Без свидетели

53

На улицата Морган спря рязко. Той се приведе напред и сложи ръце на коленете си. После се изправи и пое дълбоко въздух.

– Как си позволява този нещастник да осъжда още от сега момичето? Трябваше да подадем молба за отвод и да го изритаме от случая. – Той продължи, гледайки сърдито напред, а сенките ни се разстлаха пред нас на Джеферсън Стрийт. После, докато пътувахме в асансьора на офиса, яростта на Морган като че ли се смекчи. – Ще се изложим жестоко, преди всичко да приключи. Мразя това проклето дело!

Като слязохме от асансьора, чух някой да казва: „Здравейте, мистър Маккензи“, а щом се обърнах, зърнах Полин Адеър, която стоеше във фоайето. Беше с лъскави обувки с високи токчета.

– Здравейте – отвърнах. – Как сте?

Морган просто продължи. Полин Адеър извика след него:

– Дани.

Той спря.

– Искам да обсъдим онзи въпрос. – Тя се доближи до него, хвана го за ръката и добави: – Трябва да седнем и да изясним всичко.

Докато Полин говореше, аз погледнах зад нея към края на фоайето, където започваше коридорът. В сенките стоеше Ан Хейстингс, отпуснала ръце до тялото. Отначало помислих, че иска да говори с Морган, но в следващия миг тя ми помаха и се усмихна вяло. После се обърна и се отдалечи бързо. Морган и Полин Адеър минаха бавно през фоайето, а аз ги последвах.

– На колко възлиза сметката ти във фирмата? – поинтересува се Полин.

– Не съм сигурен – отговори Морган.

– Господи, Дани. Трябва да намерим начин да седнем с нея и да ѝ покажем цифрите. Наистина ли не следиш сметката си?

– Мисля, че е около осемдесет хиляди долара.

– Ще говоря с Пол Бътлър. Той знае какво получава всеки, и то до последния цент.

– Не искам да го замесваме. Аз сам ще науча.

– Колко струва грозният форд, който караш?

– Не знам – отвърна Морган, докато влизаха в кабинета му, и затвори вратата след себе си.