне в следващия Бен Хоган или Арнолд Палмър. Но сигурно причината се криеше другаде. Може би, може би именно в мекия глас на мъжа с лисичите очи, който, точно преди да се затворят вратите на асансьора, смекчи тона си, сложи ръка на рамото на стария индианец и каза:

– Не се тревожете, мистър Ападака, всичко ще бъде наред.

Е, каквито и да бяха причините за моето решение, се бях върнал в Аризона и следвах Дан Морган по игрището на голф клуб „Сан Маркос“. Но вече ме измъчваха сериозни съмнения.

Когато стигнах до топката, Галахър стоеше до нея. Той дръпна президента на голф асоциацията към себе си.

– Хей, Ред – промърмори той заваляно, – според правилата мога да давам съвети на Маккензи, докато съм му помощник, нали?

– Точно така, Том. Всеки състезател има право да се консултира с помощника си, но само с него.

– Добре – отвърна Галахър, втренчил замъгления си поглед в Ред Аткинсън. Зачаках препоръките му относно разстоянието или избора на стик. Галахър се залюля напред-назад, след което се обърна към мен. – Изпрати проклетата топка съвсем близо до дупката. – Той седна бавно в количката и я премести, за да ми освободи място.

Колкото и да е странно, мисля, че съветът на Галахър ми помогна. Докато го наблюдавах и слушах заповедите му, почувствах как напрежението изчезва. Изпълних удара доста добре и топката навлезе в грийна, подскочи няколко пъти и се спря на около шест метра от дупката. Проблемът беше, че Уинтроп Норт също се бе вслушал в съвета на Галахър. Той удари своята топка на около метър от флагстика. Тя се изтърколи по леката роса, която покриваше тревата, и попадна точно в центъра на дупката. Опасенията ми за задаващата се катастрофа ставаха реалност.

Продължих напред заедно с целия си антураж. Нито Галахър, нито Морган си направиха труда да ми кажат защо са дошли и къде са били преди това. Том просто караше количката и спираше близо до топката, а когато избирах подходящия стик, той се отдръпваше на почетно разстояние, за да ми направи място за удара. След това ги следвах дупка след дупка, количката им подскачаше по трасето, а те продължаваха да се наливат с бира.

Опитах се да не мисля за Галахър и Морган. Повтарях си наум, че трябва да се концентрирам върху играта, а не върху желанието си да се върна на Сътър Стрийт 111 в Сан Франциско и да застана смирено на опашката за интервю. Но Галахър и Морган бяха там, а и е много трудно да не мислиш за нещо, когато непрекъснато си повтаряш, че не бива да го правиш. Накрая застанах до количката им пред петата площадка и не успях да сдържа любопитството си.

– Как се докарахте до това състояние? – попитах възможно най-небрежно аз.

– Кое състояние? – учуди се Галахър. Той се усмихна и ме остави да се измъчвам, сякаш бях забоден за малкия кактус зад мен. Мисля, че през всичките години, които сме прекарали заедно, това беше единственият път, в който Том Галахър се държа нелюбезно с мен. Беше наистина груб. Замръзналата му усмивка стана почти коварна. Той определено настояваше да разбере какво мисля.

– Кое състояние?

Поколебах се, осъзнавайки, че трябва да отида до площадката и да изпълня удара си, но и че не мога да помръдна, докато не му отвърна нещо. Стоях с гръб към кактуса и се измъчвах, а Дан Морган ме заговори за пръв път.

– Вчера имах рожден ден – каза той. – Няколко приятели ми организираха парти.

Морган изрече последното с равен, безизразен глас, но като се обърнах към него, той кимна. После ми намигна и така ме освободи от агонията.

– Разбирам – отвърнах и ударих топката.

Тогава не попитах Морган на колко години е станал, нито къде са празнували. Сега обаче знам тези неща. Дължи се на факта, че след време най-накрая събрах куража да попитам отново Том Галахър как бяха стигнали до това състояние. Случи се след една фирмена вечеря, когато всички освен мен и Том си бяха тръгнали от клуб „Аризона“. Двамата седяхме на масата, където бяха останали единствено огризките от храната и утайката в последната бутилка вино.

– Том – казах. – Спомняш ли си деня, в който ти и Дан се появихте пияни в „Сан Маркос“, докато играех в щатския шампионат за аматьори?

– Естествено.

– Как се бяхте подредили така?

Този път той не ми зададе неудобни въпроси и не се усмихна обезкуражаващо. Просто се загледа в далечината и ми разказа какво се бе случило.

– В същия ден Дан се върна от Европа – обясни Том. – Беше заминал, за да изнесе поредица лекции за процедурата по habeas corpus пред английски и френски адвокати. Тогава навърши петдесет. И, незнайно защо, поиска да отпразнува рождения си ден в Аризона. – Последните думи като че ли събудиха някакъв неприятен спомен у него. Гласът му заглъхна и той погледна към Южните планини. – Научи, че Катрин го е търсила във Франция. Мисля, че беше избягал от нея. Посрещнах го на летището и после се отбихме тук за няколко питиета. – Том се огледа из помещението, в което се намирахме. – Дани се зачуди дали в Бейзлайн Тавърн все още организират съботни игри на покер. Оказа се, че го правят, отидохме там и си тръгнахме чак по изгрев-слънце.

– Прекарали сте цялата нощ в Бейзлайн Тавърн? – Том не обърна никакво внимание на моето учудване. Като че ли беше потънал в спомени. – И той нарече това парти за рождения си ден?

– Излязохме на паркинга – продължи Том. – Исках да го закарам до къщата му в Парадайз Вали. Когато обаче доближих колата, за да отключа, той ми каза: „Том. – Погледнах го над покрива на колата, а той добави: – Не ми се прибира вкъщи.“

Спомням си всички свои удари от първата част на турнира, както и тези на Уинтроп Норт. За съжаление след седмата дупка бях на три удара след него. А не играех зле. След първата дупка не допуснах каквито и да е пропуски. Норт просто отбеляза бърди още в началото, а на петата дупка направи дванайсетметров път, с който вкара топката право в дупката и разби сърцето ми. На седмата аз отбелязах еднометров път. Така имах един удар над пара и изоставах с три зад противника си.

На осмата дупка обаче, на пар три, играта се преобърна. Ударих топката високо с железен стик номер шест, а тя се приземи близо до флага веднага след като напусна площадката. Стигна на по-малко от два метра след дупката и се върна леко назад. За миг си помислих, че ще влезе, но тя спря на трийсет сантиметра от флагстика.

Галахър извика:

– Страхотен удар, Дъг!

Чух как Дан Морган възклицава:

– Дяволите да го вземат!

Малката тълпа, която вече бе станала по-многочислена, аплодира тихо и сдържано. Норт прие с неохота моя път. Сега водеше с два удара. Докато се отдалечавах, чух как Дан Морган обяснява на Галахър:

– Никога не съм предполагал, че тази скучна игра може да бъде интересна.

Когато отново извадих стика на деветата площадка, пренесох цялата си тежест върху дясната страна. Вдигнах ръце нагоре и можех да се закълна, че дръжката на стика ми е паралелна на земята и сочи право в средата на игрището. Изнесох назад лявото си бедро и почувствах как тази част на тялото ми олеква, главата на стика удря топката, а раменете ми се извъртат докрай. Топката излетя със страхотна скорост.

– Мили боже! – възкликна Морган.

Като свършихме играта в предната част на игрището, изоставах само с един удар след противника си.

– Дъглас! – извика Галахър, докато се отдалечавах от деветата дупка. – Ела тук. – Отидох при него, малко настрана от останалите зрители. – Имам един важен съвет.

– Да? – казах.

– Продължавай да парадираш пред Дани.

– Моля?

– Накарай го да реагира.

– Не парадирам. – Какво искаше да каже? Че се опитвам да впечатля онзи мъж? В неговото състояние?

– Естествено, че го правиш. Продължавай в същия дух. Използвай остатъка от деня, за да научиш Дан Морган как се играе голф, и ще имаш шанс да победиш Уинтроп Норт. Накарай проклетата топка да проговори. А сега отивай.

Уинтроп Норт и аз отбелязахме бърдата на следващите четири дупки, след което резултатът все още беше един удар в негова полза.

Тогава се случи нещо, което ме наведе на мисълта, че нито Том Галахър, нито Дан Морган обръщаха такова внимание на мача, каквото бях предполагал. На четиринайсетата площадка се отправих към количката, за да взема стика си, и дочух как Галахър говори учудващо трезво на Морган.

– Не бива да отстъпваш, Дани. Онзи нещастник те е притиснал.

– О, стига, Том. Няма да успее така лесно.

– И още как. Казвам ти, копеленцето е велик манипулатор.

– Имам нужда от дело, Том. Добро дело.

– Знам – отвърна Галахър. – Дело, което ще ти донесе много пари.

Галахър не уточни кой е притиснал Морган, но нямаше нужда да го прави. Веднага разбрах, че говори за Пол Бътлър, управляващ партньор в „Бътлър и Менендес“, малката фирма със западналия офис в порутената стара сграда във Финикс, Аризона, адвокатската кантора, заради която бях напуснал Сан Франциско. Как бих могъл да опиша Пол Бътлър? Като нисък, преждевременно оплешивял мъж? С глас, напомнящ на електрическа резачка, и дъх, който ме караше да се усъмня, че използва резачката, за да реже нещо развалено? В онези дни не таях лоши чувства към Пол. Може би по-скоро се страхувах от него, което сега смятам за глупаво. Той беше само три години по-възрастен от мен, но бе станал управляващ партньор във фирмата, което ме караше да изпитвам лек страх. Нямах обаче нищо против него. За разлика от Том Галахър. Той го мразеше и изобщо не се страхуваше.

Малко преди Морган да се върне от Европа, станах свидетел на една много неприятна случка, от която научих някои неща за Пол Бътлър. Онази сутрин стаята за почивка беше пълна с адвокати, които носеха столове от своите кабинети, за да изпият сутрешното си кафе и да прочетат пощата си. Появи се и самият Пол Бътлър. Това беше единственият път, в който го видях в тази стая. Той не беше дошъл заради кафето или пощата, а за да направи едно съобщение.

– Имайте предвид, че Елайас няма да бъде на работа до първи ноември – обяви Пол Бътлър.

Том Галахър, който не бе успял да намери стол, се наведе бавно над ниската масичка за кафе и остави писмата си. Изправи се и прочисти гърлото си.

– Знаеш ли, Пол – започна Том. – Винаги съм се чудел защо говориш за баща си с малкото му име. Защо не казваш „татко“, „баща ми“, „тате“ или нещо подобно?

– Не знам, Том. Винаги съм използвал малкото му име.

– Чудех се дали не си се надявал да забравим факта, че си постъпил на работа като сина на шефа.

Бътлър си свали очилата и се почеса по оплешивяващото теме.

Галахър сложи ръце на бедрата си и се приведе леко напред по начин, който винаги го караше да изглежда като деформиран застаряващ атлет, какъвто всъщност беше, и втренчи изпъкналите си очи в Пол Бътлър. (Тогава предположих, че има проблеми с щитовидната жлеза.)

– Нека те попитам нещо, Пол. Нареди ли на Джоузефин да пренасочва всички разговори на Елайас към твоя телефон, докато той отсъства? – Изскочилите очи на Галахър запулсираха подобно на противопожарен датчик.

– Не разбирам какво искаш да кажеш – отговори Пол Бътлър.

– Напротив – парира го Галахър, все още гледайки го злобно. После се обърна към Уолтър Смит. – Ти знаеше ли, че го прави, Уолтър? Беше ли ти известно, че кара Джоузефин да пренасочва към него всички обаждания на баща му, докато Елайас е в Палм Спрингс?

Уолтър Смит извади лулата от устата си. Червендалестото му лице стана още по-алено.

– Може би е по-добре да оставим този въпрос на управителния съвет, Том – предложи старши адвокатът.

– Да вървят по дяволите! – извика Галахър и погледна към мен. – Какво ще кажеш, Дъг? Не искаш ли ти да поемеш разговорите на Елайас Бътлър, докато той отсъства?

– Не разбирам – отговорих. – Не знам какво имаш предвид.

– Помисли малко – настоя Галахър. – Просто си представи, че си юрист в някоя фирма в Ню Йорк или Чикаго, която се нуждае от адвокат в Аризона. Винаги ще бъдеш препратен към нас. Или ако случайно отвориш правния указател „Мартин и Хъбъл“ на „Финикс“ и харесаш анотацията ни, на кого в кантората би се обадил, за да повериш бизнеса на компанията си?

Тъкмо когато щях да му кажа, че съм разбрал какво има предвид, нещо ме накара да вдигна поглед. Забелязах, че много от адвокатите, които бяха на път да си тръгнат, бяха предпочели да останат. Те стояха, наредени в полукръг. Изведнъж се почувствах, сякаш съм се върнал в гимназията и присъствам на побой в съблекалнята на момчетата. Очаквах всеки момент да бъда изблъскан от тълпата в центъра на кръга, където обикновено се вдигаше прах, летяха юмруци и се раздаваха ритници. Извърнах глава към Пол Бътлър. Той си сложи очилата и ме погледна през тях. Усетих как стискам зъби.

– Правилно се досещаш, Дъг – увери ме Галахър. – Човекът в Ню Йорк би се обадил на старши партньора, най-важния човек във фирмата. Би искал да му се обърне необходимото внимание. И то всеки път. А знаеш ли какво ще стане, ако в продължение на шест месеца получаваш обажданията на Елайас? – Продължавах да стискам зъби. – Ще ти кажа, Дъг. Ако проявиш малко интелигентност, би получил толкова много сделки до края на тези шест месеца, толкова много нови клиенти, че ще се наложи да те направим партньор. После, ако си наистина настоятелен, ще трябва да направим хонорара ти по-висок от нашия. А ако се проявиш като истински тъпо копеле, ще се наложи да те направим член на управителния съвет.

С това той хвърли злобен поглед на Пол Бътлър, който мигновено излезе от стаята. Галахър се провикна след него:

– Ако искаш, още сега мога да дам гласа си за последното ти предложение, Пол!

Помещението се изпразни. Останахме само аз и Чет Джонсън.

– Боже! – възкликна моят колега под оклюмалия си мустак. – Обикновено обсъждат такива въпроси на срещите на партньорите.

– Уплаших се – казах.

– Тук витаят доста зли духове.

– Знаеш ли какво имаше предвид Галахър, когато каза, че ще даде своя глас за предложението на Бътлър? – попитах.

– Да – отвърна Чет.

Зачаках.

– Е, ще ми обясниш ли?

– Бътлър изпрати паметна записка – започна Чет колебливо. – До всички партньори, с която предлага да се промени начинът, по който се изчисляват допълнителните хонорари за спечелване на нови клиенти.

– Това пък какво означава? – попитах.

Чет ми обясни как кантората разпределя възнагражденията. Партньорите получавали допълнителни хонорари, ако доведат нов клиент. Уговорката била, че ако някой адвокат спечели нов клиент за фирмата, няма значение дали впоследствие ще работи за него. При всички случаи той получава половината от хонорара.

– Това означава, че човек като Елайас Бътлър, който с времето е създал огромна клиентела, може да прекара половин година в Калифорния, докато колегите му работят вместо него, и все пак да получава солидна заплата.

– Какво предлага Бътлър?

– В момента правилата са такива, че след смъртта на някой адвокат или напускането му клиентите, за които е получавал допълнителен хонорар, продължават да ползват услугите на фирмата, без друг партньор да получава тези пари. Бътлър иска да промени правилата така, че адвокатът, който поеме клиентите на своя бивш колега, да получи и допълнителния хонорар.

– Значи – заключих аз, – когато Елайас Бътлър се пенсионира, Пол Бътлър ще прибере хонорара за всичките клиенти на баща си.

– Само за онези, по чиито случаи работи – уточни Чет. – Но не това е същественото, а нещо друго.

– Какво?

– Франк Менендес има клиент на име Ферис Едингтън. Той е най-големият фермер в Аризона и е изключително важен за фирмата.

– Да, знам – потвърдих.

– Франк е болен. Лежа в „Майо Брадърс“, а после в една престижна онкологична болница в Пасадина. Никой не говори за това, но дочух, че се е прибрал вкъщи онзи ден.

– И?

– Според новото предложение Пол Бътлър ще поеме ранчо „Едингтън“, ако Франк умре.

– Моля? Но защо?

– Нещата са повече от ясни. Ранчото ще бъде продадено.

– Защо?

– Земята е твърде ценна – могат да се построят отлични жилища. Ще се появи някой, който ще я превърне в следващото ранчо „Маккормик“. Нали се сещаш, от онези комплекси с езера, голф игрища, огромни търговски центрове и жилищни сгради. А когато това се случи и ние сме успели да задържим Ферис Едингтън като клиент, фирмата ни ще изготвя договори за съсобственост на недвижими имоти, актове за попечителство, лизингови споразумения и ограничителни клаузи още стотици години. И адвокатът, който ще получи допълнителен хонорар за цялата работа, може да не си помръдне пръста до края на кариерата си, ако поиска. А според предложението този адвокат ще бъде Пол Бътлър, тъй като той оглавява отдела за недвижими имоти.

Облегнах се на стола и някои неща започнаха да се изясняват. Разбрах тревогата в гласа на Пол Бътлър в деня, когато ме помоли да долетя от Сан Франциско за интервюто. Тогава се бях учудил защо с такава лекота ми предлага по-висока заплата от обещаната ми на Сътър Стрийт. Вероятно Ферис Едингтън му бе казал за мен.

– Когато Франк Менендес умре – обясни ми Чет, – тук ще избухне същинска война.

– Дан Морган ще бъде ли сред воюващите? – поинтересувах се.

– Дан Морган има сериозни проблеми във фирмата.

– Защо? – настоях да узная. – Струва ми се странно. За човек с неговата репутация. Та той е създателят на решението „Мартинес“. То присъства в лекциите по право на всички американски университети. Морган промени федералния закон за habeas corpus повече от всеки друг адвокат в историята на американската юриспруденция.

– Вярно е – съгласи се Чет. – И колкото и да е иронично, това е едно от по-незначителните постижения на Дан.

– Тогава защо има проблеми?

– Първо, Бътлър го притиска. Второ, Морган е уязвим.

– Защо?

– Защо е уязвим? Няма постоянни клиенти. И съответно не получава допълнителен хонорар.

– Да, близко до ума е.

– Така е – съгласи се Чет. – Когато фирми като „Стейт Фарм“ или „Олстейт“ наемат Том Галахър, той може да се надява на повече работа с тях в бъдеще – не само за него самия, но и за много от нас. Същото е и с болницата, която ангажира Уолтър Смит, или пък с „Уестингхаус“, клиента на Елайас Бътлър. Това важи с още по-голяма сила, ако Ферис Едингтън остане при Франк Менендес. Ситуацията обаче е различна с клиентите на Морган. Добрите процеси за убийство и скандалните бракоразводни дела обикновено представляват еднократен ангажимент. При такива дела клиентът никога не търси отново услугите ни. Затова Морган не може да събере достатъчно точки за допълнителния хонорар.

– Защо Пол Бътлър му има зъб?

– Повярвай ми, Дъг. Двамата са много различни. Бътлър се интересува от пари, купища пари. По дяволите, всяка година Морган върши повече работа от който и да е адвокат в града. – Чет посочи една от многото снимки, които висяха на стената. – А виж и това – продължи той. – Може би просто е въпрос на стил. – На снимката се виждаше Дан Морган на официална вечеря на фирмата, състояла се преди години. Носеше смокинг и седеше с чаша бренди в ръка. Гледаше със задоволство красивата млада жена до себе си, чиято коса бе прибрана във висок кок. Тя беше изпънала юмрук към фотоапарата и показваше среден пръст.

– Това е втората съпруга на Морган.

– Знам – отвърнах. – Мисля, че се казва Франки.

– Точно така – потвърди Чет. – Срещал съм я веднъж. Мога да те уверя, че все още изглежда страхотно. Но ще ти кажа и друго. Ако Франки влезе в някой бар и си отвори устата, всички моряци биха избягали. Когато се преместихме в тази сграда, Пол Бътлър искаше да свали снимката от стената, но баща му го заплаши с уволнение, ако се опита да го направи отново. Елайас я харесваше много.

– Какво мислиш за Морган?

– Обожавам го. Бих носил куфарчето му до другия край на света. Понякога може да се държи с теб като с мекотело, но винаги ще отдели време да те научи на нещо, а и е най-добрият човек, за когото съм работил. Не забравяй обаче, че тук има хора, които не искат да работят с него.

– Какво значи „държи се с теб като с мекотело“?

– Понякога премълчава неща от колегите си и се държи зле с тях.

– Кой не иска да работи с него?

Ан Хейстингс например.

– Защо?

– Не обича да се отнасят с нея като с мекотело. Нито пък Лий Гудман. Отложиха партньорството на Морган с една година, защото не можа да събере таксите от редица свои клиенти. По дяволите, Морган е научил Лий на всичко, което знае. Даде му своя наръчник за водене на кръстосан разпит. А сега Гудман дори не му говори.

– Какъв е този наръчник?

– Морган написа книга. В нея каталогизира всички неща, които законите на Аризона ти позволяват да правиш по време на кръстосан разпит. Уест Пъблишинг Къмпани искат да я издадат, но Морган не я дава на никого.

– Защо отказва да я публикува?

– Кой знае? Но я зае на Лий за известно време. А сега той се държи ужасно с него, и то след като Морган го превърна в един от най-добрите адвокати в щата. Само защото Дан не успя да събере някакви пари. Ако трябваше да избирам, бих предпочел да науча от Морган всичко, което мога, вместо да стана партньор в тази фирма.

Седях и отпивах последните глътки от кафето си, осмисляйки особеностите на фирмената икономика. Бях разбрал, че Дан Морган се нуждае от добро дело, преди самият той да го е осъзнал.

А на голф игрището, докато чакахме решението на съдията дали Уинтроп Норт има право да премести топката си от пътеката, отново се оказах твърде близо до количката. Този път Морган заговори пръв. Звучеше притеснен.

– Как е Франк? – попита той.

Галахър не го погледна. Пресегна се към една топка и започна да я върти в ръката си.

– Той умира, Дани.

– Не.

– Напротив. Време е да свикнеш с мисълта. Този път положението му е сериозно. Изпратиха го вкъщи, за да умре сред близките си.

Норт и аз изпълнихме еднакъв брой удари на четиринайсетата и петнайсетата дупка, с което оставах на удар зад него. На шестнайсетата той се намираше на два метра от флагстика и беше на път да отбележи бърди. Измери от всички страни ъглите с късия стик, а аз се подготвих да изгубя поредната дупка. Докато докторът стоеше над топката и се канеше да замахне, чух зад себе си щракане, а после леко свистене. Обърнах се и видях Дан Морган, който за пръв път бе слязъл от количката. Стоеше облегнат до едно палмово дърво и отваряше нова кутийка с бира. Норт отстъпи назад и се втренчи в Морган. Морган вторачи поглед в него без следа от притеснение. После направи нещо, което не бях виждал, откакто напуснах Военноморския флот на САЩ. Морган се наведе, повдигна единия си крачол и измъкна пакет цигари от чорапа си. Разтърси я, извади една цигара, стисна я между зъбите си и отвори запалката „Зипо“. Запали цигарата, която висеше от устата му. От нея се изви дим, а очите на Дан заблестяха, докато изучаваше противника ми. Норт се върна при топката. Удари я и тя се спря на пет сантиметра от целта. Той застина на място, забил поглед в стика.

– Добро изпълнение – казах, а неговият помощник вдигна топката.

След няколко секунди Норт се запъти към следващата дупка. Като ме подмина, той изрече единствените думи към мен този ден.

– Не знам кой е онзи там – каза Уинтроп Норт, – но го накарай да пази тишина.

Няколко минути по-късно стоях пред седемнайсетата дупка. Бях изпълнил добър начален удар, с който изпратих топката на десетина метра след тази на Норт – бях сигурен, че с два удара тя ще стигне до грийна пред дупката, която беше с пар пет. За съжаление Норт вече бе изпълнил втория си удар и топката му се бе приземила в предната част на грийна. Нямаше начин да не отбележи бърди. Изведнъж зад мен изникна Дан Морган и ме докосна по лакътя.

– Можеш да го победиш – прошепна ми той. Погледнах го. – Вярвам го – продължи. – Разбирам от такива неща. По дяволите, дори аз щях да го бия, ако знаех как се играе.

Извадих от сака дървен стик номер четири. Замахнах и ми се стори, че той се плъзна няколко сантиметра по тревата, след като беше ударил топката. Отначало тя полетя ниско, но после се извиси над флага и заблестя на следобедното аризонско слънце.

– Ще влезе! – изкрещя Том Галахър, докато топката още беше във въздуха. – Мамка му, ще влезе!

Топката не влезе. Приземи се и спря на по-малко от метър под дупката. Това беше най-добрият удар в живота ми. Изпълних следващия с централната част на късия стик. И така на седемнайсетата дупка от финала на Шампионата на Аризона за аматьори в клуб „Сан Маркос“ Уинтроп Норт отбеляза бърди, но изгуби.

На осемнайсетата дупка завършихме наравно и се отправихме към ресторанта на клуба, за да обядваме. Беше се случило немислимото – не само се бях класирал на финала, но бях изиграл осемнайсет дупки със самия Уинтроп Норт и резултатът беше равен. Докато вървяхме, отново усетих ръката на Дан Морган върху лакътя си.

– Победи този нещастник – каза ми той, – и ще си направим страхотно парти. – Той кимна решително. – Сериозно говоря.

Седнахме на една маса в градината близо до входа на ресторанта, а Уинтроп Норт зае място в другия край, възможно най-далеч от нас. Почти бях свикнал с външния вид на моите събеседници, но когато Норт се отдалечи, ги разгледах отново. Помислих си, че Морган може да мине за красив, ако не беше в толкова лоша форма. Лицето му бе осеяно с белези от акне, а очите му бяха малко по-сближени от необходимото, но носът му беше изящен и леко зачервен при ноздрите, а брадичката – волева и изсечена.

Сервитьорът ни донесе менюто.

– Внимавай, Дани – предупреди го Галахър. – Забелязах резервната гума, с която дойде от Франция.

Морган се закикоти и погали корема си. Всички поръчахме чийзбургери.

– Винаги съм искал да се срещна с този мъж – каза Морган, гледайки към моя противник.

– Защо? – попита Галахър. – Ти не се интересуваш от голф.

– Не, не заради това – отвърна Морган. – Той е патологът, който направи аутопсията на Хомър Мени Гоутс. Той е човекът, който заяви, че е било убийство.

– О, сега се сещам – спомни си Галахър. – Точно така. Бях забравил, но си прав.

– Тъпото копеле е некомпетентно – почти извика Морган. – Трябва да му отнемат разрешителното. Не бива да прави нищо друго, освен да играе голф, и той го знае.

В далечния край на градината Уинтроп Норт седеше сам. Пред него имаше чаша мляко. Отзад, на стартовата площадка, чакаше помощникът му, седнал на големия сак за голф. Пушеше цигара и тъкмо разопаковаше сандвича си. Обърнах се отново към Морган с разрошената коса, кървясалите очи и изцапаната риза, прилепнала за корема му. Отхапах от чийзбургера и докато сдъвквах парченце лук, извърнах глава и погледнах противника си. Обзе ме странно чувство на самота.

– Том ми каза, че си отказал предложение на „Бробек, Флехър и Харисън“, за да дойдеш при нас, Дъг.

– Така е – потвърдих.

– Това е страшно престижна фирма.

– Знам – казах.

– Според Том си го направил, защото Пол Бътлър ти е обещал, че ще работиш с мен.

– Да – отвърнах.

– Странно – учуди се Морган. – Никой не ми е казал такова нещо.

– Аз… надявам се, че… – започнах да заеквам.

– Бътлър спомена ли ти, че в момента нямам много работа?

– Не. Каза, че…

– Я вижте кой е тук! – извика внезапно Том Галахър с язвителен тон.

Вдигнах очи и се учудих, когато видях Пол Бътлър. Той се бе засилил към нашата маса. Спря пред нас, пое си въздух и каза нещо, което, имайки предвид обстоятелствата, прозвуча доста странно.

– О, Дан, радвам се да те видя! – възкликна Бътлър и седна. – Разбрах, че си се върнал. Елайас ми каза, че ви е видял снощи в клуб „Аризона“. Том, търсих те навсякъде. Накрая си спомних, че ще гледаш голф мача. Надявах се да те открия тук, за да ми кажеш къде е Дан. Аз…

– Какво се е случило? – изръмжа Галахър, прекъсвайки потока на съзнанието.

Пол Бътлър отново си пое въздух.

– Синът на Ферис Едингтън е бил убит тази сутрин.

– Боже господи!

Настъпи тягостно мълчание. Оставих чийзбургера. Сега аз имах проблеми с дишането. И аз бях човекът, който заговори пръв.

– Травис?

– Познаваш ли го? – попита Морган.

– Да.

– Е, Пол – продължи Морган. – Не си изминал целия път само за да ни съобщиш новината.

– Така е, Дан. Дойдох да ти кажа, че Ферис Едингтън настоява ти да защитаваш вдовицата на Травис.

Морган се облегна назад.

– Тя го е убила – заяви накрая Бътлър сякаш за да започне наново разговора.

– Ферис Едингтън иска да защитавам жената, която е убила единствения му син?

– Да – отвърна Бътлър. – Така твърди.

– Защо?

– Нямам представа, Дан. Знам само какво каза, когато ми се обади.

– Какво точно е станало?

– И това не знам. Разбрах единствено, че жена му – дори не попитах за името ѝ…

– Рита.

Всички погледнаха към мен.

– Казва се Рита – повторих.

– И нея ли познаваш?

– Да.

– Е – продължи Бътлър, – Травис се бил изнесъл от имението и живеел в къщата на един от възрастните работници в ранчото. Рита ли беше? Рита отишла там тази сутрин и го застреляла. Според Ферис дъщеря ѝ е била с нея, когато го е направила.

Морган ме погледна въпросително.

– Миранда – казах.

– Откъде познаваш тези хора? – попита Морган.

– Не помниш ли бащата на Дъг, Дан? Бил Маккензи? – намеси се Галахър.

– Не мисля.

– Той беше счетоводителят на Ферис Едингтън. Финансовият управител. Работеше с Франк по всички икономически въпроси. Почина преди няколко години.

– Може да се каже, че съм израснал в ранчото – обясних на Морган.

– Когато не си играл голф в клуб „Меса“ – каза Галахър.

– Ферис твърди, че на мястото е имало свидетел, който не е видял стрелбата, но е чул всичко – продължи Пол Бътлър, опитвайки да се върне към въпроса, който го бе довел тук. – Управителят на неговата овцеферма.

– И него ли познаваш? – попита ме Морган.

– Да. Името му е Хуан Менчака.

– Това е всичко, което знам, Дан – каза Бътлър. – Ще я защитаваш ли?

Морган се наведе и извади друга цигара от чорапа си. Запали я и се втренчи в дима, който се изви нагоре. Остави на масата кутийката с бира и извика през градината:

– Ей, сервитьора! Донесете ми чаша кафе.

Едно момче от голф клуба дойде до масата и се приближи към мен.

– Петнайсет минути, мистър Маккензи.

– Моля?

– Трябва да се върнете на площадката след петнайсет минути.

– А, да. Благодаря.

Около стартовата площадка започваше да се събира голяма тълпа.

– Ще имаме проблеми – каза Морган на Бътлър.

– Какви? – попита Бътлър подозрително.

– Когато някой клиент ти плаща да защитаваш друг човек по наказателно дело, винаги се сблъскваш с морални проблеми, Пол. Това е закон.

– Е, подобни спънки винаги могат да се изгладят – каза Бътлър.

Морган го гледаше втренчено.

– Със съгласие, дадено при пълна информираност.

Морган продължаваше да го гледа.

– Не съм ли прав? – настоя Бътлър.

Морган дръпна дълго от цигарата и издиша гъстия дим през ноздрите си. После отпи глътка от кафето.

– Е? – попита Бътлър.

– Вероятно – заяви накрая Морган. – Вероятно.

– Ако приемем, че можем да разрешим този проблем, ще поемеш ли случая?

– Може би да, може би не – намеси се Том Галахър. Пол Бътлър се извъртя и го зяпна. – Мога да наложа вето на този случай – продължи Галахър.

Бътлър се наежи, а Морган попита:

– Защо?

Галахър се обърна към него.

– Има нещо, което не съм ти казвал, Дани. Докато те нямаше, Пол прие нова резолюция. Сега всеки член на управителния съвет има право да наложи вето върху защитата по наказателни дела.

– Не говориш сериозно!

– Дан – каза извинително Бътлър, – трябва да въведем ред в събирането на хонорарите.

– Да – потвърди Галахър. – И тази нищожна, лицемерна теория ми дава правото да налагам вето. Пол, приятелю, ще бъдеш победен със собствените ти оръжия.

– Не разбирам.

– О, стига, Пол, и двамата знаем за какво става въпрос.

Седях като прикован, неспособен да помръдна.

– Не знам за какво говориш, Том.

– Напротив – отвърна Галахър. – Много добре знаеш. Когато онази жена е дръпнала спусъка, тя не е застреляла само Травис. Улучила е и теб. Поради някаква незнайна причина Ферис Едингтън иска да ѝ осигури адвокат. Ти си наясно, че ако Дани не се съгласи да го направи, Ферис ще отиде в друга фирма. Защо не в „Рамзи и Елиът“? Те работят по наказателни дела. Докато Ферис ползва услугите им, Франк може да умре. А ако това се случи, има вероятност Ферис Едингтън да не се върне при нас. Те се занимават сериозно и с недвижими имоти. И ти го знаеш. Вършат много добра работа. Ако Ферис ни напусне, всичките допълнителни хонорари, за които сега си точиш зъбите, ще се изпарят.

– Десет минути, мистър Маккензи – обяви нечий глас зад мен.

Лицето на Пол Бътлър пламна.

– Том, да не ми казваш, че би рискувал фирмата да загуби Ферис Едингтън само за да ми навредиш?

– Казвам ти, че ще направя най-доброто за фирмата. Ще наложа вето на този случай, освен ако не приемеш едно условие.

– Какво е то?

– Ако Дан Морган се съгласи да защитава тази жена, след смъртта на Франк Менендес той ще получи допълнителните хонорари по всички дела на Едингтън. Все пак знаем, че Дани е единственият, който може да задържи този клиент сега. Нали точно ти искаше всичко да е честно, Пол?

Бътлър го погледна изумено.

– Том – намеси се Морган. – Няма нужда да го правиш.

– И още как – отвърна Галахър, без да откъсва поглед от Бътлър. – И още как.

– Трябва ни съгласието на всички партньори – заяви Бътлър.

– И те ще го дадат. Всички ще са единодушни, че трябва да задържим клиента. Ти си единственият, който има основание да се противопостави. По дяволите, Пол, ще се съгласят, само и само да не получиш хонорарите. И ще ти се изсмеят в лицето, докато го правят.

Бътлър побесня.

– Налага се да вземеш решение, Пол. И то бързо. Ако искаш да поемем делото, трябва незабавно да свикаме среща на партньорите и да изясним въпроса. Но ако решиш да го откажем, бих искал да изгледам края на голф турнира. Младият Маккензи ще спечели.

Бътлър ни обърна гръб и се загледа във вратата на магазина.

– Знам, че си мислил за собствените си интереси много повече от мен, Пол, така че няма да изпадам в подробности. Няма да кажа колко много работа те чака още по делата на Едингтън. Далеч съм и от мисълта, че в долината ще настъпи период на мир и разбирателство. – За пръв път, откакто бе започнал да говори, Галахър ме погледна, усмихна се и ми намигна. – Вместо да говоря, ще отида да пусна една вода. – Той се изправи и се запъти към ресторанта.

Морган се обърна към мен. Дилемата на Пол Бътлър не го вълнуваше.

– Опиши ми Рита Едингтън – помоли той.

– Красива е – отвърнах.

– Не – каза той нетърпеливо. – Друго имах предвид. Според теб би ли го убила?

– О – казах, – не знам. Мисля, че не би го направила. Но не съм сигурен.

– Защо смяташ така?

– Тя е едно от най-милите момичета, които съм срещал.

– Откъде я познаваш?

– От гимназията „Меса“. Беше няколко години по-голяма, но винаги се държеше добре с мен.

– А дъщеря ѝ Миранда? Какво ще кажеш за нея?

– Тя има психически проблеми – отвърнах. – Лежала е в клиники.

– Къде например?

– Спомням си, че веднъж я приеха в „Менингър“ в Канзас.

Морган поклати глава и присви устни, сякаш за да свирне, но не издаде никакъв звук.

– На колко години е?

– Мисля, че е на дванайсет. Или тринайсет.

Държейки цигарата между пръстите си, той бавно се почеса по брадичката.

Изведнъж до масата се доближи Уинтроп Норт.

– Здравей, Пол – каза той.

– Доктор Норт, как си? – Пол Бътлър се изправи. Държаха се приятелски и очевидно се познаваха добре.

– Не те видях на срещата на клуба „Харвард“ миналата седмица – усмихна се докторът.

Бътлър скалъпи някакво извинение и те започнаха да се уговарят кога пак ще играят скуош и се зачудиха къде във Финикс има добри кортове.

Докато разговаряха, Морган се наведе към мен. Присви очи, подобно на лисица.

– Ей, Дъг – прошепна. – Имайки предвид разказа на Бътлър за случилото се, откъде са сигурни, че Рита го е убила? Защо са толкова сигурни, че не го е направило момичето?

– Не знам – отговорих. – Може би Хуан Менчака ще ни каже кой го е сторил.

– Да – съгласи се Морган.

Галахър се върна от тоалетната. Седна до мен и изгледа високомерно Пол Бътлър и Уинтроп Норт. Изражението му омекна и той запали зеленикава пура. Разговорът между двамата състуденти отново се бе върнал към клуб „Харвард“.

– Мили боже, пощади ме! – прошепна ми Галахър. – Ще повърна.

Бътлър покани Уинтроп Норт да се приближи до масата.

– Разбира се, познаваш Дъг Маккензи. – Аз и противникът ми си кимнахме. – И Том Галахър.

– Виждали сме се преди – каза Галахър, размахвайки пурата си пред доктора.

– А срещал ли си Дан Морган?

Лицето на Уинтроп Норт придоби странно изражение, докато той се здрависваше с Морган.

– Адвокатът – каза Норт.

– Да – потвърди Морган.

За пръв път този ден Уинтроп Норт ми отправи продължителен и суров поглед.

– Ще ни извините ли, докторе? – попита Галахър. – Трябва да обсъдим един служебен въпрос.

– Пет минути, мистър Маккензи.

Около площадката се бяха струпали хора, които познавах отдавна – приятели на баща ми и познати, с които бях играл голф в клуб „Меса“ в детските си години.

– Е, какво реши, Пол? – попита Галахър.

Пол Бътлър беше позеленял от яд, но все пак заяви:

– Съгласен съм.

– Добре. Сега всичко е в ръцете на Дан.

Управляващият партньор зачака неговия отговор.

– Имам едно условие, Пол.

– Какво е то?

– Искам помощник по делото.

– Кажи ми кога не си имал асистенти, които биха дали всичко, за да ти помогнат?

– Нямах предвид това. Искам човек, който ще работи изцяло за мен. Нямам намерение да обикалям останалите партньори като пълен глупак и да ги моля да ми отпуснат помощ. Нуждая се от асистент, който ще помага единствено и само на мен. А ако някой друг партньор поиска да ползва услугите му, ще се наложи първо да се допита до мен. Само ако наистина се налага. И трябва да ме помоли с необходимото уважение.

– Сигурен съм, че може да се уреди.

– Кой е свободен в момента? – поинтересува се Морган. – Трябва ми човек още днес. Веднага.

Започнаха да обсъждат възможностите. Чет Джонсън помагаше на Галахър. Рони Толбът работеше по процес с Уолтър Смит.

– Какво ще кажеш за Ан Хейстингс?

– В никакъв случай – изсъска категорично Морган.

Погледнах към мястото, където седеше Уинтроп Норт с чашата мляко пред себе си. Задържах погледа си дълго върху него, след което почувствах как думите се надигат в мен и се изплъзват от устата ми.

– Аз искам – предложих плахо. Настъпи същата тишина като при новината за смъртта на Травис Едингтън. – Аз ще го направя – заявих малко по-смело.

– Не можеш, Дъг – отговори накрая Морган. – Трябва ми някой сега. Ще се наложи да говорим със свидетели. Може би съдията ще ни повика на заседание за определяне на гаранция още този следобед. Налага се да направим сериозно проучване.

– Разбирам. Няма проблем. Аз ще ти помогна.

Морган ме изгледа недоверчиво.

– Ей – каза той с равен глас, – на път си да спечелиш турнира.

– Ако се стигне до процес, ще ми позволиш ли да задавам въпроси на свидетелите?

– Да – обеща той.

– А ще ме научиш ли как да го правя?

– Да.

– Искам да бъда твой помощник, ако си съгласен.

– Дяволите да ме вземат! – възкликна Том Галахър.

Морган запали цигара и погледна към Уинтроп Норт, който допиваше млякото си.

– Смяташ ли, че ще можеш да откриеш онзи свидетел Хуан Менчака?

– Да – уверих го.

Той ме погледна строго от другата страна на старата маса.

– Само при едно условие.

– Да?

– Ще можеш да разпиташ един свидетел, но само ако решим да поемем делото. И ако решим да го внесем в съда.

– Разбирам.

– Дъг, не можем да вземем решение, ако не напуснеш голф игрището.

– Знам – отвърнах.

Господи, какво правех? Само два часа по-рано обмислях да се обадя на фирмата в Сан Франциско. А сега казвах на Даниъл Морган, че съм готов да зарежа шампионата по голф за аматьори заради него. Бях ли изгубил разума си? Погледнах отново към Уинтроп Норт, а в ушите ми още отекваше дръзкият коментар на Морган за неговата професионална некомпетентност.

– Ще го направя – повторих.

Морган затвори очи и ги разтърка. Допуши цигарата и изпи кафето си.

Шпайковете ми затропаха по асфалта, когато последвах тримата партньори към паркинга.