Без свидетели

47

Влязох в кабинета на Морган и заговорих.

– Доктор Харди вярва на Миранда, че Рита е убила Травис.

– Е, той не присъства на целия процес срещу Рита, нали? – каза Морган и продължи да премята в ръце чековата си книжка, без да отмества поглед от нея.

– Не, но той твърди, че…

В този миг звънна телефонът. Морган вдигна и ме изгледа студено.

– Ало… Да, Полин. – Той заслони с ръка слушалката. – Ще ми отнеме известно време – прошепна той. – Ще мина през кабинета ти, като свърша.

Прекарах остатъка от деня в четене на различни дела и чакане на Морган. Той така и не дойде. На следващата сутрин го зърнах в стаята за почивка.

– Говорих пак с Миранда – казах. Той отвори капака на кафе машината и извади използвания филтър. – Според нея Травис никога не се е опитвал да ѝ направи нещо. Имам предвид сексуално.

Той мина покрай мен, оставяйки следа от кафе по пода, преди да хвърли филтъра в кошчето.

– Децата никога не признават такива неща – заяви той. После излезе от стаята, без да направи ново кафе, а аз останах безмълвен, убеден, че съм го прогонил.

Минаха часове и аз зачаках мига, в който щеше да се появи Гидиън Епстийн, за да ни убеди, че красивата ни малка клиентка трябва да бъде заключена с цяла тълпа откаченяци. По едно време сведох глава над бюрото и прошепнах, опрял лице в махагона: „Тя е невинна, а ние ще я унищожим.“

Станах и се отправих към кабинета на Морган. Там нямаше никой. Затова потърсих Том Галахър.

– Той е на дело в Юма – отвърна секретарката му.

Продължих към кабинета на Уолтър Смит, но се отказах и се върнах. Помислих дълго, преди да вдигна телефонната слушалка. Поне опитах да го направя. Изпих чаша кафе и се втренчих през прозореца, наблюдавайки как няколко самолета кацат и излитат от летището. Погледнах към колите на улицата. Разходих се из кабинета. Накрая видях как едната ми ръка посяга към слушалката, а другата избира номера. Чух собственият ми глас да казва:

– Мисис Менендес, обажда се Дъглас Маккензи. Чудех се дали ще е удобно да намина, за да поговоря със съпруга ви.

Той не изглеждаше много по-зле от последния път, когато го видях. Лежеше на креслото в библиотеката, облегнал дългите си тънки крака на табуретката както първата вечер, когато с Морган и Ан го посетихме. Пушеше една от големите си пури. Очите му все още бяха жизнени и той побърза да ми предложи питие и пура.

– Дани не дойде – каза той.

– Предадох му, че искате да го видите. Повече от веднъж, но той беше страшно зает.

– Зарадвах се, като научих, че сте спечелили делото.

– Знаете ли, че сега представляваме момичето, дъщерята на Рита?

– Да, научих новината. Интересна ситуация, нали? – Почувствах облекчение от факта, че не ме попита дали е редно да го правим.

– Именно за това исках да поговорим – обявих.

– Да. Предположих, че не си тук само за да пушим пури. – Погледнах го мълчаливо, неспособен да продумам. – Дошъл си, за да ми кажеш нещо – добави той. – Давай. – Продължих да мълча, а той настоя: – Ще ми кажеш ли, или предпочиташ да седим и да слушаме музика?

– Ще обещаете ли, че никога няма да споменете на Дан Морган за посещението ми?

– Дани няма да разбере, че си бил тук. Слушам те.

Разказах му всичко. Започнах със случилото се по време на процеса, показанията на Рита и Гидиън Епстийн. Описах как съм открил Джоана Барнс. Не пропуснах дори мексиканката Росана Тревисо.

– Знам всичко – отвърна той. – Прочетох го във вестниците.

Предадох му думите на Миранда и д-р Харди. Казах му какво съм научил от медицинското досие на Миранда и кои предположения съм отхвърлил. Накрая стигнах до причината, поради която бях дошъл.

– Дан дори не желае да говори за това. Притеснявам се, че той и Гидиън Епстийн просто ще я изпратят в щатската болница, защото Дан се страхува да я изправи пред съда по обвинение в убийство. А Епстийн дори не се срещна с нея. Отказа да ѝ отдели необходимото време. Вече е решил да направи онова, за което му плащаме.

Като свърших словоизлиянията си, Франк Менендес с мъка доближи малката чаша с текила до устата си и след като я помириса и навлажни устни, запали нова пура. Потъна в размисъл, а аз почувствах голямо облекчение в тишината. Усетих се пречистен, почти безгрижен. Отпих от лютия алкохол и дръпнах от пурата, отпускайки се в мекия кожен стол. Изпитах лека вина, че съм действал зад гърба на Дан Морган, но тя не можеше да се сравни с огромното ми успокоение.

– Думите на малката не отричат показанията на жената от Сан Франциско – отбеляза Франк Менендес.

– Така е. Доктор Харди предположи, че Миранда потиска случилото се или пък е била твърде уплашена, за да забележи, че Рита се е обадила по телефона.

– И ти му вярваш, нали?

Последното не беше въпрос, а по-скоро предизвикателство. Той го отправи към мен със същия тон, който бе използвал, когато попита Дан Морган дали наистина вярва, че детето е убило баща си. Обезсърчих се при мисълта, че той също подозира Миранда в лъжа.

– Не знам – отвърнах. – Не разбирам нищо от психиатрия.

– Аз не му вярвам – рече Франк Менендес. – Не ми се струва вероятно момичето да е пропуснало или забравило такъв телефонен разговор при положение, че си спомня всичко останало.

Нещо в мен поддаде.

– Може би ме е излъгала – казах.

– Но не го вярваш наистина, нали?

– Не – признах.

– И това е причината за посещението ти. Жената, която си намерил в Сан Франциско, е работила като архитект в „Талийсен“, нали?

– Да.

– Проверихте ли дали е истина?

– Не – погледнах го аз. – Не го направихме.

– Проучихте ли изобщо коя е тя?

– Не. Но вероятно е трябвало.

– Е, предполагам, че не сте искали, защото и бездруго е съществувала опасност да загубите делото.

– Всичко стана толкова бързо.

– Да – каза той и огледа стаята, като спря погледа си върху телефонния указател.

– Би ли взел справочника?

Направих го.

– Потърси номера на Уесли Питърс.

Прелистих страниците.

– Ще го избереш ли вместо мен? – Изпълних молбата и закрепих слушалката на рамото му така, че да може да я задържи. После седнах. – Уесли? Обажда се Франк Менендес. Как си?… По дяволите, добре съм… Не, не, чувствам се страхотно. Медикаментите правят истински чудеса в наши дни. – Той положи усилия, за да вдигне чашата си в наздравица, и ми намигна. – Слушай, Уесли, искам да те попитам дали в „Талийсен“ някога е имало жена на име Джоана Барнс… Да, точно така, тя се яви като свидетелка по делото.

Франк Менендес се заслуша в събеседника си, като от време на време казваше „Да“, „Разбирам“ или „Интересно“. Веднъж попита: „Знаеш ли защо е бързала да замине?“, а после: „Наистина?“

Като приключи разговора, аз скочих и поех слушалката. След това седнах и зачаках.

– Говори се, че вашата мис Барнс е била изгонена от града от ревнивия си съпруг – заяви той.

Отне ми няколко секунди да осмисля думите.

– О, боже! – възкликнах.

– Ще повториш ли какво е казала Полин Адеър за Рита Едингтън? – попита Франк Менендес.