Без свидетели

40

Нищо обаче не беше перфектно. Готвенето на Ан в апартамента на Морган завърши по начин, шокиращо напомнящ на пълна катастрофа, а като погледна назад, тя се е запечатала в съзнанието ми като събитието, белязало началото на трудния период за Даниъл Морган и мен. Казвам, че само беляза началото, тъй като скромното ни събиране едва ли беше причината за цялата бъркотия. Предполагам, че тя започна в деня, когато Миранда Едингтън се събуди. Или ако не тогава, то със сигурност в мига, в който момичето изрече думите: „Мама го застреля.“ За мен обаче именно малката интимна вечеря предизвика поредицата от неприятности.

Всичко започна доста неангажиращо. Отидох в апартамента на Морган, а той ме покани да си сипя питие. Морган и Галахър обсъдиха спортните събития през изминалата седмица, преминавайки от футбола към баскетбола, както и предстоящите пролетни тренировки на „Сан Франциско Джайънтс“. Като изчерпаха темата, аз се опитах да вмъкна няколко думи за медицинското досие на Миранда, но Морган се престори, че не ме чува, и насочи разговора към преживяванията си на Хотел Стрийт в Хонолулу през 1942 г. А щом заговорих за хроничната депресия и предписването на лития, Морган предпочете да сравни периметрите на „Линкълн Континентал“ и „Кадилак“. Накрая той помоли Галахър да му разясни защо аферата „Уотъргейт“ се е стоварила на главата на Ричард Никсън. Междувременно Ан Хейстингс приготвяше четири едри пилета, а ние опитвахме от хапките с бекон.

През цялата вечер Морган искаше да създаде впечатлението, че се забавлява. По едно време той сложи ръка върху рамото на Ан и каза с пълна уста:

– Адски е вкусно.

Изядохме пилетата и завършихме вечерта около масата с питие в ръка. Морган пиеше бира, а останалите – скъп ликьор, сервиран в кристални чаши. Точно в този миг се позвъни и неприятностите започнаха. Морган погледна с любопитство Ан. Остави бирата си на масата, отправи се към вратата и отвори.

– Здравей, Дани – каза нечий глас отвън. Ан Хейстингс въздъхна. – Отидох в къщата. Накрая бях принудена да попитам Джоузефин къде си.

– Ще ти се обадя утре сутринта, Катрин – прошепна Морган. – Ще бъда в офиса. Мога да дойда и до къщата, ако си съгласна.

– Искам едно питие, Дани.

– Не съм сам – отвърна Морган. – Ще ти се обадя утре.

– Искам питие, Дани – настоя тя.

– Моментът не е подходящ.

– Напротив, мисля, че е подходящ.

– Не, Катрин. Наистина не може сега.

В коридора се чу шумолене и хлопване. Вратата щракна още веднъж, когато Морган заключи. Той се върна при нас и се отпусна мълчаливо на стола си, без да ни поглежда. Втренчих се в чашата си и свежите цветя, които Ан бе сложила на масата, а после отвъд тях в стъклената врата, водеща към вътрешния двор. Навън беше твърде тъмно, за да различа нещо. Разпознах неясния силует на палмово дърво, осветено от сиянието на водата в басейна. Това бе всичко, което видях, докато се взирах в далечината, неспособен да погледна където и да е другаде.

Тогава нещо се раздвижи из двора. Премигнах. Може би е човек, помислих си. В този момент някакъв предмет прелетя към мен от двора. Преди да успея да се отдръпна, чух силен трясък. Изведнъж осъзнах, че стъклото, през което бях погледнал преди малко, се разпада на части. Като на забавен каданс стъклените парченца се посипаха по килима около един прекатурен стол от градината. Красивата жена, която познавах само от снимки, влезе внимателно през дупката, останала от вратата.

– Ще го изпия сега, Дани.

Морган сложи ръка на челото си и сведе глава над масата.

Том Галахър се изправи.

– Още ли обичаш мартини, Катрин?

– С удоволствие бих изпила едно, Том. Благодаря ти.

Галахър отиде до таблата с бутилките и леда, а красивата жена се доближи до мен. За малко да падна от стола си. Тя ми подаде ръка.

– Не се познаваме. Аз съм Катрин Морган. – Станах и кашляйки, се представих. – Здравей, Ан – каза любезно тя.

– Здравей, Катрин.

Галахър задрънча с металния шейкър. Морган продължаваше да гледа втренчено в грапавата повърхност на масата. Беше запалил цигара. След като Том подаде високата чаша на Катрин, той предложи на Ан питие.

– Не, благодаря, Том. Дъг ми обеща да ме заведе на кино и аз смятам да се възползвам от предложението.

Както вече казах, вечерта беляза началото на един труден период. Спомням си за разпилените стъкла върху изтънелия килим на Морган и сега, години по-късно, си мисля колко много приличаха на сапунения мехур, в който се бе превърнало делото „Щатът Аризона срещу Едингтън“.