Без свидетели

37

– Каквото и да стане – каза Морган, – Хаузър не бива да я квалифицира като възрастен човек. Трябва да направим всичко възможно Миранда да остане в съда за непълнолетни.

– И как ще го постигнем?

– Ти трябва да разбереш.

Започнах от индекса на Ревизирания кодекс на щата Аризона. Потърсих основание за третиране на непълнолетни престъпници като възрастни. Не открих нищо и прегледах съдържанието, но без резултат. После изчетох целия Кодекс за непълнолетни закононарушители и когато отново не намерих нищо, се заех с правилата на наказателната процедура. Там проверих под „деца“, „възрастни“ и „квалифициране“. Доколкото си спомням, се запознах с цялата конституция на щата и тъкмо когато бях на път да изчета „Пасифик Рипортър“, погледът ми се замъгли и аз отпуснах глава върху книгите, струпани на двете маси между рафтовете в библиотеката.

– Мамка му! – извиках, влачейки се към стаята за почивка, където Морган, Галахър и Уолтър Смит разговаряха с новия младши адвокат във фирмата. Сипах си чаша кафе.

– Какво научи? – попита Морган.

– Нищо – признах. – Не мога да намеря нищо. Мисля, че няма информация на тази тема.

– Напротив – каза Морган. – Чел съм за това преди. Просто не мога да се сетя къде.

– Е, досега не открих нищо.

– Деца могат ли да бъдат съдени като възрастни в Аризона? – попита Морган Уолтър Смит.

– Не знам и не ме интересува – отвърна адвокатът по граждански дела.

– Непълнолетните престъпници могат да бъдат осъждани като възрастни при определени обстоятелства.

Последното дойде от новия ни колега Лестър Пиърс, чийто глас прозвуча мъдро и авторитетно. Знаех, че току-що е завършил стажа си във Върховния съд на САЩ. Фирмата с радост го назначи, тъй като той имаше най-високия успех сред своите съкурсници в Правния факултет на Университета на Аризона. Носеха се слухове, че иска да работи с Дан Морган.

– При какви обстоятелства? – попитах.

Новият колега вдигна лявата си ръка и докосна показалеца си, за да отхвърли първото условие.

– Първо – обяви той, – трябва да съществува вероятна причина, че е извършено престъпление и в него е замесено непълнолетно лице. – Пиърс ме погледна, за да се увери, че съм го разбрал.

От другата ми страна Морган каза:

– Хаузър разполага с това.

Обърнах се към него.

– Е, тя е убила баща си – напомни той.

– Второ. – Пиърс докосна другия си пръст. – Трябва да съществува решение, според което непълнолетното лице не подлежи на лечение или рехабилитация като закононарушител в съд за непълнолетни.

– Вашият човек Хаузър има и това – заяви Уолтър Смит, а когато го погледнах, той добави: – По дяволите, ако в „Майо Брадърс“ и „Менингър“ не могат да я излекуват, съдът за непълнолетни в окръг Марикопа също няма да постигне особени резултати.

– Какво е следващото? – попита Морган.

– Съдебно решение, което гласи, че срещу детето трябва да бъде заведено наказателно дело в името на обществената сигурност и интереси.

– Вероятно и последното няма да е проблем за него – заключи сърдито Морган. – Тя го е убила. Ще я възприемат като заплаха за обществото и никой съдия няма да поиска да я затвори е други деца. Нещо друго, Пиърс?

– Да. Преди непълнолетното лице да бъде изправено пред по-висша съдебна инстанция, е необходимо доказателство, че то не е психично болно.

– Аха! – изрева Морган. – Хванахме го! Миранда е напълно луда. Затова е лежала в клиники като „Менингър“ и беше в ступор. По дяволите, заради това е убила Травис. Пиърс, ако се окажеш прав, Хаузър няма да успее да я изправи пред съд за възрастни. Няма как да убеди съдията, че не е душевноболна.

– И, разбира се – продължи Лестър Пиърс, – над всичко това стои процесуалното изискване за явяване и изслушване. Правото на справедлив процес, нали се сещате. – Новият колега ме удостои с енигматична усмивка, която показваше, че не знае за подвизите на Дъглас Маккензи пред високопочитаемия Хенри Пенрод. – Сега ще се върна – обяви той.

Бях убеден, че ще донесе онова, което не бях успял да намеря в библиотеката. В този миг осъзнах, че Пиърс е възхитителен. Нещо повече – той притежаваше жар, благодарение на която бе изпълнил виртуозно представлението си пред Морган, Галахър и Уолтър Смит.

– Мили боже! – възкликна Том Галахър. – Поредната ходеща енциклопедия. Още колко време Бътлър ще бъде председател на комисията по назначаване?

– Две години – отвърна Уолтър Смит.

– Колко млади гении възнамерява да наеме дотогава?

Лестър Пиърс се върна с ръкопис – доклад, както той ни разясни, – който предстоеше да бъде публикуван в „Правен преглед на щата Аризона“. Щяха да посветят цял брой на законите за непълнолетни.

– Изпратиха ми го за редакция и проверка на цитатите – заяви гордо Пиърс. Той прелисти подгънатите страници, намери абзаца, който търсеше, и ми подаде документа.

Прегледах го и стигнах до заглавието: „Условия за отказ“. Зачетох текста и погледнах към Морган.

– Не се казва квалифициране – казах, – а отказ. Съдът за непълнолетни се отказва от своята юрисдикция. – Морган кимна и аз продължих да чета. – Основава се на правната интерпретация на едно двусмислено постановление в конституцията. Нищо чудно, че не можах да го намеря.

Морган кимна отново и извади цигара от чорапа си.

– Пише ли нещо за условията за отказ на съда за непълнолетни от своята юрисдикция? – Той запали цигарата, а аз се зачетох.

Същото, което ни каза Пиърс преди малко. Освен всички останали изисквания обвинението трябва да докаже, че непълнолетното лице не е душевноболно.

– Е, Миранда Едингтън е на дванайсет и е побъркана. Дебелото копеле няма да я премести от съда за непълнолетни. – Морган поклати глава, демонстрирайки, че въпросът е изяснен, а проблемите ни – разрешени, след което напусна стаята.

Аз се върнах към статията и като стигнах до едно определено място, усетих, че чета на глас пред Уолтър Смит:

– „Ако са приведени неоспорими доказателства, че непълнолетното лице следва да бъде прието в психиатрична институция, подчиняването му на наказателната система не служи нито на интересите на обществото, нито на тези на детето.“ – Надигнах глава от документа. – Ако се наложи да докажем, че Миранда трябва да бъде приета в психиатрия, за да предотвратим изправянето ѝ пред съд за възрастни, какво ще направят с нея, Уолтър?

– Не знам, но предполагам, че ще я изпратят в клиника за душевноболни. Не е ли логично?

– В щатската болница?

– Вероятно.

– Сигурно ще се наложи – предположих, – да я оставим в щатската болница, за да не дадем шанс на Макс Хаузър да я хвърли в затвора.

– Моето момче – каза Уолтър Смит, – до неотдавна наричаха мястото „убежище на лудите“. – Уолтър се изправи, но преди да излезе, той погледна надолу към мен. – Нали знаеш, змийската дупка.