Без свидетели

12

На следващата сутрин Морган отвори шкафа зад бюрото си. Зад вратичката му имаше малък хладилник.

– Искаш ли бира?

Погледнах си часовника. Беше едва десет, но когато чух звука от отварянето на кутийката, заявих:

– По дяволите, защо не.

– Къде живееш, Дъг?

– В Кендъл Хаус на Трета улица.

– Знаеш ли дали разполагат със свободни апартаменти?

– Имат много мезонети. Аз живея в един от тях. Но всички са дадени под наем. Мисля, че е свободен един двустаен апартамент със собствена тераса.

– Много е хубав – каза Морган. Той отпи глътка бира и запали цигара.

– Познаваш ли мястото?

– Беше мое преди – отвърна той.

– Бил си собственик на Кендъл Хаус?

– Да. Докато съдия Болдуин не го даде на една от бившите ми съпруги. После данъчните ѝ помогнаха да го продаде. – Морган се усмихна. – Беше забравила да си плати някои данъци.

– Франки ли се казва? – попитах.

– Откъде знаеш?

– Видях нейна снимка на стената.

– По дяволите! – въздъхна той.

Опитах бирата, която ми се услади толкова рано сутринта.

– Слушай, Дъг, колата ти тук ли е?

– Да.

– Ще ме закараш ли дотам? Искам да проверя дали мога да наема апартамента.

Открихме домоуправителя, който ни увери, че жилището е свободно. Беше леко подпийнал, но въпреки това побърза да ни информира относно депозита за чистачка, забавянето на плащанията и проблемите с животни и деца.

Морган бръкна в джоба си. Извади цигарата от устата си, присви очи и попита:

– Какво предпочитате – лири, франкове или чекове?

Домоуправителят разгледа банкнотите с различни цветове и накрая каза:

– Сините ще свършат работа.

Морган подписа чековете и договора за наем. После ме помоли за още една услуга.

– Ще ме закараш ли до къщата ми? Всъщност тя е на съпругата ми, въпреки че е на мое име. Трябва да взема колата си и някои други неща.

Тръгнахме към Парадайз Вали. Когато подминахме хотел „Билтмор“, Морган въздъхна.

– Господи, какви партита сме правили тук!

Отбихме при „Кемълбек Ин“. Някъде по лъкатушещия път отвъд източния край на голф клуб „Парадайз Вали“, на място, което никога не бих могъл да открия сам, се намираше домът на Морган. Пред него, сред кактуси и камъни, се извиваше широка алея. Къщата изглеждаше малка и непретенциозна. Беше боядисана в пясъчен цвят и построена от истински мексикански непечени тухли, а не някаква циментова имитация. Стилът ѝ беше испански, с дървени греди, открояващи се в горната част на фасадата.

Морган отвори входната врата, гравирана с красива дърворезба, и къщата ми се стори огромна. Слязохме надолу по няколко стъпала, които ни отведоха до лъскавия дървен под на просторната всекидневна. Таванът беше много висок. На двете стени висяха огромни маслени картини. Веднага разпознах художниците – Ороско и Сикейрос. Третата стена беше покрита с по-малки градски пейзажи от Вера Крус. В единия ъгъл на стаята се намираше кръгла испанска камина. Коминът ѝ се издигаше до тавана и напомняше на индианска палатка. В другия край на помещението се извиваше стълба, която водеше до кабинет с огромна гравирана маса, заобиколена от рафтове с книги и картини. Четвъртата стена на всекидневната беше изцяло от стъкло. Гледаше към градина с правоъгълен басейн. Успях да видя мозайката на дъното му. Зад басейна и обграждащите го скали и кактуси, отвъд долината, се издигаха планините. Обърнах се и разгледах стаята – белите стени, лъскавото дърво, ярките цветове на картините, книгите и рояла „Кнабе“. Помислих си, че е една от най-красивите къщи, които съм виждал.

– Никога не съм харесвал това място – каза Морган, който преглеждаше пощата си на бюрото до прозореца.

– Защо?

– Не знам. Просто никога не съм го харесвал.

Отидох до рояла, където бяха поставени няколко снимки в сребърни и златни рамки, и моето пътешествие из живота на Даниъл Морган продължи. Сред тях беше скорошен портрет на Морган, а до него – друг на красива жена. Тъмната ѝ коса беше хваната на опашка. Вероятно щеше да изглежда жестока, ако не беше мекият блясък в големите ѝ очи. На една от снимките тя и Дан Морган, и двамата облечени в костюми, стояха пред пълния състав на Върховния съд на Аризона, председателстван от съдия Леви Юдъл.

– Беше денят, в който се ожених за Катрин. – Морган се приближи до рояла. – Двама католици, бракосъчетани от мормон.

– Свикали са целия съд само заради вас?

– Не. Поканих ги и те дойдоха. Бях учуден, че изобщо някой освен Юдъл присъства. Той се съгласи да води церемонията. Останалите май не ме харесваха.

Морган тръгна към кухнята.

– Тя е красива – казах.

– Мислиш ли?

През отворената врата долетя звукът от отварянето на две кутийки бира. Морган се върна и ми подаде едната.

– Трябва да събера някои неща – каза той. – Разходи се из къщата, ако искаш.

Разгледах останалите снимки. Няколко бяха с Катрин. На една, очевидно правена наскоро, тя стоеше до момиче с шапка и тога. Предположих, че е дъщеря ѝ, за която знаех, че е завършила право. Други снимки показваха Катрин като момиче – как плува, язди или по време на студентските години. На една от по-старите фотографии тя бе застанала с двама мъже пред Лангдел Хол в Правния факултет на Харвард. Последната снимка беше на Катрин в изискан ресторант, седнала между Дан Морган и непознат мъж. Той беше мексиканец и много по-едър от Морган. Косата му бе черна, с изключение на прошарените кичури на слепоочията му. Лицето му беше мургаво и изсечено. Не беше красив. Но все пак видях нещо, което ме накара да задържа погледа си. Пред него имаше бутилка шампанско „Дом Периньон“. Той се смееше и тримата изглеждаха щастливи.

Забелязах, че освен на тази снимка, сватбената фотография и портрета Дан Морган не присъстваше на никоя друга. Нито като млад, нито с оръжие, нито разкриващ татуировката си.

Изкачих витата стълба към библиотеката. На едната стена, поставена в рамка, висеше първата страница на „Ню Йорк Таймс“, в която бе обявено решението на Върховния съд по делото „Мартинес“ срещу директора на щатския затвор в Аризона. После видях книгите. Произведения на велики романисти, историци и философи. В ъгъла зърнах три малки тома. Единият беше стихосбирка на име „Мрачни песни“ на Катрин Лорънс Пек. Другите два бяха написани от Франк Менендес – „История на овчарите в Аризона“ и „Аризона срещу Калифорния: битката за река Колорадо“.

Чух, че Морган се е върнал във всекидневната, и слязох долу по стълбите.

– Колата ми още върви – каза той. – Ще се видим в офиса. Трябва да закарам някои неща до апартамента.

– Имаш ли нужда от помощ?

– Не.

– Кои са тези хора, Дан? – Посочих снимката на Катрин с двамата мъже пред „Лангдел Хол“.

– Единият е Джон Лорънс, бащата на Катрин. Беше преподавател в Правния факултет на Харвард. А другият е брат ѝ. Той учеше там.

– А този? – Посочих мексиканеца на снимката с Морган, Катрин и шампанското.

– Франк Менендес.

Морган изглеждаше учуден, че не съм разпознал основателя на фирмата. Той задържа погледа си върху него. След това го отмести бавно и за пръв път този ден долових тъга в гласа му.

– Тук сме във Вашингтон. В нощта, след като спечелих делото „Мартинес“.