Без свидетели

25

Същата вечер седяхме с Дан Морган в ресторанта на клуб „Аризона“. Бе започнало да ни се превръща в навик. Очаквах да обсъдим възможността за отлагане на делото, но не го направихме. Напротив, Морган не повдигна отново темата и ние просто пиехме бира и вечеряхме, разговаряйки за стратегиите по време на съдебния процес. По-скоро Морган говореше. Аз повече слушах.

– Не знам дали има причина да подложим свидетелите им на кръстосан разпит – каза той, дъвчейки парче месо и вперил очи в мен над чашата си. – Ако допуснем, че една от двете го е убила, показанията на свидетелите няма да ни навредят.

– Съгласен съм.

– Защо тогава трябва да държа някого от тях на свидетелското място повече от необходимото? Не се ли стремим делото да приключи възможно най-бързо?

Думите му имаха смисъл и аз му го казах. След като го направих обаче, осъзнах, че нямам представа за какво говоря. Никога не бях присъствал на истински процес, а само на няколко упражнения в университета. А и никога не си бях представял как може да се развие делото в присъствието на съдебните заседатели.

– Да – допълни Морган. – Ако удължим процеса, те ще си помислят, че разполагат с повече доказателства, отколкото в действителност. Няма да го позволя.

Като взе това решение, той поръча още една бира. Морган се пошегува със сервитьора и за миг си помислих, че ще смени темата. Бирата бе започнала да му действа и той изглеждаше развеселен. Но не за дълго. Само след секунди отново заговори за делото.

– Рита е всичко, което имаме – заяви той. – Онези психиатрични глупости са само за заблуда на противника. Те могат да послужат на съдебните заседатели като претекст за освобождаването ѝ, в случай че поискат да го направят. Ако ѝ повярват, печелим. Ако решат, че лъже, губим. Толкова е просто. – След известно време той продължи: – По дяволите, трябва да поговоря с нея, за да я подготвя. – Не отвърнах нищо, тъй като стана ясно, че той говори на себе си и не очаква аз да се намеся. – Искам да приключа с прекия ѝ разпит до пет часа в петък следобед – каза той. – Показанията ѝ трябва да улегнат в главите на съдебните заседатели през уикенда. Така Хаузър ще има два пълни дни да се подготви за кръстосания ѝ разпит, но ако разполага с нещо разобличаващо, той вече го има. Един уикенд повече няма да му помогне особено. Какво ще кажеш?

– Струва ми се, че е важно – отвърнах – хората да имат време да осмислят казаното от нея, преди някой да го оспори.

– Наистина го вярвам, Дъг. Ако човек чуе нещо и помисли над него, преди то да бъде оспорено, обикновено го приема за истина. А колкото по-дълго нещо остане неопровергано, толкова по-трудно е да убедиш някого, че е лъжа.

– Не знам нищо за кръстосания разпит – признах на Морган.

– Правило номер едно – заяви той високо и с блясък в очите. – Никога не задавай въпрос, ако не знаеш предварително отговора. Дори да забравиш останалото, винаги помни това. Правилото е основно и за прекия разпит. Разликата е, че е много по-трудно да го спазиш по време на кръстосан, защото свидетелите често са злонамерени и отказват да отговарят на въпросите както ти искаш. Трябва да ги принудиш да дадат желания от теб отговор. Или да докажеш, че лъжат. – Той се втренчи в мен сякаш за да се увери, че съм разбрал.

– Имам чувството, че е по-лесно на теория, отколкото на практика – предположих.

– И си дяволски прав. Най-трудното е да приложиш правилото.

– Ти как успя?

– Франк ме научи на повече неща от всеки друг. Като завърших право, започнах работа в кабинета на окръжния прокурор. В онези дни те хвърляха в съда още на първия ден. Загубих първите две дела, по които бях обвинител – едното за изнасилване, а другото за нанасяне на тежка телесна повреда. Адвокат по двата процеса беше старият Ангъс Макбрайд – мазно, безскрупулно копеле. Нямаше начин да не го харесаш, но си беше голям мръсник. Призова един и същ експерт за свидетел по двете дела. Не си спомням името му, но той беше още по-зъл от стария Ангъс, същинска вавилонска блудница. Прегази ме като цяла танкова дивизия. И не можах да направя нищо. – Морган се спря и си пое дълбоко въздух. – Нека ти кажа едно. Няма по-гадно чувство на този свят от това да стоиш в съдебната зала и да наблюдаваш как делото ти се проваля, защото някакъв свидетел бръщолеви безсрамни лъжи, а ти не можеш да го докажеш. – Той направи кратка пауза, за да си спомни къде е прекъснал историята си. – Както и да е, един ден Франк Менендес видя как ме унищожават. Казах му колко ми е неприятна ситуацията и той ме повика в кабинета си. Даде ми няколко книги за водене на кръстосан разпит. Не научих много от тях. Съветите му ми помогнаха повече.

– А какви бяха те?

– Редица неща, на които адвокатите се учат в съда след известно време. – Морган ми разказа какво е усвоил от други колеги и съдии. Обясни ми разликата между пряк и кръстосан разпит. – При кръстосания разпит ти водиш разговора. Можеш да задаваш въпроси, които не само предполагат определен отговор, но и го изискват. Това е всичко. Принуждаваш свидетеля да каже онова, което искаш. Не го оставяш да се измъкне.

Морган ми изброи средствата, с които се постига последното. Спомена, че е хубаво да се съкращават въпросите, така че да са прости и да принудят човека да отговори с „да“ или „не“. Разясни ми как се контролира свидетелят, като се слага примка около врата му и се държи изкъсо въжето. Описа как се посочва наличието на некомпетентност, пристрастност, предубеденост или корупция, както и начините, по които се извличат признания за извършени правонарушения.

– Трябва да се опиташ да убедиш съдията или съдебните заседатели, че свидетелят не знае за какво говори или, още по-лошо, че лъже безсрамно. – Той изпи бирата си и поръча по още една за двамата. После се замисли. – Но знаеш ли какво? – попита накрая. – Почти всеки, заел свидетелското място в съдебната зала, не говори истината.

– О, стига – отвърнах.

– Не, така е. И аз не го вярвах преди. Но сега съм сигурен. Залозите са прекалено високи. Това е състезание. Всеки иска да победи и някой винаги го прави. А друг винаги губи. Никой в тази страна не иска да е губещ, затова хората се обединяват в отбори, които мамят и лъжат. – Изгледах го недоверчиво. – Ще ти дам пример. Помниш ли съдебния лекар, който свидетелства на предварителното изслушване на Рита?

– Да, доктор Уолас.

– Сещаш ли се за момента, в който го принудих да признае, че аутопсията не показва дали Рита или Миранда е застреляла Травис?

– Да. Той се държа агресивно. Продължи да говори неща в полза на Хаузър. А знаеше много добре, че това е против правилата.

– И още как. Жената е обвинена в предумишлено убийство. Може да свърши в газовата камера. Нима има по-важен момент, в който свидетелите трябва да бъдат искрени? – Морган се наведе над мен, сякаш наистина очакваше отговор на своя въпрос, но преди да успея да кажа нещо, той допълни: – А копелето говори такива глупости. – Той се обърна рязко и се огледа из ресторанта. – Ей, Мейсън! Донеси ни по още едно. – Той изпи половината бира, преди да се върне към разговора ни за съдебния лекар. – Но какво трябваше да направим? Той дори не излъга, а просто прекрачи малко границата. Не можехме просто да дискредитираме кучия син. Нямахме достатъчно оръжия в арсенала си, а и ако се бяхме опитали, останалите нямаше да го одобрят. Щяха да си помислят, че се държим враждебно. Вероятно така е по-добре. Но е важно винаги да контролираш свидетелите. – Морган вече говореше провлачено, но аз продължавах да го слушам като омагьосан. – Трябва да се пазиш именно от такива като него, експерти с титли пред името си: доктор на медицинските науки, заклет счетоводител и т.н. Плащат им, за да лъжат, а те го практикуват и стават все по-добри.

– Кое е правило номер две? – попитах.

– Моля? – каза той. После удари по масата и ме посочи с пръст. – Никога, никога не задавай въпроса „Защо?“.

– Защо? – учудих се.

– Понеже тъпото копеле ще ти обясни защо. А ти не искаш да дадеш на злонамерения свидетел възможността да се измъкне от мястото, където си го приклещил. Никога не бива да казваш „Защо?“, „Обяснете“ или „Какви са причините да споменете това?“. – Докато говореше, гласът му стана писклив и той разлюля женствено глава. – Никога не питай: „Е, господин свидетел, ако не сте видели побоя, откъде сте толкова сигурен, че клиентът ми му е отхапал ухото?“ – Зяпнах го учудено. – Всеки път отговорът ще е един и същ, Дъг. „Е – ще отвърне той, – видях как го изплюва.“

– Уф – казах и се засмях.

– Стар виц, Дъг. Но не е ли достатъчно красноречив?

– Мисля, че схванах идеята – отговорих. – Кое е правило три?

– Не задавай излишни въпроси. Щом получиш от свидетеля онова, което искаш, си седни и замълчи.

– А правило четири?

Морган се обърна отново към сервитьора.

– Донеси ни още две бири, Мейсън. – Той отново ме погледна. – Какво каза?

– Правило четири?

– А, да. Не им позволявай да повторят казаното по време на прекия разпит. Така само ще го напомниш на всички.

– Правило пет?

– Бъди лаконичен. По този начин ще придадеш по-голяма тежест на изводите си. – Седях като хипнотизиран, докато Морган разказваше истории за свидетели, които е предпочел да пощади, и се наслаждаваше на спомените си за онези, които е разобличил. – Не забравяй едно, Дъг. Най-добрият адвокат в съда, когото някога съм срещал, е Франк Менендес. – Той стовари ръцете си върху масата. – Трябва да се махаме оттук. Започвам да се напивам.

– Почакай.

– Какво?

– Чух, че си изготвил наръчник за водене на кръстосан разпит.

– Така е.

– Защо не го публикуваш?

– Защото не искам да дочакам деня, в който всеки прокурор в града ще използва написаното вътре срещу собствените ми свидетели.

– Ще ми дадеш ли да го прочета?

Той спря погледа си върху мен и го задържа дълго.

– Може би – каза накрая. – Някой ден.